Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (80)

80
Избор

Акива не можеше да разбере какво става с него. Отначало стоеше насред къпалните и с думкащо сърце очакваше идването на Кару.

А после изведнъж вече не беше там.

Ходът на времето зацикли.

„Има минало, има и бъдеще — беше казал съвсем наскоро на своите братя и сестри. — Настоящето не е нищо повече от секундата, която разделя едното от другото.“

Явно е грешал. Съществуваше само настояще и то беше безкрайно. Миналото и бъдещето служеха единствено като наочници, които ни предпазват да не полудеем пред тази безкрайност.

Какво ставаше с него?

Той беше загубил усещане за собственото си тяло. Намираше се във владенията на ума, сред тази своя лична вселена, безкрайната сфера на неговото аз, където отиваше да твори магия, но сега не беше попаднал тук по своя воля и не можеше да се върне обратно.

Мигар са го пратили тук?!

Усещаше нечие присъствие. Все едно бяха гласове, чиито думи не успяваше да различи. Не можеше да ги чуе. Долавяше ги само като леки вълни, които къдрят повърхността на неговото съзнание. Също като пръсти, които придърпват копринено платно от отсрещния край. И звучаха в дисонанс.

Тези енергии се съревноваваха помежду си. Но не бяха неговите.

Неговите бяха свити на кълбо, приклещени. Това чувстваше, това беше всичко, което усещаше: не се намираше там, където трябваше да бъде. Кару щеше да дойде, а той нямаше да е там. Нищо чудно и вече да е станало. Времето се беше разтеглило. Десет минути ли бяха минали? Или пък часове? Това сега не беше важно. Съсредоточи се! Имаше само настояще. И беше достатъчно да отвори очи в правилната посока, за да се озове там, където пожелае.

Посоките бяха безкрайни на брой, а той нямаше компас, но сега това не беше важно, защото Акива не можеше да отвори очи. Намираше се някъде много надълбоко. Задържан. Ето това му бяха сторили.

Не беше на мястото, където трябваше да бъде. Отвели го бяха. Отнели му бяха силите, и то точно в момент, когато надеждата така го беше завладяла, че дори не можеше да я сдържа. Точно сега да го пречупят и да го лишат от воля, когато Кару го очаква, когато най-сетне доживяха мига, който да е единствено техен. Това беше непоносимо.

И Акива не можа да го понесе. Започна да се съпротивлява.

И ето я пак, гръмотевицата. Гръмотевицата като оръжие, гръмотевицата в неговата глава. Той опита да се съвземе, но не задълго. Гръмотевицата е звук, не преграда. Ако това беше единственото, с което го държи подвластен, то значи не беше изцяло в тяхна власт. Затова напрегна всяка фибра на силата си в безмълвен тътен и го насочи и той избухна в него, безмилостен, но той едновременно беше и експлозивът, унищожителен.

И премина, попадна оттатък в някаква тишина, сред цветовете, последвали труса на яростното му преминаване и в… самия себе си. Неговото тяло опираше скалата. Сега лежеше, на земята го заобикаляше тишина, но не онази, която той спусна, а само пауза между гласовете; въздух, наелектризиран от техния дисонанс.

— Това беше погрешно.

Гласът беше на жена, непознат, а интонацията му — по-мека от езика на серафимите, макар и не напълно чужда.

— Достатъчно време загубихме. — Този глас беше по-остър и по-млад. Също на жена. — Дали да го пусна да иде на уречената среща? Ще му е по-лесно ли да тръгне, след като е усетил вкуса й?

— Вкусът ли?! Той е влюбен, Скараб. Трябва да го оставиш сам да избере.

— Няма никакъв избор.

— Напротив, има. Ти му го даде.

— Защото го оставих да живее? Мислех, че ще си доволна.

— Доволна съм. — Въздишка. — Но решението трябва да е негово, не разбираш ли? Или вечно ще остане твой враг.

— Не ме изкушавай, стара жено. Известно ли ти е какво мога да направя с враг като него?

Отново се спусна тишина, ехтяща, вибрираща от потрес. Акива осъзнаваше, че говорят за него, но това беше единственото, което му стана ясно. Какъв избор? Що за враг?

Скараб, така наричаха едната. Във всичко това имаше нещо. Нещо, което трябваше да разбере.

Когато другата заговори, гласът й идваше право от бездната на нейния ужас.

— Искаш да го направиш струна на своята арфа ли?! Това ли ще сториш с моя внук?!

Внук. Само за миг, след като чу това, Акива си помисли: значи не за мен говорят. Той не беше ничий внук. Той беше копеле. Той беше…

— Само ако съм принудена.

— И кое би могло да те принуди? — Това прозвуча като вик. — Нечисто дело е това, което си подхванала, Скараб. Още сега трябва да сложиш край. Ние не сме такива. Ние не сме воини…

— А би трябвало.

Сътресение от шока.

— Някога сме били воини — продължи Скараб. В гласа й прозвуча упорството и решителността на младостта, която се опълчва на старостта. — И отново ще бъдем.

— Какви ги говориш?! — Застъпничката на Акива — неговата… баба? — беше смаяна. Стъписана. Акива го знаеше, защото почувства нейния смут вътре в себе си и го разбираше. Той проникна в него и се превърна в негов собствен смут, така както той беше предал отчаянието си на всеки един воин в Киринските пещери и то се беше превърнало в тяхно отчаяние. Тази жена го наричаше свой внук, но имаше още един важен играч в тая загадъчна шарада. Скараб.

Безочливият подарък, кошницата с плодове, изпратена от стелианите на Йорам като отговор на обявената от него война, беше съпроводен от послание, подписано само с восъчен печат, на който имаше изображение на бръмбар скарабей.

Стелиани.

Акива отвори очи и се изправи само с едно движение. Намираха се в пещера, която по изглед и усещане приличаше на киринските; звучеше като тях, надула зловещо гайдуницата на вятъра — някъде дълбоко в себе си той се почувства облекчен. Значи не го бяха завлекли много надалече. Значи и Кару е наблизо. Ще успее да я открие и да поправи всичко.

Двете жени стояха точно пред него и това го накара внезапно да залитне. Сигурно не беше случайно, че нито една от тях нито отскочи, нито направи крачка назад. Очите на Скараб дори не се разшириха, само се втренчиха в него и той отново се озова прикован, замръзнал насред движението, докато се изправя на крака, внезапно осъзнавайки, остро и болезнено — така стана и когато долови невидимото присъствие в пещерите — колко относително нещо е неговото съществувание.

И колко уязвимо.

Държаха го скован и го наблюдаваха. Единственото, на което беше способен — изобщо не можеше да помръдне, но и това стигаше — бе да отвърне на втренчените им погледи.

Не беше виждал стелиани от петгодишен, когато за последно хвърли отчаян поглед през рамо към майка си, докато го отвеждаха надалече от нея. Сега пред него имаше две жени, а по-възрастната от тях… Акива не можеше да каже, че прилича досущ на Фиеста, защото не помнеше лицето й, но докато се взираше в нея, имаше чувството, че вижда майка си. Скараб я нарече старица, но тя не беше стара — млада също не беше. Грижите бяха оставили отпечатък върху лицето й, принуждавайки очите да хлътнат в своите орбити, а ъгълчетата на устата й да се изострят. Косата беше сплетена на плитка и увита като корона около главата, а сребърните нишки в нея бяха толкова сияйни, че приличаха на украса. В погледа й все още се четеше потреса от преживения наскоро шок, но също и дълбоко, много дълбоко страстно въодушевление. Още от пръв поглед Акива почувства някакво родство с нея.

Другата обаче…

Черната й коса беше разпусната и разбъркана. Носеше туника с буреносно сив цвят, която обгръщаше тънката фигура с полегати гънки и беше прихваната на раменете, оставяйки голи загорелите ръце, покрити от китките до горе с равномерно подредени златни гривни. Лицето й беше сурово. Не като на Лираз или Зузана, за които това беше по-скоро маска, а създадено такова още с раждането. Остро лице с твърдо, хищно чело на ястреб, засланящо очите. Скулите и челюстта бяха като издялани с длето, но устните се оказаха изненадващо сочни и тъмни — единственото меко нещо в нея.

Докато му се усмихваше — именно — той забеляза, че зъбите й са изпилени като остриета на стрели.

Акива се дръпна назад.

Едва тогава забеляза, че зад двете жени има и други: още една жена и двама мъже, общо петима. Те мълчаха и до края останаха безмълвни, но наблюдаваха случващото се с огнена настоятелност.

— Много мъдро от твоя страна — отбеляза Скараб, привличайки отново вниманието му върху себе си. Сега той се увери, че зъбите й си бяха съвсем нормални, бели и равни. — Изглежда, не трябва да те подценяваме. — Тя се обърна към другата жена. — Или може би ти го освободи, а, Найтингейл?

Найтингейл. Тя тръсна глава, без да откъсва нито за миг очи от Акива.

— Не съм, царице. — Царице? — Но и не бих го приковала отново. Редно е да му окажем почитта, която му се полага по рождение, и да говорим с него.

— За какво да говорите с мен?

Отговори му Скараб, мятайки мрачен поглед към Найтингейл. Имаше нещо царствено в нейната арогантност и Акива реши, че това би му подсказало, ако вече не го знаеше, по-горното й потекло.

— От твое име беше направен избор. Аз го направих.

— И какъв е той?

— Да не те убивам.

Не че това го изненада много след всичко, което чу, но пак не можа да се овладее и заговори бързо.

— И какво толкова съм направил, че това да ми струва живота? — Убеден в собствената си невинност, той не очакваше блъвналия в нейния отговор плам.

— Много — изплющя гласът й, разсичайки въздуха. — Не се съмнявай в това, издънка на Фиеста. Досега съвсем заслужено би трябвало да си мъртъв.

Той се опита да се надигне, но установи, че отново е скован.

— Ще ме пуснеш ли? — попита и за негова изненада тя го направи.

— Защото не се боя от теб — каза.

Той се изправи.

— Че защо да се боиш от мен? Защо ми е да те застрашавам, дори да можех? Много пъти съм си мислил за народа, от чиято кръв беше майка ми. Но нито веднъж с намерението да ви причиня зло.

— И въпреки това през последните хиляда години никой друг не успя да ни доведе до ръба на унищожението, а ти го направи.

— Какво говориш?! — избухна той. Дори не беше припарвал до Далечните острови, нито беше виждал стелианин. Какво може да им е сторил?!

Тогава Найтингейл се намеси.

— Не го предизвиквай, Скараб. Той не знае. Пък и как би могъл?

— Какво да знам? — попита той, вече по-кротко, защото в устата на Скараб обвиненията изглеждаха абсурдни, но изречени със скръб от Найтингейл, звучаха другояче. Чуждото проникване в съзнанието му. Приливът на мощ, който изпита. И усещането, че е… захвърлен след нейното оттегляне, сякаш тази мощ го беше употребила. Затова попита със заекване: — Какво съм направил?

 

 

Всъщност онова, което Зузана изкрещя от гърба на буревестника, гласеше: „Божичко! Всички планини толкова си приличат!“.

Накрая все пак се загубиха, макар че си беше цяло чудо как изобщо стигнаха дотук; съвсем друг беше въпросът за стила им на пътуване.

Това да стигнат дотук се дължеше главно на картите, погребани дълбоко в съзнанието на Елиза; колкото до второто — то стана благодарение на музиката; Мик успя да омае с цигулката си — нова и много по-хубава от онази, която оставиха във ваната на Естер — летящото създание с размери на рибарско корабче. Зузана обаче също имаше претенции, че е допринесла за успеха. Никой не можеше да я разубеди, че от начало до край тъкмо нейният ентусиазъм е бил основната движеща сила в цялото това начинание.

Още в момента, когато Елиза призна, че знае и друг портал — същият, през който преди хиляда години нейната много-прабаба е била прогонена в изгнание — Зузана беше готова да тръгне. На кого му пукаше, че порталът се намира в Патагония (където и да е това… А то се оказа… О! Мамка му! Дяволски, ама наистина дяволски далече. Честно!), те бяха решили на всяка цена да се доберат до там.

Желанията се оказаха такъв купон!

Освен това обаче бяха и голяма рядкост, незаменими и свещени — те бяха творение на самия Бримстоун и не трябваше да се харчат с лека ръка като дребни стотинки в сладкарница. Пък и Кару със сигурност се нуждаеше много повече от гавриелите, отколкото те самите (не че щяха да й помогнат особено, ако изобщо не успееха да се доберат до нея), та затова ето каква сделка сключиха помежду си: ще й ги занесат. Ясно и просто. И ще направят всичко по силите си да стигнат до нея, без да рискуват гавриелите. Навремето Мик се беше пошегувал за „силите на реда, съблюдаващи употребата на желанията“, докато играеха на три желания в пещерите, и сега дразнеше Зузана, че се е превърнала точно в такъв надзорник.

— Значи вече нямаме никакъв шанс да се сдобием със самурайски умения, така ли? — Той ококори очи като пале. — Може обаче да си пожелаем друг вид суперсила, стига да го формулираме правилно.

— Може да помолим Вирко или някой от другите химери да ни научат да се бием — отвърна тя. — Такова желание не е от жизненоважна необходимост.

— Това е мързеливо желание. Точно в това е смисълът. Ученето е тежка работа.

— Казал го цигуларят на художника.

— Точно така. Правилно. — Той целият засия. — Кой друг, ако не точно ние има представа какво е да учиш. — После се обърна към Елиза. — Научни работнико и другарю в учението, искаш ли да участваш в самурайско-зверските тренировки заедно с нас? Защото сме решили да станем много опасни.

— Участвам — простичко отвърна тя. На езика на плодовете Елиза Джоунс беше едно-единствено нещо: прасковка.

Ама наистина! Дори да не се бяха оказали свързани поради някакво странно хрумване на съдбата и споделената им безумна цел, Зузана пак щеше да се сприятели с нея. Това не ставаше често и тя беше наистина, ама наистина доволна, че случаят е точно такъв. Ако Елиза се беше оказала някое мрънкало, примадона, шумно мляскало или нещо от този род, тогава пътешествието им щеше да се превърне в същински ад.

А вместо това се оказа божествено.

Първо пътуването до Патагония (която се оказа главно в Аржентина с малко парче от Чили; кой да ти го знае!). За това се искаха само пари, а те ги имаха в изобилие благодарение банковите сметки на Кару, които се оказаха в пълен порядък — явно злата Естер не беше сложила ръка върху тях. Така ти се пада (за втори път), мнима бабо! Зузана още съжаляваше, че не е имала възможност да позлорадства както се полага, нито да изпълни заканата си към Естер, но Мик гледаше оптимистично на въпроса.

— Стига й, че ще е принудена да търпи своята собствена компания до последния си ден — какво по-голямо отмъщение от това! — каза той.

Само като си го представеха!

Оказа се обаче, че Елиза също копнее за немилостиво отмъщение, което накара Зузана да я заобича още повече. А иначе изглеждаше толкова сладка и безвредна с тия нейни огромни красиви очи; в действителност обаче излезе страшно злопаметна! Елиза много се колебаеше дали да разхити някое от желанията, за да отмъсти на своя въплътен кошмар, който, излизаше, бил същинска гранясала наденица, докато Зузана не я придума, че един шинг — имаха ги с десетки, при това силите им бяха твърде скромни, за да помогнат на героичната кауза на Кару — също може да осигури напълно удовлетворително отмъщение.

Зузана им разказа за най-възхитителното изтезание, което Кару сервира на Каз и накара Елиза и Мик да се търкалят по земята от смях, докато описваше гледката на голото аполоново тяло, което се гърчи спазматично от сърбеж върху подиума за модели. Но именно втората история за отмъщение — постоянно растящите вежди на Светла — вдъхнови Елиза.

Тя целуна шинга, сякаш беше нейното късметлийско зарче, и каза: „Искам космите между носа и горната устна на Морган Тот да порастват със сантиметър на всеки час. Нека това започне сега и да продължи един месец“.

Винаги го имаше този момент на колебание: дали силата на медальона стига, за да се изпълни желанието; шингът обаче изчезна от дланта й с произнасянето на последната сричка.

— Даваш ли си сметка — обади се Мик, — че ти току-що описа мустаците на Хитлер?

От блясъка в очите й двамата със Зузана схванаха, че отлично го разбира. Отмъщението обаче нямаше да е пълно, ако обектът не разбере на кого го дължи, ето защо Елиза изпрати на служебния имейл на Морган своя снимка с опрян като мустаци пръст върху горната си устна. Темата на мейла беше: забавлявай се!

— Трябва да направим същото и с Естер — заяви Зузана. — Още сега!

Речено-сторено, и така тримата започнаха своето пътешествие по най-добрия възможен начин: като с общи усилия се опитваха да си представят стъписването и ужаса на своите врагове.

Дълъг полет, запасяване с всичко необходимо за студено време, дълго шофиране, дълго пътуване на стоп — в снега; мамка му, в Южен Хемпшир си беше същинска зима — и накрая стигнаха. Достатъчно близо до портала, че да се размислят съвсем сериозно дали да не пожертват два гавриела, за да могат да го прелетят. Почти бяха решили да ги прежалят, но изведнъж съхраняването на гавриелите се превърна във въпрос на чест, ето защо Мик предложи: „Нека първо видим какво има от другата страна, пък тогава да решаваме. Засега Елиза може да ни пренесе.“

Така и стана. Та ето как разбраха онова, дето никой друг не го знаеше:

Къде гнездят буревестниците.

И онова, което никой не би предположил:

Че буревестниците харесват музика.

Сега вече можеше официално да се обяви: трите вълшебни подвига, които Мик трябваше да извърши, бяха изпълнени. Ами пръстенът, който сякаш прогаряше дупка в джоба му. Същият, който изглеждаше недодялан на фона на изящната мраморна баня в кралския апартамент?

Оказа се, че върху гърба на буревестника е съвсем на място, докато под тях се вълнуваше северното море, осеяно с айсберги и гърбове на морски създания, които в никакъв случай не бяха китове. Мик нямаше как да падне на едно коляно, без да рискува да се прекатури от гърба на буревестника, но при тези обстоятелства всичко останало беше съвършено. „Ще се омъжиш ли за мен?“, попита той.

* * *

Отговорът беше „да“.

* * *

— Радвам се да видя точно теб — крещеше сега Зузана, която изпадна в еуфория при вида на Лираз и Зири. Зири! Не Белия вълк, а именно Зири! О! Това ще рече, че той трябва да е… Но пък това от друга страна е хубаво, нали така, защото отново беше в киринския си вид и изглеждаше почти толкова красив, както и в своето рождено тяло. Усмихваше се широко, така красив, а и Лираз до него също се усмихваше широко, и тя толкова красива; двамата се заливаха от необуздан смях, напълно изумени; смееха се. Смее се като някой, който наистина се смее. Лираз.

Това изглеждаше по-невероятно дори от тяхната поява върху гърба на проклетия буревестник. Но в действителност не беше.

Защото нищо не можеше да е по-невероятно от това.

— Ще можеш ли да им обясниш — обърна се Зузана към Елиза, след като първоначалното опиянение, смехове и възклицания на еднакво неразбираемите за едните и за другите езици постихна, — че не можем да открием пещерите?

Елиза заговори на езика на серафимите, което беше добре дошло, но и леко изнервящо, тъй като лишаваше Зузана, от каквито и да е разумни аргументи да изхаби едно от желанията, за да научи някой от езиците на Ерец. Иначе веднага щеше да избере химерски, естествено, и дума не можеше да става за друго.

— Изглежда ще се наложи и това сами да научим — каза с въздишка Мик, която обаче изобщо не успя да заблуди Зузана. — Първо възкресяването и заклинанието за невидимост, после бойни изкуства и накрая някакъв извънземен език! Ама това какво е — да не е училище?!

Елиза обаче беше спряла да превежда и Зузана си даде сметка, че е зяпнала Зири в пълен потрес. О! Ясно. Всичко е заради неговото тяло. Нали беше видяла предишното му тяло в ямата. Явно пак ще се наложи да й разясняват.

— Наистина е той — потвърди Зузана. — После всичко ще ти обясним.

Така че се започна с превеждането — първо към Лираз, която на свой ред превеждаше на Зири на химерски — а после ги поведоха обратно на юг, като междувременно им задаваха куп въпроси: откъде пристигат, как са дошли, буревестникът има ли си име. Но щом Зузана се озова отново пред тесния сърповиден процеп, служещ за вход на пещерата, тя си даде сметка, че грандиозният й план как се появява с гръм и трясък и как всички да изпопадат в захлас пред замаха на огромните криле на буревестника, които завихряха въздуха като торнадо, всъщност куца.

Буревестникът — който си нямаше име — не можеше да мине през тесния процеп. Мамка му.

Налагаше се да спрат за малко, за да им обясни.

— Имаме нужда от публика. Всичко трябва да стане пред свидетели, които после да разказват легенди за случилото се надлъж и шир и да го възпяват. Искам за това да бъдат съчинени песни. Нещо против? А сега ще може ли да повикате всички? Включително и Кару?

При тези думи Зири и Лираз изведнъж се смутиха и взеха да се държат някак странно, което накара Мик да допусне, деликатно, че може би в момента Кару и Акива са… заети.

Какво стълпотворение на чувства настана у Зузана! Трепет при мисълта, че най-после Кару и Акива са „заети“! И колко несправедливо, че това трябваше да съвпадне точно с нейния миг слава.

— Но заради това си струва да ги прекъснем, нали? — примоли се тя.

През цялото това време кръжаха във въздуха, отлагайки момента, когато ще им се наложи да кацнат и да влязат в пещерата на собствен ход.

— Не — отвърна Мик, самото въплъщение на здравия разум.

— Но…

— Не.

— Хубаво. Но искам все някой да ни види.

Всички останали ги видяха. Лираз отиде да ги повика и те се скупчиха при входа на пещерата, надавайки напълно удовлетворителни ахкания и възклицания. Зузана дочу предания рев на Вирко: Нийк-нийк! и едва тогава се почувства готова да сложи край на това пътешествие.

Приближиха огромното създание колкото може по-плътно до скалите, където криво-ляво се смъкнаха от гърба му, после го прегърнаха през широкия врат в знак на благодарност и за сбогуване. Предполагаха, че сега то ще си замине и ще ги остави, но се надяваха да не стане така („Ако не си тръгне, ще му дадем име!“) и продължиха да гледат тъжно подир него, а то се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, докато не се превърна в малка резка, драсната върху сияйния небосвод.

Едва тогава, поглеждайки насъбралите се химери и серафими, си дадоха сметка, че нещо не е наред. В поведението им имаше нещо недоизказано и… Кару също беше тук. Незаета. Защо? И защо стоеше встрани от останалите? Къде беше Акива?

Кару им помаха стъписана и с бледа усмивка, поклати глава и очите й, естествено, щяха да изхвръкнат при вида на крилете на Елиза, но дори това не я накара да излезе напред и да ги поздрави. Сега разговаряше с Лираз, а Лираз вече не се смееше като някой, който наистина се смее. Изведнъж беше възвърнала най-ужасяващия си вид. Стиснати устни и побелели от гняв ноздри, много по-страховита, отколкото някога беше изглеждал Белия вълк.

Зузана на мига забрави за собствената си слава и се втурна към приятелката си.

— Какво? Какво, какво, какво? За бога, Кару, какво?

— Акива. — Толкова отчаяно го каза. Кару изглеждаше отчаяна. А не трябваше да е така. — Той си отиде.

 

 

… Има си причина…

(„Какво съм направил?“)

… Има си причина за десятъка болка.

Това не беше изговорено на глас. Найтингейл предаде на Акива всичко без думи, внуши му го и то беше много повече от думите. Това бяха спомени, които се разкриха пред него в звук и образ и чувствата станаха негови, ужас и сърдечна болка. Нямаше начин да го разбере погрешно. Стоеше пред Найтингейл и Скараб и ги виждаше с очите си, както и другите трима отзад. Но с вътрешния си поглед съзерцаваше нещо друго и се сгърчи при вида му.

… Бъди спокоен. Ти си дете на детето ми.

Фиеста. Найтингейл я показа на Акива в спомените си, така пропити от копнеж, че той разбра, макар никога да не го беше изпитвал лично, какво е родителска любов по изгубено дете.

… Ще ми се да те бях познавала. За да ти помогна, а не да ти причиня болка. Затова трябва да ме слушаш. Ти си дете на детето ми, но аз не знаех за теб. Фиеста беше изгубена за нас. Изчезнала. Само защото теб те има ме кара да се досещам какво е станало с нея. Зная, че любимата ми дъщеря беше наложница в харема на един войнолюбец, който разцепи света на две.

Тя не се опита да прикрие мъката и опустошението, причинени й от това, а Акива почувства как се връща към корените на всичко, сякаш времето беше обърнало своя ход и той е първопричината майка му да вземе това решение, в резултат на което се е появил на бял свят.

… Знам също, че това не би могло да я сполети… против нейната воля. Тя беше стелианка и моя дъщеря. Тя беше силна. Значи доброволно го е избрала.

Спомените бяха цялостни, сякаш принадлежаха на самия Акива. Струяха изпод думите на Найтингейл: самата същина на жената, която е била Фиеста, красива и тревожна. Тревожна? Заради усета си на търсач на подземни води към вените на съдбата и порива да ги следва дори в мрака.

… Така трябва да е било. Изглежда, е имала причина.

От съзнанието на Найтингейл към Акива се предаде познанието, че за много стелиани съдбата беше нещо реално, също като любовта или страха — величина в техния живот, чиято тежест беше способна да променя неговия ход. Наричаха ананке този усет към зова на провидението. Ако твоята ананке е силна, тогава добре — можеш да я следваш, или да й противостоиш, но заедно със съпротивата идва и угнетяващото чувство за нещо нередно, което съпровожда всеки твой избор.

… И тази причина сигурно си бил ти.

Спомените изчезнаха, оставяйки след себе си пустота, и Акива се изгуби в нея.

Ти, ти, кънтеше пустотата и в нея се появиха нови думи, които го очакваха. „Моят син няма да се оплете във вашата хилава орис.“ Но още преди да ги проумее на мястото, където стоеше Фиеста, разцъфна ново послание. Този път беше съвсем различно: студено и сдържано, и необхватно.

… Континуумът, който е великото Цяло_, е свързан и обвързан от енергии. Ние ги наричаме воали. Имат и други имена, много, но това е най-простото. Те са отвъд нашите измерения. Те са алфата и омегата на всяко нещо и само това знаем: воалите пазят неприкосновеността на световете и ги държат разделени един от друг. Долепени, но с ясна граница помежду им, както се полага за светове. Когато преминаваш през порталите, ти нарушаваш целостта на воала._

Воали, Континуум, великото Цяло. Това бяха определения, които Акива не беше чувал преди, но той беше проникнат от идеята за тях и в нея имаше преклонение, което граничеше с боготворене. Това вече не представляваше картина от спомени, защото беше невъзможно. Никой не можеше да види Континуума. Защото той беше всичкото. Сбор от светове.

Досега Акива познаваше два от тях: Ерец и Земята. Чрез мисленото послание на Найтингейл той разбра за… още много.

Това беше смайващо. Дори беглото вникване в идеята за Континуума беше достатъчно, за да му се прииска да падне на колене. Наблюдаваше обкръжаващия го космос, който постепенно се разкриваше. И се разкриваше, и се разкриваше и нямаше край в това разкриване, нямаше граници за неговите измерения. Като бог, който вдига своите хиляда-хиляди глави, една подир друга, подир друга, подир друга, отваряйки своите хиляда-хиляди усти, за да нададе страховит, кънтящ, по целия свят, рев…

… Ние черпим енергия от воалите, за да вършим магия. Те са нашият извор. На всичко. Това не е проста работа. Силата не може просто да се вземе. Има си цена, разменна монета срещу енергиите. И това е десятъкът.

— Десятъкът болка — каза Акива. Изрече го гласно, тъй като не знаеше по какъв друг начин да общува със себеподобните си, и видя как Скараб свъси вежди, а челото на Найтингейл, чиито вежди бяха свъсени досега, се изглажда. Тя го изгледа с любопитство и в отговора й се долавяше нежно състрадание.

… Болката е един от начините. По-лесен и по-груб. Десятъкът болка е като да… използваш рало, за да посадиш цвете. Само това ли знаеш?

Той кимна. Този разговор без говорене беше много изнервящ.

— Не е само това — намеси се Скараб на глас. — Иначе нямаше да сме тук.

Начинът, по който го погледна. Вменяваше му вина. Акива започваше лека-полека да проумява.

— Сиритхар — каза той прегракнало.

Погледът на Скараб стана още по-остър.

— Значи все пак знаеш.

— Нищо не знам — каза го с горчивина, усещайки като никога досега колко е вярно.

Почувствала неговата покруса, Найтингейл пристъпи напред. Не посегна към него, но както и по-рано той усети прохладно докосване върху челото си и разбра, че тя е била тази, която му попречи да призове силата в битката при Аделфийските планини и която го утеши, съвсем за кратко, след това. В следващия момент осъзна още нещо и това го стъписа: мистерията около победата в Аделфите. Те са били, разбира се.

Тези пет ангела някак бяха обърнали победния ход на Доминиона. През годините Акива често се беше опитвал да си представи докъде стигат магическите способности на неговите себеподобни, но никога не беше допускал, че владеят такава мощ.

После Найтингейл заговори на глас, прекъсвайки връзката с неговото съзнание, и той беше доволен от това, особено след като чу какво още има да му казва.

Никакво хладно докосване не би могло да смекчи думите й.

— Сиритхар сама по себе си е енергия, първичната съставка на воалите. Тя е… едновременно черупката на яйцето и неговият жълтък. Тя едновременно предпазва и подхранва. Тя придава форма на пространството и времето и без нея всичко тук би било само хаос. Питаш какво си направил. Ти си си присвоил сиритхар. — В гласа й имаше тъга. — Толкова много наведнъж, че ако беше платил десятък за нея, това щеше да те убие стотици пъти, но не е станало, защото не си платил десятъка. Дете на моето дете, ти само си взел, без да дадеш нещо в замяна. Това е недопустимо и е много опасно. Казаното от Скараб е истина. Ние те проследихме дотук, за да те убием…

— Преди ти да избиеш всички останали. — Това беше казано от Скараб. Без капка милост. Но и да беше проявила милост, какво от това?

Акива взе да клати глава. Не защото отричаше. Вярваше им. Почувства истината в думите им и отговорът на въпроса, който го глождеше. И въпреки това не можеше да проумее.

— Аз нищо не знам — каза той отново. — Как бих могъл да убия… Всички.

Гласът на Найтингейл стана дрезгав.

— Не разбирам защо ананке е подтикнала дъщеря ми да те създаде. Защо воалите трябва да пораждат онова, което ще доведе до тяхното унищожение.

Ананке. Ехото от отражението на фатума.

— Унищожение? — кухо повтори Акива. Цял живот му бяха внушавали, че той не разполага със себе си, а е само оръжие на Империята, брънка във веригата: даже името му не беше негово, а взето назаем. Но той се беше освободил, поне така си мислеше. Въобразяваше си, че животът му е средство за действие — действие по негов личен избор — и накрая си повярва, че наистина е свободен.

Все още не разбираше какво му казва Найтингейл, нито защо Скараб иска живота му, но едно му беше ясно: през цялото време е бил впримчен в мрежа от съдбовни нишки, много по-голяма, отколкото някога си беше представял.

Сърцето му взе да блъска в гърдите и Акива разбра, че не е свободен.

— Невъзможно е да вземаш, без да платиш десятък — повтори Найтингейл. Произнесе го натъртено, бавно, сякаш да се увери, че той е разбрал. Погледът й го парализираше, караше го да стои нащрек, но в него проблесна и нещо друго — упрек? Или може би страхопочитание? — Невъзможно е за всеки друг — добави с твърд поглед и това проникна в него — дали защото му беше внушено, или защото самият той го осъзна, не можеше да каже.

Престъпление.

— Но въпреки това ти го направи три пъти. Акива, ако вземаш, без да плащаш десятък, това изтънява воалите. — Погледът й отскочи към Скараб. Преглътна мъчително. — А като изтъняваш воалите… — Тя се поколеба. Ето, това беше моментът, осъзна Акива. Моментът на истината. Играеше пред очите му и беше бездънен и мрачен като всичко казано и чуто досега. Долови ехо, отделни фрази. Той беше чувал това и преди. Избрани. Паднали. Карти. Небеса. Потоп. Мелиз.

Зверове.

Найтингейл се боеше да го каже, но Скараб не й позволи да отлага.

— Нали искаше да говориш с него? Е, говори. Разкажи му какво правим ние, час по час, на нашите далечни зелени острови и за какво би трябвало да ни благодари. Кажи му защо дойдохме за него и какво той едва не ни стовари на главите. Разкажи му за Потопа.

 

 

Кару държеше гавриела върху дланта си. Всички се бяха струпали около нея в голямата пещера. Химери, извънбрачни, хора. И Елиза, каквото и да беше тя сега. Кару се загледа в момичето, което стоеше с гръб към Вирко; не знаеше какво точно е Елиза, но те имаха нещо общо: и двете не бяха съвсем хора, а нещо много повече, всяка от тях единствена по рода си.

— Какво ще си пожелаеш? — попита Зузана.

Кару отново погледна медальона, натежал в ръката й. Остана с чувството, че Бримстоун отвърна на погледа й. Изсеченото върху метала изображение беше грубо и недодялано, но въпреки това за миг върна живия му поглед и онзи негов глас, така дълбок, че приличаше на сянка от звук.

„И аз мечтая за това, дете“, беше й казал в тъмницата, където тя очакваше своята екзекуция; прииска й се да му покаже какво вижда пред себе си сега, макар че никое желание нямаше силата да го осъществи. Виж какво постигнахме. Виж как Лираз и Зири седят рамо до рамо. Готова беше да се обзаложи на какво да е, че кожата на ръцете им, които почти се докосваха, беше наелектризирана също като нейната кожа преди малко, когато Акива стоеше наблизо. Ето я и Кейта-Ейри, която само преди няколко дни насочваше със смях хамсите си срещу Акива и Лираз. Сега се беше изправила до Орит, ангела от военния съвет, който тогава се блещеше от другата страна на масата, съдейки Вълка за дисциплината на неговите войници. И Амзалаг, който беше готов с тялото, създадено за него от Кару — не така сиво, огромно и ужасяващо като предишното — на всяка цена да изрови душите на своите деца от пепелищата на Лораменди.

Всички те бяха тържествени и сплотени — другари, които са се били рамо до рамо и са оцелели в една невъзможна за печелене битка; които бяха белязани с нейната загадка и нещо повече от обикновена бойна солидарност. След преживяното в Аделфийските планини всички те бяха обзети от завладяващото усещане за съдбовност.

Съдба. Кару все още не можеше да се отърси от чувството, че ако изобщо съществува нещо подобно, то със сигурност я ненавижда.

Колкото до въпроса на Зузана — какво би си пожелала с този гавриел… Какво да си пожелае, та то да й върне Акива и да заглуши злокобното предчувствие, че дори те двамата да постигнат всичко желано, пак няма да могат да се съберат? Бримстоун винаги е бил безпределно ясен по въпроса докъде се простират възможните граници на желанията.

„Има неща, които са по-големи, от което и да е желание“, беше й казал той, още докато беше малко момиче. „Какви например?“, попита го тогава и неговият отговор още я преследваше; сега гавриелът тегнеше в ръката й и единственото, в което искаше да вярва, бе, че той може да разреши проблемите й. „Повечето неща, които са истински важни“, каза й тогава Бримстоун и тя знаеше, че той има право. Не можеше да си пожелае сбъдната мечта, щастие, или свят, в който те двамата с Акива да бъдат самите себе си. Защото знаеше какво ще се случи. Нищо. Гавриелът просто щеше да остане да лежи в ръката й, а образът на Бримстоун щеше да я гледа укорително заради нейната глупост.

Но желанията не бяха съвсем безполезни, стига да уважаваш предела на техните възможности.

— Искам да знам къде е Акива — каза тя и гавриелът се стопи в дланта й.

 

 

Найтингейл започна да разказва, но Скараб й отне думата. По-възрастната жена беше твърде деликатна и се опитваше да смекчи ужаса на тази история, която беше самото ядро на ужаса, сякаш се боеше, че воинът пред нея няма да може да го понесе.

Но той го понесе. Пребледня. Стисна челюсти толкова силно, че Скараб чу пукането на костите, и въпреки това го понесе.

Разказа му за високомерието на маговете, които вярвали, че могат да завладеят целия Континуум; разказа му за Феерите и как единствено стелианите се възпротивили на техния поход. Разказа за цепенето на воалите и как избраните дванайсет били обучени да пробиват самата тъкан на съществуванието, субстанция така непостижима за техния вид, че все едно хищни птици да кълват очите на бога.

И му разказа какво открили оттатък един от най-отдалечените воали. И какво отприщили.

Нетилъм, така ги нарекли, защото зверовете нямали език, на който да се назоват, а притежавали само алчен глад. Нетилъм била древна дума за осакатяване и точно това били те.

Нямаше кой да ги опише. Никой оцелял не ги беше виждал, но Скараб усещаше присъствието им, тук по-слабо, отколкото у дома, но въпреки това дори сега го чувстваше. То винаги се усещаше. Те непрекъснато бяха наблизо около нея. Напиращи, смучещи, дъвчещи.

Да си стелианин означаваше всяка вечер да си лягаш в къща, на чийто покрив дебнат алчни чудовища, които опитват да проникнат вътре. Само дето покривът беше небе. По-скоро воал, който се беше слял с небето, а при Далечните острови всичко беше море или небе, затова говореха съвсем простичко за това: небето кърви, небето разцъфва. То боледува, то изтънява, то се продънва. Но тъкмо воалът, изплетен от безчет енергии — сиритхар — беше онова, за което се грижеха стелианите, охраняваха го и го подхранваха, всяка секунда от всеки ден със своята собствена жизненост.

Това беше техният дълг. Така успяха да затворят портала, когато Феерите се провалиха, и затова техният живот беше много по-кратък от този на далечните им братовчеди от севера — те нищо не даваха, а само вземаха от света, в който първо бяха потърсили убежище, а после завладяха със сила.

С цената на собствената си кръв стелианите вливаха енергия във воала, който глупците бяха наранили, за да може да служи той като преграда срещу лишената от разум стенобойна сила на нетилъм. Чудовищата. Но те бяха нещо много по-необхватно от чудовища, така всеобземащи и разрушителни, че според Скараб само една дума можеше да го опише:

Богове.

Иначе за какво ще съществува подобна дума, ако не да опише невиждана безкрайност като тази? Колкото до „звездните богове“, толкова дълго почитани от нейния народ, за Скараб те бяха нищо повече от приспивна приказка. И за какво им бяха тези сияйни богове, които само гледаха отдалече, докато боговете на мрака заплашваха всеки миг да ги погълнат?

Тя си представяше нетилъм като някакви огромни и черни зурлести създания, а техните огромни пасти — виещи се хрущялни смукала — бяха залепнали о воала все едно електрически змиорки, впити в плътта на морски дракон, изхвърлен на брега с обърнат нагоре блед търбух, злокобен и умиращ докато паразитите по него все още пулсират. Все още смучат. Ненаситни, докато не пресушат и последната тленна капчица.

Тя не разказа това на Акива. Това си беше нейният кошмар, който съзерцаваше щом затвори очи в мрака, усещайки ги как се гърчат оттатък воала. Разказа му само мита, защото в него се криеше истината: съществуваше безкрай, в който плуват чудовища, огромни като цели светове.

А когато му каза за Мелиз, видя как в очите му просветна първо разбиране, а веднага след това и съзнанието за загуба. То беше като ехо на онова, което беше забелязала преди малко, когато Найтингейл му внуши представата за Фиеста. Изглежда, възрастната жена искаше да се покаже мила. Или пък скръбта от собствената й загуба я беше направила сляпа за всичко останало. Скараб се изненада, че единствено тя забеляза какво костваше на Акива да приеме мислено предадената представа за неговата майка — това за него беше първото послание, внушено чрез силата на мисълта, и съзнанието му се напрягаше да го разграничи от реалността — както и това, че малко след това му беше така внезапно отнето.

А сега и Мелиз. Мелиз, короната на Континуума, градината на великото Цяло. Родният свят на серафимите, събрал цялото съвършенство на тяхната сто хилядолетна цивилизация. Скараб не откъсваше поглед от Акива, докато мислено му препращаше невижданите и немечтани дълбини на неговата собствена история, величието на неговите предци, славата на серафимите от Първата епоха, а после му ги отне. Мелиз, първият и последният. Мелиз изгубеният.

Наложи се да си припомни коя е и отново да мобилизира своята твърдост, устоявайки срещу приливите на чувство за загуба и скръб, които бушуваха в него — с оттеглянето на всеки следващ сякаш си отиваше и по някоя жизненоважна негова частица, оставяйки го… още по-опустошен, отколкото го беше заварила.

Това ли искаше? Да го опустоши? Какво беше намерението за него? Вече не беше съвсем сигурна. Преследваше го, за да го убие, но решението — вече знаеше това — не бе така просто.

След битката в Аделфийските планини, където скъса жизнените нишки на толкова много от нападателите, за да положи началото на своята йорая — мистичното оръжие на нейните предци — в главата й се загнезди мисълта, че неговата нишка ще е най-славният трофей в тази колекция. Животът му като струна от нейната арфа. Неговата сила, контролирана от нея.

Може би точно в това се криеше отговорът. Вероятно така щеше да се сложи край на онова, към което толкова дълго ги направляваше ананке на Фиеста.

На Скараб й се щеше нейната собствена ананке да е малко по-ясна по този въпрос.

Но за едно нещо тя беше съвсем ясна. Нетилъм бяха нейна съдба.

И тя беше тяхната.

Винаги усещаше присъствието им и не само когато си лягаше да спи в мрака имаше чувството, че застава лице в лице с тях сред цялата безкрайна шир. Вярно, гледаха се през преграда, но винаги имаше някакво предчувствие — още преди да се появи разумно основание за неговото потвърждение — като за… предизвикателство. За някакво конкретно пространство, където мощ се възправяше срещу мощ без никакви прегради. Тя беше техният враг, така както те бяха нейният.

Тя беше техният кошмар, така както те бяха нейният.

Скараб, камшик за чудовищните богове. Отмъстител за всички погълнати светове.

Все още нямаше никаква основателна надежда. Скараб разбра, че Найтингейл усети какво се надига в нея — не само намерението за йорая, но и същинската й цел — и как се сгърчи от ужас пред него. А и кой не би устоял на нейно място?

Стелианите бяха изградили своя живот в новата ера върху вярата, че Потопът не може да бъде победен, а само отложен. Затова правеха всичко възможно да го отложат. Отлагаха го и умираха твърде млади, безславно. Поемайки дълг, който техните предшественици биха презрели. Преклонени и кървящи, лишени от своята жизненост, без да им е дадено правото да срещнат врага си в открита битка, защото техните врагове поглъщаха светове, а стелианите дори вече не бяха воини.

И защото, ако изгубеха, рискуваха всичко… останало. Всичко, което е останало. Ерец беше като бент срещу потопа на мрака, който нямаше край. Ако стелианите се провалят, всички останали светове щяха да загинат.

Но тя не каза нищо от това на Акива. Засега му беше разкрила всичко останало, само не и неговата пагубна роля в тази история. Не би трябвало да й е трудно да завърши разказа. Вижте какво причини той. Но гласът й изневери. Колкото и да е нелепо, щом видя опустошението, което му причинява с думите си, съзнанието й изведнъж се върна назад към спомена как се усмихваше той — насреща й, но не на нея — и тя си спомни сиянието, което излъчваше тогава, неговата радост и как това я накара да отстъпи зашеметена като послушник, когото посвещават в Лексикона, а той усеща за първи път цялото великолепие на този сияен, таен език. Същото беше и когато го завари в къпалнята на пещерите, докато очакваше… „уречената среща“, както по-късно я нарече пред Найтингейл, защото не искаше да използва истинската дума за това. За онова, което прекрасната синекоса чужденка разпалваше в него, и сиянието, породено между двамата.

Акива беше влюбен.

Жалко, но това не беше неин проблем. В сравнение с нетилъм то приличаше на отпечатък от ходило в пепелта, нетрайно и лесно заличимо.

Мълчанието й се проточи дълго и Найтингейл с изключително изящество и деликатност се опита да вземе думата от нея, сякаш беше чиле прежда, за да размотае последната му част и да й спести усилието.

Но Скараб поклати глава и си възвърна гласа, за да довърши сама разказа.

Сякаш нещо я блъсна в гърдите, когато го видя да пада на колене. Мислеше си за Фиеста, която никога не беше познавала, и как е била призована от грозната си орис чак на другия край на света, за да положи своята неприкосновеност в краката на един тиранин с единствената мисъл да даде живот на този мъж: Акива от извънбрачните, чиято сила по някакъв неизказан промисъл превъзхождаше тази на всички останали.

А грозната орис на Скараб беше да повали този мъж на колене, но кой знае защо си мислеше, че Фиеста би я разбрала. Траншеите на ананке са толкова дълбоки, че нямаш друг избор, освен да ги следваш, или да драскаш отчаяно нагоре по отвесните им стени в опит да избягаш. Скараб нямаше намерение да бяга. През всичкото време тя вървеше към тоя момент, още откакто чу за арфата със струни от отнет живот, но и много преди това, от първия миг, когато енергиите са се слели, за да я създадат. Пътят й я водеше право напред, а Акива беше вплетен в него.

Тя беше предприела това пътуване, за да преследва и убие маг.

И щеше да се завърне от него подходящо въоръжена, за да преследва и убива богове.

* * *

Имало едно време единствено мрак и чудовища, огромни като светове, които се носели из него. Те харесвали тъмнината, защото тя скривала ужасяващия им вид. Случело ли се някое друго създание да сътвори светлина, те я потушавали. Когато се родили звездите, те ги погълнали и сякаш мракът щял да продължи вечно.

Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали.

Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи и тези стотина били звездните богове, които пръснали светлина из вселената.