Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (74)

74
Глава първа

И така. Яил беше детрониран, а порталите — запечатани, без преди това през тях да е пренесено оръжие, което би могло да причини нови опустошения. Доминионът беше победен, отстъпвайки място на Втори легион, или така наречените редови войски, като доминираща сила в страната. Втори легион по традиция беше най-многочислената армия и винаги по средата между елитния Доминион и копелетата от извънбрачните и ако войниците му трябваше да избират — в каквото положение, досега немислимо, се озоваха — те биха застанали на страната на копелетата. Така и направиха, ръководени от командир на име Ормерод, когото Акива познаваше и уважаваше, като с това на практика анулираха издадената смъртна присъда на извънбрачните и сложиха край на враждата.

Обявяването на края на враждата и действителното му постигане обаче бяха две различни неща; без да се брои напрежението, което открай време съществуваше между отделните части в армията на серафимите, Втори легион беше още далече от мисълта да приеме доскорошните врагове, химерите, като братя по оръжие. На първо време те неохотно дадоха същото обещание, което и извънбрачните бяха направили само преди дни, а Кару можеше само да се надява, че няма да се наложи да бъде проверявано при подобни на предишните обстоятелства. Всички страни положиха клетва да не нападат първи.

Разведряването все още не означаваше съюз, но поне беше някакво начало.

Оказа се, че Елион — след мистериозната победа при Аделфийските планини — е бил този, който заминал за Кейп Армазин на мястото на Акива, за да спечели войската за каузата на бунтовниците. Явно добре си беше свършил работата. Сега те двамата с Ормерод щяха да ескортират Яил до Астре, където в неговия живот започваше нова епоха. От капитан през император до… експонат.

Императорът за няколко дни щеше да се превърне в главната атракция на посветена на него зоологическа градина.

Никой нямаше да обвини Лираз, ако го беше убила, нито пък някой щеше да тъгува за него. Но докато стоеше над неговата гърчеща се и пищяща купчина, тя установи, че вече няма нито воля, нито желание да го прави. И то не само защото не й беше останало къде да татуира поредното убийство, нито защото се беше зарекла да сложи край на смъртта, а по простата причина че той явно искаше тя да го убие.

В Кулата на завоевателя тя беше тази, която бе предпочела смъртта пред съдбата, отредена й от него. „Убий ме заедно с братята ми, иначе ще съжаляваш, че не си го направил“, беше изфучала насреща му и той се беше престорил на засегнат: „Значи, предпочиташ да умреш заедно с тях, вместо да ми изтриеш гърба?“ „Хиляди пъти“, беше казала тя задавено. А той? Той беше притиснал длан о сърцето си: „Скъпа моя. Не разбираш ли? Точно заради това всичко ще е още по-сладко.“

Сега тя беше тази, която осъзнаваше колко по-сладко е да откажеш на някого смърт, отколкото да го дариш с нея.

— Чудя се — каза замислено Лираз, застанала над сгърченото му тяло — дали за хората няма да е по-добре да видят със собствените си очи тиранина, от когото са се страхували толкова дълго време. Едно е да слушат от други за твоята грозота, друго е сами да се убедят в нея.

Той спря да се гърчи и втрещен вдигна поглед към нея.

— Елате и вижте, ето го императора — продължи тя, развивайки мисълта си. В този момент си спомни на какво беше станала свидетел при Хинтермост, когато Яил прониза дланите на Зири с мечове и натъпка устата му с пепелта на неговите другари. — Елате и погледнете от какво сме ви спасили и ще паднете на колене, за да ни благодарите. А още по-вероятно е да повърнете.

Пренебрегвайки последвалия бяс — порой от хули, редувани с пръски слюнка и гърчове на лицето, които придадоха нови измерения на неговата чудовищност — тя каза спокойно само едно: „Да, точно така. Дръж се по същия начин, когато дойдат да те видят. Идеално.“

Колкото до истинско правосъдие, в Империята нямаше изградена система, която да го въздаде, пък и никой не знаеше откъде трябва да се започне, за да се построи наново такава, какво останало за нов тип държавно управление на мястото на онова, което току-що бяха сринали. В добавка им предстоеше много работа по освобождаването на робите, както и да намерят занимание за множеството мъже и жени, които не знаеха друго, освен да водят войни.

Ако имаше нещо, което знаеха със сигурност тази нощ в подножието на Вескал Рейндж, то беше колко много неща не знаят. Казано накратко, те бяха написали „глава първа“ на заглавната страница на нова книга, а всичко останало — всичко — тепърва трябваше да бъде допълнено. Кару се надяваше от това да се получи една много дълга и много скучна книга.

— Скучна? — повтори скептично Акива. Двамата седяха рамо до рамо край огъня, всеки със своя порцион вечеря от запасите на Доминиона. Кару с любопитство наблюдаваше Лираз между Тангрис и Башаис от другия край и си мислеше, че трите са си лика-прилика.

— Скучна — потвърди Кару. Историята създава вкус към бедствия от епичен мащаб. Навремето, докато учеше за жертвите от сраженията през Първата световна война, тя се хвана да си мисли: тук са загинали едва осем хиляди души. Е, това не е чак толкова много. В сравнение с оня един милион, паднали в битката при Сома, това наистина беше нищо. Тези изумителни цифри притъпяват усета за мащаба на истинската трагедия, а историята не се интересува от дните на затишие само заради единия баланс. На този ден в цял свят никой не беше убит. Една лъвица роди малки. Две калинки обядваха с листни въшки. Някакво влюбено девойче бленува цял предобед, забравило за домакинската работа, за което дори не го нахокаха.

Има ли нещо по-вълшебно от един скучен ден?

— Скучно хубава — уточни тя. — И никакви войни, които да й придадат пикантен привкус. Никакви нашествия и поробвания, само ремонти и ново строителство.

— Че как това може да е скучно? — попита Акива развеселен.

— Ето как — отвърна Кару, прочисти си гърлото и подхвана, както си представяше, с деловия тон на историята. — Единадесети януари. Годината на… нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град. Още няма окончателно решение колко висока да е бъдещата часовникова кула. Градският съвет се събира, спори… — Тя направи пауза за подсилване на напрежението, въртейки яростно очи. — И бързо изглажда всички противоречия. Часовниковата кула е надлежно построена. Зеленчуците растат и биват изядени. Населението се наслаждава на множество залези.

Акива се разсмя.

— Това — каза — е съвсем преднамерена липса на въображение. Обзалагам се, че в този твой измислен град се случват какви ли не интересни неща.

— Добре тогава, ти продължи.

— Хубаво. — Той помълча замислен. После заговори, наподобявайки тона на Кару. — Единадесети януари. Годината на нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град — първият с обитатели от различни раси в историята на Ерец. Химери и серафими живеят едни до други като равни. Някои от тях дори… — Той млъкна насред думата, а когато продължи, вече говореше със своя естествен глас, даже по-нежно и разчувствано от обикновено. — Някои от тях дори живеят заедно.

Живеят заедно. Дали не искаше да каже…?

Да. Точно това искаше да каже. Гледаше Кару право в очите, настоятелно и топло. Тя също си го беше представяла, или поне беше опитвала да си го представи. Живеят заедно. И в съзнанието й то винаги беше съпроводено от безсловесната златиста нереалност на съня.

— Някои — продължи той — се завиват с обща завивка и вдишват аромата на другия в съня си. Сънуват един отдавна изгубен храм в реквиемната горичка и желанията, произнесени там, които… се превръщат в реалност.

Тя помнеше горичката при храма — всяка нощ там, всеки миг, всяко желание. Още усещаше как я притегля той — като прилив. Жаркото му тяло. Тежестта му. Но тези спомени не принадлежаха на това й тяло. Пламна цялата, но не отклони поглед.

— На някои — каза той съвсем тихо — няма да им се наложи още дълго да чакат.

Тя преглътна мъчително, опитвайки да върне гласа си.

— Прав си — проговори най-накрая, почти шепнешком. — Това никак не е скучно.

* * *

Няма още дълго да чакат. Обаче „не дълго“ пак си беше дълго, макар и сравнително поносимо в по-голямата си част.

Кое беше непоносимо: двете нощи, които прекараха в лагера на доминионците; Елион, Ормерод и останалите от тяхната шайка, включително кентавърът бик Болейрос, заел мястото на Тиаго, ги занимаваха с всякакви планове и кроежи чак до зори, затова Кару, решила по-рано да завлече под някакъв предлог Акива в една от свободните войнишки палатки, така и не успя да изпълни замисъла си.

Поносимо: третата сутрин, когато — най-накрая — напуснаха, защото тръгнаха заедно.

Но и това не мина съвсем гладко. Ормерод настояваше, че Акива ще е по-нужен в столицата — нали градът тепърва трябваше да бъде въведен, деликатно или не чак толкова, в тази нова постимперска ера. Акива отвърна, че всичко би минало много по-добре и без истерията, която присъствието му щяло да предизвика.

— Освен това — допълни той, — имам по-важно задължение.

Тъй като при тези думи чертите му внезапно омекнаха и той погледна Кару, естеството на това „задължение“ можеше лесно да се отгатне.

— Това със сигурност може да почака — възпротиви се Ормерод, невярващ на ушите си.

Кару пламна цялата, досещайки се какво си мислят всички — освен това имаха право да си го мислят. Ще дойде ли изобщо време за торта? Това, че целуна Акива, не направи очакването по-леко, напротив — още повече възбуди апетита й. Но не за такова задължение говореше Акива. „Нека ти помогна — помоли я той в пещерите, когато Кару му призна каква работа я чака. — Само това искам — да съм до теб, да ти помагам. Ако това продължи вечно, още по-добре, стига да остана завинаги с теб.“

Тогава това им се виждаше толкова далечно, но ето ги сега. Работа за вършене, десятък болка за плащане и торта накрая.

И нека да е колкото се може по-голяма, помоли се мислено тя. Какво, не си ли я бяха заслужили?!

Накрая Лираз реши въпроса, като заяви, че в тези размирни времена химерите и без това се нуждаят от ескорт серафими, защото са още много далече от постигането на трудния мир, а мисията им е съдбоносна. Говореше тихо и равно като по време на военния съвет, ефектът беше същият: щом заговореше Лираз, истината излизаше наяве.

Това е някаква нейна особена сила, мислеше си Кару, докато я гледаше с все по-нарастващо уважение, която жената ангел все още не познава в себе си. А сега, когато тази сила беше на нейна страна, не враг, беше къде-къде по-добре.

Но не само влиянието на Лираз си каза думата; щом серафимите разбраха за каква съдбоносна мисия всъщност става дума, взеха да се надпреварват за доброволци.

Докато оглеждаше лицата им едно по едно, Кару усети нов прилив на надежда за бъдещето на Ерец. И също като преди, когато Лираз й призна как с песен е примамвала душата на Зири в манерката, сърцето й сякаш се пръсна на парчета.

Всеки от извънбрачните в ескорта беше се включил като доброволец, за да отиде в Лораменди и да помага при изравянето на душите.

Те до един бяха воини; всеки си имаше своите спомени, които не му даваха мира, а мнозина — и причина да се срамуват. Никой от тях досега не беше получавал шанс да поправи стореното — като например да изкупи участието си в масовото клане и унищожаването на цял един град. В известен смисъл точно това щяха да направят сега, изравяйки душите, погребани в катедралата на Бримстоун — на хилядите скрити долу, избрали смъртта в онзи ден с надеждата за прераждане. Това беше надеждата на Бримстоун и на Войнолюбеца: че едно момиче, отгледано като човешко същество, лишено от спомена за истинската си самоличност и без представа за магията, която дреме в него, ще може някак, някой ден да намери път към тях и да ги възкреси.

Но имаше още една, много по-голяма надежда: че ще има един свят, заради който ще си струва тези души да бъдат възкресени.

Сега Кару се връщаше назад към времето, когато сбъдването на всичко това изглеждаше същинска лудост; макар Кару да стоеше насред няколкостотин воини от двете доскоро враждуващи армии, които бяха изиграли своята роля за осъществяването на неосъществимото, сякаш някакъв лъч привлече погледа й към Акива, без когото този ден никога нямаше да го има. Ядецът. Животът на Зири. Кадилницата на Исса. Предложението за съюз. Всичко това. Всяка крачка от пътя, по който той стигна дотук. Но преди това, много преди това имаше една мечта. „Желание за живот“, както веднъж беше казал той. За един различен живот.

Някога, когато Кару още водеше живот на човешко същество и беше художник, от време на време се случваше да нарисува картина, по-съвършена от всичко излизало изпод ръката й до този момент, и това хем я смайваше, хем я плашеше. Станеше ли такова нещо, тя с дни не можеше да откъсне поглед от нея. Постоянно се връщаше към рисунката и даже се будеше по среднощ само за да я погледа с почуда и гордост.

По същия начин се чувстваше и сега, докато гледаше Акива.

Той също беше впил очи в нея и когато погледите им се срещнаха, в тях имаше жажда. Това не беше просто страст или желание, а нещо много по-голямо, което съдържаше както страст и желание, така и още много неща. То беше нещо като жажда и насита едновременно — „желанието“ и „притежанието“ се бяха срещнали и нито едното от тях не успяваше да потуши другото.

Дали заради намесата на Лираз, или пък заради силата на този поглед, но повече никой не си направи труда да продължи спора. Пък и кой изобщо имаше власт да нарежда? Кой би могъл да заповяда на Акива какво да прави? Затова той, естествено, щеше да придружи Кару.