Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (70)

70
Никакво бяло повече

Размахът на крилете на Яил беше накъсан от ярост и за полета му през Ерец можеше да се каже всичко, но не и че е гладък. Той на практика мина като хала през портала с надеждата да му види сметката — изобщо на нещо да види сметката. Акива. Точно така. Искаше да види копелето надупчено от стрели като чучелото за упражнения на стрелците в тренировъчния лагер, но и провесено на бесилката при Западния път на разположение на всички, дошли да го зяпат.

Огледа се притеснено. Мамка му, това копеле можеше да е съвсем наблизо точно в този момент. Дали онзи го беше изпреварил през портала? Или пък ще му се яви в гръб? По силата на тяхното споразумение щом Яил минеше през портала обратно в Ерец, Акива имаше правото да го убие, по какъвто начин поиска, освен като подпали гноясалия отпечатък от дланта си върху гърдите на Яил. Но и така възможностите не бяха никак малко.

Яил обаче разполагаше с не по-малко възможности. Дори с повече, защото не се водеше от принципите на честта, което доста скъсяваше списъка с начини как да убиеш врага си.

Все пак не му беше убягнало, че неговото оцеляване се дължи единствено на чувството за чест у врага; това обаче по никакъв начин не го задължаваше да играе по същите правила. Точно обратното — за него беше жизненоважно пръв да пролее кръв. Място нямаше да си намери, докато копелето не пукне.

Веднъж минал през портала, Яил не се заседя да надзирава досадното провеждане на армията си от по двама-трима, а полетя право към лагера, придружен от фаланга охранители и кръжащи наоколо стрелци, в случай че Акива се появи.

Пейзажът тук много напомняше онзи, който току-що бяха напуснали: сиво-кафяви планини, нищо друго. Лагерът беше в подножието, на около половин час път. В полето с полегнала от ветровете трева бяха вдигнати редици с палатки, подредени в груб квадрат, а на всеки ъгъл имаше стражева кули със стрелец в случай на нападение по въздуха. Предпазните мерки бяха чиста формалност, защото тук горе нямаше от кого да се отбраняват. По-голямата част от войската на Яил беше разположена на юг и на изток, за да преследва бунтовниците.

Каква ли я бяха свършили досега? Скоро щеше да разбере.

Даже по-скоро, отколкото очакваше.

Лагерът едва се беше появил, когато забеляза какво го очаква върху оградата от колове.

* * *

Кару също го видя, макар и от доста по-голямо разстояние, и не успя да сподави ахването си. Върху оградата, развявано от вятъра, беше опънато знаме, някога бяло, но сега пропито с кръв и зацапано от пепел. Позна го от пръв поглед. Девизът върху него се виждаше ясно, макар вълчата глава върху герба в центъра да беше… скрита. Победа и мъст, гласеше той, изписан на езика на химерите. Това беше гонфалонът^[1] на Белия вълк — не копието, което беше развял над казбата, а оригиналът, явно плячкосан след падането на Лораменди.

Не гонфалонът обаче накара Кару да ахне. Ако беше само той, това можеше да се изтълкува като знак, че Белия вълк е превзел лагера. Но онова, което висеше пред него и закриваше вълчата глава върху герба, разсейваше всяко съмнение.

Кару си мислеше, че донякъде е успяла да овладее надеждите си. Вярваше, че прелитайки обратно през небесната цепнатина, ще е подготвена за възможността — твърде вероятна — да я посрещнат лоши вести.

Пълна заблуда.

Откакто остави своите другари отвъд портала, започна да вярва, макар да не го признаваше дори пред себе си, че всичко с тях ще бъде наред. Защото така беше редно. Нали?

Но не стана така. Нищо не беше наред.

Някога бяло, но вече не, с примка около врата висеше омърсеното и прекършено тяло на Тиаго.

То много по-рано, отколкото бяха очаквали, им даваше отговор на въпроса какво се е случило, след като напуснаха битката при Аделфите в самия разгар и взеха трудното решение първо да доведат докрай своята жизненоважна мисия и чак тогава да се върнат.

Направих ли всичко възможно, което зависи от мен, питаше се Кару, когато отговорът вече беше ясен. Сторих ли всичко по силите си?

Не.

Техните другари бяха изгубили битката. И загинали.

Акива я прихвана и я задържа в прегръдката си; двамата не проговориха, само гледаха безпомощно, крепени във въздуха от мощния размах на крилете на Акива, а през това време Яил кацна пред трупа на Белия вълк и се разсмя.