Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (64)

64
Убеждаване

Един ангел лежеше умиращ в мъглата. Някога, много отдавна.

И дяволът трябваше да го довърши без дори да се замисли.

Но тя не го направи. Ами ако го беше извършила? Кару стотици пъти го беше премисляла ту така, ту инак. В миговете на най-черна скръб в казбата даже съжали, че не го е направила, защото тогава пред очите й беше единствено смъртта, родена от нейната милост.

Ако в онзи ден беше убила Акива, или просто го беше оставила да умре, войната щеше да продължава. Още хиляда години? Най-вероятно. Но тя не го направи и това не продължи. „Епохата на войни свърши“, току-що беше казал Акива и въпреки че Кару видя какво стана после — никакъв шанс да е станала грешка — и макар цялото й същество да се бе превърнало в писък, сърцето й отказваше да се предаде. Епохата на войни беше приключила и Акива нямаше да умре напразно.

Острието прониза сърцето му.

Но писъкът на Кару така и не излезе на бял свят. Вместо него друг писък разцепи въздуха, но преди това: звук. Частица от секундата, след като кинжалът потъна в гърдите на Акива, се чу… тъп удар. Това не беше звукът от съприкосновение с плът. Главата на Кару се завъртя напълно и погледът й описа неистова парабола, обхващайки картината пред нея.

Там стоеше Акива, невредим.

Никакво залитане, никаква кръв, никакъв кинжал, който да стърчи от гърдите му. Обезумяла, Кару примигна; не само тя не вярваше на очите си, макар едва ли друг да беше почувствал същото отчаяние като нейното преди миг, нито пък нейната радост сега, когато видя острието забито в стената зад Акива. Никой друг като нея не би могъл да усети така проникновено омаята от станалото чудо, когато истината се разбра, макар че мнозина в залата доловиха полъха на магията.

Хаксая първа проговори.

— Невидим за смъртта — промърмори тя, защото нямаше съмнение какво беше станало току-що. Нито Акива беше помръднал, нито траекторията на кинжала се беше променила.

Острието беше преминало през него.

В този момент той беше впил поглед в Кару и тя видя в очите му някакво стъписване, гледаше почти като обсебен. Искаше й се да попита той ли беше направил това? Сигурно беше той. Никой, дори той самият, не знаеше докъде се простират неговите способности.

Разгут се беше повалил върху леглото и виеше, блъскайки с юмруци по челото си. С два скока Кару се озова до него, смъкна го на пода и прерови завивките за други оръжия. Падналият сякаш дори не я забеляза.

Доминионците бяха застанали нащрек и личеше, че и те са поразени от случилото се с Акива чудо; Кару прецени, че поне за момента не трябва да се безпокои за евентуално нападение от тяхна страна. Въпреки това нямаше намерение да се отпуска. Само преди миг с крайчеца на окото си видя как животът на Акива виси на косъм. Ето защо искаше колкото може по-бързо да напуснат това място, но първо трябваше да убедят Яил. Връщаха се към нейния план в най-простия му вид.

Най-после стигнаха и до това.

Акива отново се обърна към чичо си. Яил стоеше притихнал, лицето му беше изпито и бледо, а ужасяващата му уста — разкривена. Пред лицето на такава необяснима мощ беше загубил кураж да ехидничи.

Акива дори не беше извадил мечовете и ръцете му бяха свободни. Приближи чичо си и опря длан о гърдите му. Жестът изглеждаше почти добронамерен и очите на Яил пак взеха да се въртят в кухините, докато опитваше да проумее какво го чака. Не му трябваше много време.

Кару наблюдаваше ръката на Акива и в паметта й изплува онзи момент в Париж, когато се беше озовала пред портала на Бримстоун, съсипана от мъкненето на слонските бивни през целия град; тогава за първи път видя прогорения в дървото отпечатък от длан. Когато прокара пръст по очертанията му, от него върху земята се посипа пепел. Спомни си Кишмиш, овъглен и умиращ в ръцете й и как панически тупкащото му сърце постепенно замря в смъртта; как сирените на пожарните я накараха да се съвземе, само за да я потопят в още по-голяма скръб, когато хукна по улиците на Прага от апартамента си към вратата на Бримстоун и я завари погълната от пламъци. Синкав, адски огън, а в неговия ореол — силует на криле.

Тогава, в същия този момент из различни краища на света десетки врати, всичките белязани с черен отпечатък от длан, бяха унищожени от подобен свръхестествен огън.

Това беше дело на Акива. Всички серафими са сътворени от огън, но само той беше способен да подпали от разстояние белязаните върху вратите отпечатъци и това му помогна само за миг да унищожи всички портали на Бримстоун, отрязвайки пътищата на своя враг без никакво предупреждение.

Когато в Киринските пещери Кару видя покрития с мехури труп на Тен и дланта на Лираз, прогорена върху гърдите й, това беше първата й мисъл.

Изпод дланта на Акива взе да се вдига пушек. Изглежда, Яил първо него подуши и чак тогава усети жегата, която проникваше през дрехите му, но може и да не беше така, защото сега не носеше броня, а пищни одежди, с които искаше да смае човеците. Каквато и да беше причината обаче, жегата или димът, Кару забеляза как в погледа му първо просветна разбиране, после взе да се надига паника, докато опитваше да се измъкне изпод притискащата го длан. Кару можеше само да се надява Хаксая да не му пререже гърлото по невнимание.

Писъкът му премина в треперлив вой; Кару все така не откъсваше очи от него, дори когато Акива отстъпи назад. Ето го: прогорен в гърдите на Яил, димящ и черен белег, чиято овъглена повърхност вече се белеше, оголвайки живо месо. Дамга в плътта.

Убеждаване.

— Върви си у дома — проговори Акива. — Иначе ще го запаля. Където и да се намираш ти, където и да съм аз. Това няма да има значение. Не сториш ли каквото ти казвам, ще те изпепеля. Даже купчинка прах няма да остане от теб, за да личи къде си стоял.

Хаксая пусна Яил и отстъпи. Нейният нож вече не беше нужен и тя отри окървавеното му острие о белия ръкав на императора. Той се свлече, сякаш краката му не можеха да го държат, а в изражението му се смесиха болка, ярост и безсилие. Изглежда се опитваше да се съвземе и да проумее какво точно е загубил току-що.

— А после какво — избухна той. — Какво ще стане, когато се върна в Ерец с тая дамга върху гърдите? Там със сигурност ще ме изгориш. Тогава защо да ти се подчинявам?

Гласът на Акива не трепна.

— Давам ти дума. Направи каквото ти казвам. Върви си у дома сега. Вземи и армията си, но нищо повече. Не създавай хаос. Просто си върви и аз никога няма да подпаля отпечатъка. Обещавам.

Яил изсумтя недоверчиво.

— Обещаваш, значи. И ще ме оставиш жив, просто ей така?

Кару наблюдаваше Акива, докато му отговаря. Той беше запазил спокойствие още от първия момент, когато Яил нахлу в залата, и успя да прикрие дълбоката ненавист, която този мъж предизвикваше у него.

— Не съм казал такова нещо. — Дали в този момент мислеше за Хазаел? Или за бъдещето, което вече ги връхлиташе и което се опитваха да предотвратят, за да не стане Ерец още по-ужасяващо място, щом в него попаднат оръжията на хората? — Няма да те изгоря. — Той изчака, докато по изражението на чичо му пролича, че е схванал смисъла. — Само това ти обещавам, а то не значи, че ще живееш. — После остави чичо си да се погърчи известно време при представата за своята бъдеща смърт. — Може би ще ти дам малък шанс. — Тънка усмивка. — Може би ще ти позволя да ме видиш как идвам. — Той потъна в мълчание и го остави да се проточи дълго, а после, просто ей така, изчезна. — Но най-вероятно няма да стане така.

Кару последва неговия пример и също се разтвори във въздуха. Вирко и Хаксая — миг след тях двамата, когато Акива спусна заклинанието отгоре им. Яил и доминионците видяха само как четирите сенки поеха към прозореца, а после и те се изгубиха и не остана нищо друго, освен тежкото дишане на императора, накъсаните хлипове на обезумялото чудовище върху леглото и четиридесетте притихнали войници, които не знаеха какво да правят от тук насетне.