Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (62)

62
Епохата на войни

Думата, която произнесе Акива, беше Хаксая и дори Яил да нямаше представа какво значи тя, даже да не знаеше, че е име, ефектът й беше повече от видим.

Една секунда.

Както зад гърба му имаше само празно пространство, така изведнъж въздухът стана плътен и доби форма — съчетание от рунтава козина и зъби — която се движеше. В мига, в който я зърна, тя го атакува. Двете половини на една и съща секунда. Нещо бързо го издърпа назад.

Две секунди.

Сега всичките му войници бяха пред него. Не им оставаше нищо друго, освен да извият вратове и да погледнат назад, а той усети стомана, опряна о плътта му, и ахна; докато доминионците се озъртаха насам-натам, той вече беше повален на колене до вратата с острие, впито в гърлото, а нападателят му стоеше отзад, недосегаем за тях.

Раздаде се жално мяукане. То напълно отговаряше на хаоса в главата на Яил, но не излизаше от неговите уста. Не би дръзнал да вика, не и когато острието е опряно в гърлото му. Пищеше Падналия, който все още се гърчеше на леглото, борейки се с момичето.

Три секунди.

Острието се дръпна. Яил реши, че гърлото му вече е прерязано и взе да се тресе от паника, но въпреки всичко все още можеше да диша. Усети парене — оказа се само порязан.

— Много съжалявам — дочу глас, женски шепот край ухото му. Острието беше като на бръснач, а тя никак не внимаваше с него. Ново парване, ново порязване и смях иззад рамото му. Гърлен, весел.

Войниците имаха време колкото да извият вратове и да се втренчат в него. Разстоянието между секундите беше наситено с техния потрес и крясъците на Разгут.

— Не, не, не! — гласът на падналото създание беше ожесточен и пропит от ярост. — Избийте ги! — беснееше то. — Избийте ги!

Сякаш подчинявайки се на неговата заповед, един от войниците тръгна към Яил, вдигайки меча си срещу химерата, която го държеше. Хватката й около Яил стана още по-здрава. Ноктите й се впиха в плътта му през дрехите, а острието потъна още малко навътре.

— Спрете! — изкрещя Яил. Към нея, към своите войници. Никак не му се хареса, че гласът му прозвуча като скимтене. — Останете на място! — Опитваше се да измисли какво да прави — пет секунди — но всичките му войници бяха отпред като защитна стена и никой — отзад. Издърпвайки го към вратата, неговата нападателка си беше подсигурила гърба — зад нея имаше само празна стая — а отпред тялото му й служеше за защита. Сега беше недосегаема, и то по вина на Яил, защото беше поискал да се скрие зад гърбовете на войниците си.

— Колко било лесно да се пролее кръв — обади се тя. Гласът й беше животински, гърлен. — Според мен и тя иска да излезе на свобода. Даже собствената ти кръв те презира.

— Хаксая — намеси се Акива предупредително и чак тогава Яил разбра, че това било име. — Заповядано беше без кръвопролитие.

Но вече беше късно за това. Вратът на Яил лепнеше от кръв.

— Той се гърчи в ръцете ми — гласеше отговорът на Хаксая.

Разгут продължаваше да вие. Момичето вече се беше освободило от хватката му и стоеше плътно до копелето — тримата рамо до рамо: човек, серафим и звяр; тримата, за чието нападение беше предупреден, но защо бяха пропуснали четвъртия? Как можа да се случи? Как?!

Когато Акива заговори отново, той вече се обръщаше към Яил — съвсем делнично, сякаш подхващаше нишката на прекъснат разговор.

— Други обстоятелства — каза, а гласът му — непоносимо уравновесен и самоуверен. Други обстоятелства могат да обърнат хода на събитията, беше казал само миг преди това. — Като това да заложиш всичко на един-единствен живот, който е над останалите. На своя собствен например. Ако само бройката е от значение, значи все още може да победиш. Не лично ти. Ти ще умреш. На теб е съдено пръв да умреш, но твоите хора може да удържат крайната победа, стига да решат, че не е важно дали ти ще оцелееш. — Той замълча и обходи воините с поглед, сякаш бяха същества със собствена воля и право на избор, а не обикновени войници. — Така ли да бъде?

Кого питаше — него, или тях? Мисълта, че те биха могли да отговорят, че те биха могли да предопределят неговата съдба, ужаси Яил.

— Не. — Осъзна, че трескаво е изплюл думата, преди някой от доминионците да успее да отговори.

— Значи ти искаш да живееш — уточни Акива.

Да, той искаше да живее. Но Яил не вярваше, че неговият враг ще му го позволи.

— Не ме разигравай, Бич за зверовете. Какво всъщност искаш?

— Първо — каза Акива, — искам твоите войници да сложат оръжие.

* * *

На Кару вече й се гадеше от мъркащото хихикане на Разгут и потната му длан около китката й, затова щом Акива произнесе името на Хаксая, тя заби с все сила лакът в очната ябълка на създанието и силно го завъртя. След това, възползвайки се от неговото стъписване, понечи да се освободи. Но никак не й беше лесно да го направи. Макар хлъзгава от потта, хватката му беше желязна като нокти на хищна птица и когато опря крак о рамката на леглото, дърпайки се с все сила, кожата на освободената й ръка остана надрана и кървяща. Въпреки това се избави.

Разгут се хвана за раненото око, продължавайки да пищи — „Не, не, не!“ — а другото му око зяпаше изблещено и се въртеше злобно на всички страни, докато Кару отстъпваше назад и вадеше сърповидните остриета, заставайки плътно до Акива. Тя от едната му страна, Вирко — от другата, наблюдавайки как Хаксая обуздава чудовището Яил.

Хаксая, отново жива и — благодарение на зъбите, отмъкнати от Museo Civico di Zoologia — отново в истинския си образ на лисица, гъвкава и много бърза.

Тя не беше част от плана. Поне не от самото му отначало. В пещерите, когато идеята най-напред се оформи в съзнанието на Кару, трупът на Хаксая — по-точно трупът на Тен, обитаван доскоро от душата на Хаксая — й послужи като отправна точка, но Кару в никакъв случай нямаше намерение да я включва в осъществяването на плана. Тогава тя съхрани душата на този воин с мисълта по-късно да решава как да постъпи с нея. Кадилницата беше малка, затова я закачи на колана си, а след това забрави да я сложи при останалите, преди да напуснат пещерите. Щастлива случайност? Съдба? Кой знае.

Та ето как по-рано същата вечер, след като усети неспокойствието на Естер, Кару реши да даде шанс за изкупление на лисичоподобната химера.

Надяваха се да не им потрябва воин в сянка. Дори докато се промъкваха през прозореца, а лунната светлина беше пресечена от четири, не от три сенки, продължаваха да разчитат, че планът ще бъде осъществен в най-простия си вариант. Не стана така обаче.

Но и те не бяха толкова глупави, че да дойдат неподготвени.

Може ли да й имаме доверие, питаха се тримата преди това. Но тъй като Хаксая беше единствената душа на разположение, тя се оказа и единственият кандидат за тая работа.

„Онова беше лично“, повтори Акива думите на Лираз. Битката при Савват и онова, което Лираз беше сторила тогава, за да заслужи такова жестоко отмъщение. Но ставаше ли дума за Хаксая, и тримата бяха на едно мнение — че ще оцени колко съдбоносна е сегашната мисия и ще изиграе своята роля в нея. И, както изглежда, досега всичко — с изключение на пренебрегната забрана за кръвопролитие — вървеше според плана. Яил беше пребледнял и облещен, а гласът му трепереше, когато заповяда на войниците си да сложат оръжие.

— Отстъпете — нареди им Акива и те се подчиниха, отдръпвайки се предпазливо към стените на залата. В момента беше трудно да бъдат приемани като отделни личности, със собствен разум и душа. Кару се насили да ги огледа един по един, опитвайки да ги види като едни бъдещи обитатели на техния общ свят, доскоро превърнати умишлено и с дълго обучение в това, което са в момента, и които — защо не, след като се беше получило при Акива и Лираз — биха могли да се отучат от наученото и да забравят стореното.

Но не забеляза такава надежда у тях. Поне не още. Обаче продължаваше да се надява.

Не и за Яил. Той нямаше място в бъдещето, което сега ковяха. Акива тръгна към него. Кару, извадила остриетата, пазеше дясната му страна, а Вирко — лявата. Почти бяха приключили тук.

— Чуйте ме всички — обърна се Акива към войниците. — Епохата на войни приключи. Онези, които се завърнат и не проливат повече кръв, ги чака помилване. — Говореше така, сякаш има властта да изпълни подобно обещание, но заслушана в думите му, макар да си даваше сметка за мрачната несигурност, която ги очаква, Кару му повярва. А Доминионът? Това не можеше да каже. Те бяха обучени да мълчат като неми, а ножът на Хаксая пречеше на Яил да говори, затова единствен Разгут можеше да отвърне.

— Епохата на войни? — повтори той. Сега седеше на ръба на леглото, а единият от безполезните му крака се клатушкаше увиснал — осакатено подобие на крайник. Окото, в което Кару заби лакътя си, беше отекло и затворено, но другото бе все така абсурдно изящно, почти красиво. През него обаче надничаше лудостта. Толкова черна. — Че кой си ти, та да сложиш край на тази епоха?! — изръмжа създанието. — Мигар ти си избраният сред всички останали?! Коленичил ли си пред маговете и разкривал ли си своята анима пред острите им пръсти? Ти давил ли си звездите като пеленачета в леген? Аз сложих край на Първата епоха и аз ще приключа и втората.

При тези думи той измъкна кинжал, който никой не беше забелязал, и го запрати към Акива. Никой не помръдна. Не и навреме.

Нито Кару, чиято ръка се стрелна твърде късно — макар че можеше да хване кинжала във въздуха или поне да го отклони — когато той вече беше минал покрай нея.

Нито Вирко, който стоеше от другата страна на Акива.

Нито Акива. Той дори не трепна.

Попадението на Разгут беше точно.

Острието. Кару го видя с периферното си зрение. Както ръката й не хвана кинжала, така и главата й не успя да се обърне достатъчно бързо, за да види как той влиза в сърцето на Акива. Същото сърце, о което тя беше опирала дланта и бузата си, но не и собственото си сърце, не и гърдите си, нито пък устните си в неговите, или живота си в неговия, не още. Сърцето, което изтласкваше кръвта му и което беше нейната друга половина. Съзря го само с ъгълчето на окото си и това й беше достатъчно. Тя видя.

Как острието пронизва сърцето на Акива.