Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (54)

54
Мнимата баба

От чисто практична гледна точка се разделиха още на летище Чампино в покрайнините на Рим, където кацна чартърния самолет, пратен от Естер. Зузана и Мик слязоха — привидно единствените пътници — и минаха през паспортната и митническа проверка като човешки същества, докато останалите се разтвориха във въздуха още при стълбичката на самолета. Отправиха се по права линия директно към хотела, докато Мик и Зузана взеха такси, за да ги настигнат.

В хола на апартамента, свита върху дивана с избродирана с флорални мотиви лимоненозелена копринена тапицерия, Кару очакваше пристигането им. На позлатената масичка пред нея лежеше карта на Ватикана, отворен лаптоп и внушителна скулптурна композиция от истински плодове, включително ананас — сякаш човек можеше просто да посегне и да го захапе. Кару не откъсваше поглед от гроздето, но се боеше да не срути цялото това фантастично произведение.

— Вземи си нещо, ако искаш — поощри я мнимата й баба Естер Ван де Флут, която седеше край нея, поглаждайки с босия си крак мускулестия гръб на огромното куче, проснато отпред.

Естер, макар и приказно богата, не беше от онези приказно богати възрастни дами, които лягат под скалпела, за да запазят младостта си, спазват драконовски диети, само и само да останат кожа и кости и носят дизайнерски дрехи, които биха подхождали повече на някоя манекенка.

Тя носеше джинси и туника, която си хареса на една улична сергия, а бялата й коса беше прибрана в небрежен кок. И очевидно не беше аскет, ако се съди по сладкиша в ръката й и уютните извивки на гърдите и ханша. Младежкият й вид — по-точно привидните седемдесет години, тъй като всъщност караше тринадесетото си десетилетие — беше съхранен не чрез хирургическа намеса или диети, а с едно желание.

Един бруксис, най-могъщото от желанията, за което се плащаше скъпо и което се даваше само веднъж в живота. Повечето снабдители на Бримстоун използваха своя бруксис за едно: дълъг живот. Само дето не се знаеше колко всъщност продължава това „дълъг“. Кару познаваше един малайски ловец, който преливаше от жизненост в навечерието на двестата си годишнина, когато го видя за последно. Май всичко зависеше от желанието. Повечето хора, рано или късно, се уморяват да надживяват всички останали. Колкото до Естер, тя твърдеше, че не знае още колко погребения на кучета може да понесе.

Сегашните й любимци обаче бяха още млади и в отлично здраве. Наричаха се Пътешественик и Матусал, съответно по имената на конете на генералите Лий и Грант. Всичките мастифи на Естер носеха имена на бойни коне. Това беше шестата й двойка и тя най-после благоволи да почете и американците.

Кару огледа кулата от плодове.

— Сигурно на някого е отнело часове да построи това нещо.

— А ние заплатихме скъпо за този труд. Яж.

Кару си взе един грозд и остана доволна, че кулата не се срина.

— Време е да научиш как да се наслаждаваш на парите, скъпа — отбеляза Естер, сякаш Кару беше дебютантка в света на лукса, а тя — неин наставник. В добавка към услугите, свързани с Кару, които през годините Естер правеше на Бримстоун — записването в различни училища, изготвянето на документи с фалшива самоличност и други от този род — тя беше тази, която откри и множеството й банкови сметки, ето защо със сигурност знаеше по-добре от самата Кару на колко възлиза нейното състояние. — Урок номер едно: не се притесняваме колко време е отишло за създаването на скулптурите от плодове. Просто ги ядем.

— Всъщност няма нужда да се уча на всичко това — отвърна Кару. — Няма да остана тук.

Естер огледа стаята.

— Не ти харесва „Сейнт Риджис“ ли?

Кару проследи погледа й. Гледката представляваше същинско насилие над сетивата, сякаш целта на интериорния дизайнер е била да демонстрира представата за „разкош?“ на площ от четиристотин-петстотин квадратни метра. Високият сводест таван — опасан с декоративна златна боя. Червените кадифени завеси — като взети от будоара на някой вампир; навсякъде позлата и роял с етажен сребърен поднос с еклери върху лъскавия му капак. Имаше дори огромен гоблен със сцена от коронация, провесен върху стената — някакъв крал, коленичил, за да получи короната.

— Ами, не — призна тя. — Не особено. Но аз говорех за Земята. Няма да остана тук.

Естер я удостои с леко примигване — сигурно й трябваше известно време да си представи как се изоставя несметно богатство като това на Кару.

— Наистина? Ясно. Като се има предвид онова късче от рая оттатък… — тя кимна към съседната дневна, — не мога да те виня. — Естер беше… впечатлена… от Акива. „Божичко!“, успя само да прошепне, когато Кару й го представи. — Не че ми се е случвало, но сигурно човек трябва да прави големи жертви в името на любовта.

Кару не беше споменала нищо за любов, но и не беше особено изненадана, че това е толкова очевидно.

— Нямам чувството, че правя жертва — откровено отвърна тя. Животът в Прага вече й се струваше далечен като сън. Даваше си сметка, че ще има дни, в които Земята ще й липсва, но в момента умът и сърцето й бяха устремени към Ерец, към неговото забулено в неизвестност настояще — Скъпа Нитид, или вие, звездни богове, или който и да е там, моля ви, нека нашите приятели оцелеят — и несигурното му бъдеще. И, да, точно както намекваше Естер, Акива имаше голям дял във всичко това.

— Е, но поне сега можеш да се насладиш на богатството си — отбеляза Естер. — Признай, че банята е наистина чудна.

Кару призна, че наистина е така. Банята тук беше по-просторна от апартамента й в Прага и всеки квадратен сантиметър беше облицован с мрамор. Току-що беше излязла от нея; косата й, още влажна и благоуханна, падаше върху раменете.

Тя взе картата и я разгъна на дивана между тях.

— Е — каза, — къде са настанени ангелите?

В основата си планът на Кару беше съвсем прост, ето защо не й трябваше да знае повече от това къде да открие Яил. Ватиканът може и да беше малък за суверенна държава, но представляваше същински капан за някой, който изневиделица се е озовал в него и реши да тръгне от стая в стая.

Естер забоде изгризания си нокът в папския дворец.

— Ето тук — каза. — В самото лоно на лукса.

Знаеше точно кои прозорци водят директно към „Клементина“, величествената зала за аудиенции, предоставена сега за лично ползване на Яил, както и къде е най-вероятното разположение на стражата, както папските швейцарци, така и контингентът от ангели. Пръстът й проследи също Ватиканския музей по цялата му дължина, където се помещаваха по-голяма част от домакините и в чието крило с антични статуи в предишния си нормален живот Кару прекарваше неусетно времето, правейки следобедни скици.

— Благодаря ти — каза Кару. — Това ще ни е от голяма помощ.

— Естествено — отвърна Естер, потъвайки отново в претенциозния диван. — Мнимата ти баба е винаги на разположение. А сега ми кажи как е Бримстоун и кога пак ще отвори порталите. Старото чудовище наистина ми липсва.

На мен също, помисли си Кару и сърцето й в миг стана на лед. Събираше кураж за този момент през цялото пътуване дотук. Не посмя да каже истината по телефона. Вулканичната реакция на Естер беше така неочаквано прочувствена: „О, слава на бога! Къде се изгуби, дете?! Поболях се от тревога. Месеци наред ни вест, ни кост от теб! Как можа да не ми се обадиш?!“, че напълно обърка Кару. Държеше се като истинска баба, или поне както Кару си представяше, че може да се държи една истинска баба — пръскаше щедро чувства наляво и надясно, макар доскоро да ги раздаваше пестеливо като милостиня: по график и с известна неохота.

Кару реши да й съобщи лично тежката новина, но сега, когато времето за това дойде, правилните думи отказваха да се подредят в ума й. Той е мъртъв.

Там е било същинска касапница.

Той е… мъртъв.

Почукването, дошло съвсем навреме, беше същинско избавление. Кару скочи от мястото си.

— Мик и Зузе — възкликна и хукна към вратата. Апартаментът беше толкова просторен, че наистина се налагаше да тича, за да стигне вратата сравнително навреме. Разтвори я широко. — Защо се забавихте толкова? — попита, притискайки приятелите си в леко миризлива прегръдка. Те миришеха, не тя.

— Трябваха ни два часа, за да се доберем от летището дотук — каза Мик. — Тоя град съвсем е откачил.

Кару сама се убеди, че наистина е така. От въздуха беше видяла огромния пулсиращ пръстен човешки същества, събрали се около оградения с крепостна стена Ватикан. Дори на тази височина чу песнопенията, макар да не успя да различи думите. Гледката притеснително й напомни как зомбитата по филмите обсаждат някой човешки анклав, опитвайки се да проникнат вътре. А и останалата част от града, макар и не толкова… зомбирана, не се различаваше особено.

— Дано поне сте успели да подремнете в таксито — каза тя.

В самолета всички бяха успели да си наваксат поне няколко часа от така необходимия сън. Кару склони глава на рамото на Акива и се унесе в спомени за неговата гола кожа, долепена о нейната. А сънищата й се оказаха… по-ободряващи дори от почивката.

— Само малко — отвърна Зузана. — Но сега най-много имам нужда от баня. — Тя отстъпи и бързо измери Кару с поглед. — Я се виж само! Само два часа в Рим и вече си същинска модна икона! Как успя да си намериш толкова бързо нови дрехи?

— Тук е така. — Кару ги поведе навътре. — Когато пристигнеш на Хаваите, те окичват с гирлянда от цветя. В Италия те посрещат с дрехи със съвършена кройка и обувки от естествена кожа.

— Е, изглежда „те“ са били в почивка, когато ние пристигнахме — отвърна Зузана, сочейки външния си вид. — За ужас на всички в лобито долу.

— Майчице мила! — Кару потръпна, като си го представи. — Толкова зле ли беше? — Самата тя си беше спестила възмутените погледи, пристигайки защитена от заклинанието за невидимост, при това влезе направо през терасата, не през лобито.

— Зузе проведе един дуел с погледи — отбеляза Мик.

Зузана изви вежда.

— Трябваше да видиш противника ми.

— Не се и съмнявам — отвърна Кару. — Освен това „те“ не са били в почивка. Просто те чакаха да пристигнеш. Естер на всички ни е взела нови дрехи.

Докато го казваше, вече влизаха в хола.

— Всъщност пратих да ги купят — уточни Естер с напевния си фламандски акцент. — Дано всичко ви е по мярка. — После се надигна от дивана и тръгна към тях. — Толкова съм слушала за теб, скъпа — каза топло, протягайки се да поеме ръцете на Зузана. В този момент беше самото въплъщение на родна баба.

Естер Ван де Флут всъщност не беше ничия баба. Нямаше нито деца, нито притежаваше майчински инстинкт. В ролята си на „баба“ беше по-скоро политически, отколкото емоционален съюзник на Кару. В живота си старата дама беше осигурила безброй диаманти както на свръхбогатите си клиенти, така и на Бримстоун; не се колебаеше да върти бизнес както с хора, така и с не-човеци, а също и с получовеци, както наричаше повечето от нечестивите търговци около Бримстоун и с които беше изградила световна информационна мрежа. Движеше се както в най-елитните кръгове на обществото, така и в сенчестите му сфери: по телефона обясни на Кару как в единия си джоб държи кардинал, а в другия — търговец на оръжие, а нямаше никакво съмнение, че джобовете й са много повече. Почитаха я почти като обвита в мистерия персона, най-вече задето беше успяла така загадъчно да се съхрани — тя се забавляваше със слуховете, че е продала душата си срещу безсмъртие — но и заради няколко на пръв поглед неизпълними услуги, които според мълвата беше оказала на високопоставени личности.

И те наистина бяха неизпълними, освен ако нямаш достъп до магията.

— И аз съм слушала много за вас — отвърна Зузана и Кару зърна в очите й блясък, който можеше да принадлежи както на матадор, преценяващ бика насреща, така и на бик, преценяващ матадора. Не беше сигурна кое точно е, но и в очите на Естер се мярна същият блясък. В погледа, който си размениха двете жени, се таеше взаимна почит като към достоен противник и Кару се благодари, че не са врагове, а са на нейна страна.

Последва кратък светски разговор. За големината на кучетата. За услугите на румсървиса. За Рим. И за ангелите.

Едва когато Естер подхвърли: „Толкова съм доволна, че Кару прояви благоразумие да се обърне към мен“, лекото потрепване на ноздрите придаде на Зузана по-скоро вид на бик, отколкото на матадор.

— Тя се обърна към вас и преди време — отбеляза небрежно Зузана, но в тона й се усещаше укор.

Кару усети накъде бие и се опита да се застъпи.

— Зузе… — подхвана, но приятелката й я прекъсна.

— Та оттогава все се питам — защо, когато Кару дойде при вас за желанията… — Тя вирна глава и изгледа възрастната жена така, сякаш казваше: нека сме честни. — Вие направо я отрязахте, нали така?

Усмивката на Естер угасна, чертите й се вкамениха като на маска и изражението й стана бдително. И повече не приличаше на блага баба.

— Не е така, Зузе. — Кару притисна длан о гърба на приятелката си. — Не ме е отрязала. Не би могла да направи такова нещо. — Когато предишната зима порталите бяха изгорени и тя отчаяно опитваше да открие своето семейство химери — отчаяно търсеше гавриели, които да пренесат нея и онази твар Разгут през портала в Ерец — първо се обърна към Естер. Тогава тя й беше казала, че не разполага с по-силно желание от лъкну и Кару повярва — защо би я излъгала Естер?

— Така беше — отвърна Естер сериозно и… може би разкаяно?

Кару се втренчи в нея. Това ли признаваше наистина — че я е отпратила с празни ръце?

— Кое? — попита смутено Кару.

— Ами, аз, разбира се, съжалявам, че трябва да го кажа, скъпа, но тогава всъщност не вярвах, че ще ги откриеш. Аз съм алчна старица. Ако това наистина бяха последните желания, с които разполагах, трябваше да ги пестя, нали така? Не мога да ти опиша колко се радвам, че съм сгрешила.

Стомахът на Кару се сви.

— Не си — каза тя.

Естер озадачено наклони глава.

— Какво не съм?

— Не си сгрешила. Не успях да открия Бримстоун. Той е мъртъв. — Каза го равно, без никаква емоция, наблюдавайки как кръвта се дръпва от лицето на Естер.

— Не, о, не. Не — взе да нарежда тя, опирайки длан о устните си. — О, Кару. Не ми се ще да го повярвам! — Очите й се напълниха със сълзи.

— Не беше ли й казала? — попита Зузана.

Кару поклати глава. Дотук с деликатното поднасяне на новината. Естер я беше излъгала. И то в момент, когато порталите бяха току-що изгорени и тя не знаеше още нищичко, помляна и насинена от почти смъртоносния сблъсък с Акива и Тиаго, малко след като и самият Бримстоун й отказа съчувствие — точно тогава тя се беше обърнала към нея за помощ. В този момент беше стигнала самото дъно на дотогавашния си живот, въпреки че през следващите месеци щеше да затъне още повече, о, колко още по-надълбоко, тогава обаче още не го знаеше. Имаше пълно доверие на Естер, а ето сега открива, че „баба“ й я е лъгала право в очите.

Въпреки това изглеждаше искрено потресена от новината и Кару изпита известно угризение, че й го съобщи така грубо.

— Исса е добре — добави тя, за да смекчи донякъде шока, благодарейки мислено, че поне Исса наистина е добре.

— Радвам се да го чуя — гласът на Естер трепереше. — Ами Ясри? Туига?

Вестите за тях нямаше как да смекчи. Туига беше мъртъв. Ясри също, макар душата й, също като тази на Исса, беше запазена и оставена на място, където Кару да я открие — още една надежда в бутилка, ако се съди по съдбоносното послание на Бримстоун. Кару все още не беше успяла да стигне до нейната кадилница, макар да знаеше мястото: сред развалините на храма на Елай, където те двамата с Акива преживяха цял месец от незабравимо сладки нощи; това обаче се беше случило преди цял един живот.

Тя само леко кимна в отговор на Естер. Сега нямаше никакво желание да й разкрива тайната на възкресяването. Също като самата Кару, преди да разчупи ядеца, Естер нямаше представа за какво са му зъбите на Бримстоун — нито скъпоценните камъни, които купуваше от нея — а точно сега Кару не беше склонна да я посвещава в тайната.

— Много умряха — отвърна, опитвайки се — неуспешно — да потули емоциите си. — И още повече ще загинат, ако не успеем да спрем ангелите и не затворим портала.

— И ти смяташ, че може да го направиш? — попита Естер.

Поне се надявам, каза си Кару, но отговорът й беше много по-прост.

— Да — каза.

Зузана отново се намеси в разговора и независимо дали сега беше матадор, или бик, очите й гледаха бистро, целеустремено и съсредоточено.

— Някои от тези желания ще са добре дошли и сега.

— Ами — подхвана объркана Естер, — сега наистина не ми е останало нито едно. Толкова съжалявам. Само да знаех, сигурно щях да ги използвам по-пестеливо. О, бедничката ми тя — обърна се към Кару, стискайки ръката й.

Устата на Зузана заприлича на тънка права линия.

— Аха — беше единственото, което каза.

Мик, изглежда, беше решил, че някакъв светски дълг му налага да компенсира липсата на обноски у Зузана, затова неловко се намеси в разговора.

— Ами, ние благодарим, хъм, за самолета. И за хотела също, и всичко останало.

— За нищо — отговори Естер и Кару усети, че времето за запознанства, приятни — и неприятни — приказки е вече изтекло. Чакаше ги работа.

Тя се обърна към приятелите си.

— Банята е в края на коридора. Не е много занемарена. Дрехите са в голямата спалня. Заемете се с преобличането.

Зузана сбърчи вежди.

— Ами останалите? — Тя се поколеба. — Елиза? Тя… по-добре ли е?

Нова грижа налегна Кару. Какво би могла да каже за Елиза? Елиза Джоунс. Ама че странна работа. Знаеха името й само защото носеше лична карта, не защото сама можеше да им го каже. После едно бързо проучване в Гугъл доведе до смайващи резултати. Елизаел, потомка на ангел. Звучеше налудно, както и всичко останало — също като надписа на оная тениска, която навремето Зузана направи просто на майтап — но фактът, че говореше безупречно езика на серафимите, накланяше везните в нейна полза.

Колкото до онова, което каза на езика на серафимите, то звучеше потискащо зловещо и се изливаше от нея като същинска фуга^[1]. А на въпроса на Зузана: тя по-добре ли е, Кару не знаеше какво да отговори. Още в Мароко се опита да мобилизира цялата си лечителска дарба, за да й помогне, но как би могла, след като не знаеше какво не е наред с нея?

Сега Акива опитваше на свой ред — по някакъв свой си начин — и Кару се надяваше от цялото си сърце, че когато заведе приятелите при тях, ще ги заварят потънали в разговор.

— Насам — каза, посягайки към дръжката на вратата към дневната. Погледна към Естер и се насили да се усмихне. Не понасяше обтегнатите отношения и за кой ли път й се прииска възрастната жена да не е толкова студенокръвна и пресметлива. Но си даваше сметка, винаги го беше знаела, че щом Естер направи нещо за нея — като Коледата, когато я заведе у дома си в Антверпен, а там я чакаше пълен с подаръци хол, като изваден от списание за вътрешен дизайн; сред подаръците имаше приказно ръчно изработено люлеещо се конче, с което трябваше да се раздели след празниците и което повече така и не видя — го прави само за да си спести по-големи грижи.

Това не беше нито приятелство, нито семейна грижа. Просто бизнес, в който усмивките не са задължителни.

Но въпреки това Кару й се усмихна и Естер отвърна на усмивката й. В очите й имаше тъга, съжаление, дори май някакво разкаяние и по-късно Кару щеше да си спомни какво си помисли тогава: е, това вече е нещо.

И наистина беше така.

Само че не точно това, което тя си мислеше.