Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (53)

53
Майсторски клас за повдигане на вежда

Когато Мик и Зузана влязоха в лобито на грандхотел „Сейнт Риджис“, Рим, разговорите утихнаха, пиколото повторно се обърна да ги погледне, а една елегантна матрона със сребърен кок и хирургически оформени скули неволно посегна към перлите си, оглеждайки се за хотелската охрана.

Стопаджиите само с по една раница на гърба не отсядаха в „Сейнт Риджис“.

Никога.

А точно тия стопаджии имаха вид… не, това с думи не можеше да се опише. Някой надарен с особена прозорливост би казал, че изглеждат така, сякаш са обитавали пещери, след което са преживели битка и вероятно са пристигнали тук, яздейки чудовище.

Всъщност бяха долетели с частен самолет от Маракеш, но всеки би бил извинен, даже да не стигне чак толкова далече в догадките си; напускайки презглава Тамнугалт, двамата нямаха възможност да се възползват нито от банята, нито пък си носеха чисти дрехи и май не бяха изглеждали толкова непривлекателно през целия си досегашен живот.

Редовните посетители и персоналът предположиха, че идват единствено с молба да ползват тоалетните — това се случваше от време на време, той като низшите класи зле познаваха правилата — след което щяха да ги изцапат, опитвайки да се изкъпят, доколкото им е възможно, в умивалниците. Нали обикновено това правеха хора като тях?

Портиерът, който ги пропусна, заби поглед в пода, осъзнавайки, че е извършил непростим грях, като е позволил на някакви простосмъртни да нахлуят на тази свещена територия. Без съмнение в едни други времена той щеше да бъде осъден на смърт за подобно прегрешение. Но какво можеше да стори? Те твърдяха, че са гости на хотела.

Зад рецепцията рецепционистите се спогледаха като същински гладиатори. Ти ли искаш да се заемеш, или аз да ги поема?

Победителят се изстъпи напред.

— Мога ли да ви помогна?

Произнесените думи може и да звучаха така: мога ли да ви помогна, но тонът говореше друго: мой непосилен дълг е да си общувам с вас и аз ще ви накарам да съжалявате за това.

Зузана се обърна да срещне лице в лице този, който я беше предизвикал. Озова се срещу млада италианка, някъде в средата на двайсетте, секси на вид и също толкова секси облечена. Безрадостна. Не, по-скоро неспособна да изпита радост. Очите на жената я измериха от горе до долу и в тях лумна нещо като възмущение, когато погледът й спря върху покритите със спечена кал кецове на Зузана с висока платформа и десен на зебра, а устата й се сгърчи от възмущение и заприлича на кокоше дупе. Изглеждаше така, сякаш се готви да отстрани жив плужек, попаднал в нейната рукола^[1].

— Знаете ли — отбеляза Зузана, на английски, — ще сте много по-привлекателна, ако разкарате тая физиономия.

Въпросната физиономия замръзна. Потрепващите ноздри подсказваха, че предизвикателството е прието. И тогава, като на забавен каданс от някой филм, една от веждите на непознатата хвръкна към челото.

Играта. Започва.

Зузана Новакова беше хубаво момиче. Често я сравняваха с кукла или с фея, и то не само заради дребничкия ръст, но и заради изящното малко личице — щастливо съчетание между ангелски черти и волтова дъга, покрито с кожа като порцелан. Деликатна брадичка, кръгли бузки, огромни искрящи очи и — въпреки че тя би унищожила всеки, направил подобно сравнение — извити като лъка на Купидон^[2] устни. Цялата тази привлекателност представляваше една от многото клопки и неочаквани обрати на природата, защото… това не беше всичко у Зузана Новакова. Ни най-малко дори.

Щом някой дръзнеше да й излезе насреща, то беше все едно някоя риба е решила лениво да налапа чудните слънчеви зайчета, които подскачат из сенчестите дълбини, а в следващия момент — О БОЖЕ, ЗЪБИ, УЖАС! — се озовава срещу морски дявол, изскочил иззад тях.

Зузана не ядеше хора. Само ги правеше на пух и перушина. И ето че сред искрящия мрамор, кристалите и позлатата в лобито на един от свръхлуксозните римски хотели в рамките само на две секунди веждата на Зузана проведе майсторски клас. Начинът, по който хвръкна нагоре, си струваше гледката. Стремителното излитане, извивката. Презрение, развеселеност, весело презрение, самоувереност, осъдителност, насмешка, даже съжаление. В нея се съдържаше всичко това, даже повече. Веждата й си общуваше директно с веждата на италианката и някак успя да й каже: не сме се заблудили и не сме дошли да се къпем в умивалниците на тоалетната ви. Вие си направихте погрешен извод. Занапред действайте по-предпазливо.

Веждата предаде съобщението, на когото трябваше, а устата на получателя изведнъж загуби изражението плужек-в-руколата и още преди Мик да успее да се намеси, миролюбиво, почти извинително, като каже: „Резервирали сме кралския апартамент“, жената вече вкусваше първите горчиви плодове на своето унижение.

— Кралският… апартамент?

В кралския апартамент на „Сейнт Риджис“ бяха отсядали царствени особи и рок легенди, петролни шейхове и оперни диви. Цената му беше близо 20 000 долара за нощ при обичайни обстоятелства, а сега обстоятелствата изобщо не бяха обичайни. В момента Рим беше центърът на света, препълнен до пръсване с поклонници, журналисти, чуждестранни делегации, авантюристи и откачалки и просто нямаше никакви свободни места. Местните вече отдаваха под наем терасите и мазетата — даже покривите — по най-високата тарифа, а и без това претоварената полиция едва смогваше да разчисти палатковите лагери на поклонниците, изникнали из парковете.

Зузана и Мик нямаха представа колко ще струва това на Кару, на нейната мнима баба Естер, или пък на този, който плаща сметката. При обичайни обстоятелства подобно разточителство би ги накарало да се почувстват неудобно, дребни и незначителни, същински селяндури в присъствието на хора от по-горна класа. Всъщност това би ги накарало да се почувстват точно така, както тази жена искаше да ги накара да се почувстват. Не и този ден обаче. Благодарение на натрупания от Зузана в последно време опит, сега тези изолирани от света, привилегировани хора й приличаха на скъпи обувки, които стоят по кутиите си триста шейсет и два дни в годината, защото никой не ги носи. Надлежно увити в мека хартия и далече от всякакви опасности, те познаваха само бляскавите гала събития и вътрешността на кутията. Ама че тъпня. Ама че скука. В сравнение с всичко това полепналата по нея мръсотия от пътуването и ексцентричната непристойност на външния й вид я караха да се чувства като в доспехи.

Извоювах си тази мръсотия.

Уважавайте. Мръсотията.

— Точно така — каза тя. — Кралският апартамент. Вие би трябвало да ни очаквате. — Освободи се от раницата си и я остави да падне на пода, вдигайки при съприкосновението си с него задоволително количество прах. — Ще бъде страхотно, ако се погрижите за багажа — допълни с прозявка. После вдигна ръце право нагоре, за да разкърши рамене — не защото имаше кой знае каква нужда, а за да покаже петната под мишниците си в пълния им блясък. Знаеше, че там са се образували концентрични кръгове от многократното изпотяване. Приличаха на кръговете в дървесен ствол и за нея имаха особено, магично значение. Те бележеха нейното пребиваване в една мрачна вълшебна приказка… която други едва ли биха преживели.

Тази риза завинаги щеше да остане непрана.

— Разбира се — откликна жената и сега гласът й беше само празна черупка от предишния глас. Забавно беше да я наблюдава човек как се бори с импулса да нацупи устни или да свъси вежди, да набърчи нос или да демонстрира онзи стоманен поглед прецених ви и ви намирам за недостойни през полуспуснати клепачи, който придава прословутия шик на италианките. Тя беше унизена. Нейната вежда аматьор се върна обратно на мястото си, където остана през цялото време на последвалата операция, приела скромната форма на запетайка. Без никакво протакане повече Мик и Зузана бяха съпроводени до асансьорите. Впоследствие качени. Преведени през нелепо тапицирания с плюш коридор. За да се съберат най-после с останалите от тяхната команда.