Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (50)

50
Все някъде трябва да има щастие

Стояха притиснати един в друг, а положението беше направо абсурдно. Даже прекалено абсурдно, там беше работата. Ръчката на душа се впиваше в гърба на Кару, крайчетата на крилете на Акива се оказаха защипани от вратата на душкабината, а кроежът на Зузана стана повече от ясен. Мило, но и нелепо — супер нелепо — и цялата тая маневра имаше за цел нещо да възпламени, то тя се отрази само върху бузите на Кару. Цялата пламна. Пространството беше съвсем тясно. Крилете на Акива го принуждаваха да се притисне към нея, но някакъв влудяващ инстинкт накара и двамата да запазят — макар и почти невидима — дистанция помежду си.

Също като двама непознати в асансьор.

А и не бяха ли всъщност непознати? Силното привличане лесно можеше да ги заблуди, че се познават. Кару, която никога преди не беше вярвала на подобни измишльотини, сега охотно би приела, че душите им наистина се познават — „Душата ти пее на моята“, каза й той веднъж и тя можеше да се закълне, че наистина го чувства — но не и те самите. Тепърва имаше да научат толкова много един за друг; тя неистово го желаеше, но как можеше да стане във времена като тези? Сега вече нямаше как да седнат на самия връх на катедралата, да ядат топъл хляб и да гледат изгряващото слънце.

Сега не беше време за любов.

— Ей, вие двамата, добре ли сте вътре? — обади се Вирко. Говореше приглушено, но съвсем не тихо и Кару си представи как келнерът от хотела ще се зачуди кой ли се крие в банята. Това би довело цялата ситуация до още по-висок стадий на абсурда. На фона на последните събития и при непосилното бреме на мисията, с която бяха натоварени, те изведнъж се оказаха натъпкани в тясна душкабина, само и само да не ги види някакъв хотелски келнер.

— Направо чудно — отвърна задавено тя, защото това беше нагла лъжа. Чувстваше се всякак, но не и чудно. Хрумна й, че дори като го произнася така безцеремонно, това вече е… наглост. Безотговорност. Хвърли бегъл поглед на Акива, опасявайки се дали не е решил, че наистина го мисли. О, направо чудно, пък и времето е толкова хубаво. А при теб какво ново? И отново нещо я прониза, щом видя в очите му и болка, и гняв. Принуди се да отклони очи. Акива. Акива. Там, в пещерите, когато погледите им най-накрая се срещнаха насред главната зала — въпреки всичките тези воини между тях, и от двете армии; въпреки бремето на коварната вражда; въпреки тайните, които и двамата таяха; въпреки разстоянието — това споглеждане беше като докосване. Но не и сега. Делеше ги едва дъх разстояние, а когато погледите им се кръстосаха, усетиха нещо като… разкаяние. — Деца на разкаянието — произнесе тя гласно. Е, не точно гласно, а по-скоро с шепот, и отново крадешком го погледна. — Помниш ли това?

* * *

— Как бих могъл да го забравя? — гласеше отговорът. Акива го произнесе със свито сърце и продран глас.

Тя му беше разказала тази история — тя, Мадригал — в нощта, когато се влюбиха. Той помнеше всяка дума и всяко докосване от тази нощ всяка усмивка и всяка въздишка. Сега погледнеше ли назад, все едно се взираше в тъмен тунел — целия му досегашен живот — към някаква ярка светлина от другата страна, където цветовете и чувствата бяха много по-ярки и наситени. Мислеше за тази нощ като за някакво място — мястото — където съхранява, опаковано и складирано като имущество цялото си щастие, а то никога вече нямаше да му потрябва.

— Тогава ми каза, че това е ужасна история — напомни му тя.

Това беше химерска легенда за техния произход, но иначе не беше нищо повече от мит за едно изнасилване. Химерите се родили от сълзите на насилената луна, а серафимите — от кръвта на насилника слънце.

— Наистина е ужасна — отвърна Акива; сега я намрази още повече от преди, като знаеше какво е преживяла Кару в ръцете на насилника Тиаго.

— Вярно — съгласи се Кару. — Също като вашите. — Според легендите на серафимите химерите бяха оживели сенки, творение на огромни чудовища, които се носят из мрака и поглъщат световете. — Но смисълът е точен — продължи. — Сега се чувствам и двете: и дъщеря на сълзите, и родена от сянка.

— Ако ще вярваме на митовете, тогава аз трябва да съм роден от кръв.

— И от светлина — добави тя с нежен глас. Двамата почти шепнеха, сякаш Вирко изобщо не можеше да ги чуе от другата страна на тънката стъклена преграда. — Вие сте по-милостиви към себе си във вашите легенди, отколкото сме ние — продължи Кару. — Ние твърдим, че сме деца на скръбта. Вие вярвате, че сте създадени по подобие на вашите богове, при това с благородна цел: да донесете светлина на световете.

— Ние обаче превърнахме това в черна работа — отвърна той.

Тя леко се усмихна, после горчиво се засмя.

— Няма да споря.

— Легендата казва също, че ще останем врагове до самия свършек на света — напомни й той. Когато й го разказа, телата им бяха сплетени, голи и омекнали след любенето — тяхната първа, най-първа любовна нощ — и свършекът на света им се виждаше само легенда, също като историята за разплаканите луни.

Но сега Акива усещаше съвсем ясно как ги връхлита. Чувството беше на безгранична безнадеждност. Кога ли, запита се, вече няма да остане нищо за спасяване.

— Затова създадохме наша собствена легенда — каза Кару.

Той го помнеше.

— Рай, който ни чака да го открием и да го изпълним с нашето щастие. Все още ли го вярваш?

Не искаше да прозвучи така: рязко и лишено от чувство, сякаш това е било просто глупава фантазия от първата любовна нощ на две вплетени едно в друго тела. Прищя му се сам себе си да накаже, защото до вчера все още го вярваше — затова Лираз го обвини, че е „потънал в блаженство“. Имаше право. Нали точно тогава се беше размечтал да се изкъпе с Кару. Представяше си как притиска гърба й към гърдите си, как я прегръща и се наслаждава на косата й, която се вие на повърхността на водата.

Съвсем скоро, мислеше си тогава, това ще е възможно.

А когато тази сутрин излетяха от пещерата, когато видя как леко се носят по въздуха техните обединени армии, въображението му съвсем се развихри. Представяше си място, което е само на тях двамата. Техен… дом. Акива никога не беше имал свой дом. Нито нещо, което далечно да напомня на дом. Само казарми и походни палатки, а преди това — без време свършилото детство в харема. Позволи си да си представи една съвсем простичка картина, да си въобрази, че това не е най-голямата илюзия на света. Дом. Черга, маса, където двамата с Кару ще се хранят заедно, столове. Само те двамата и потрепващите пламъчета на свещите, а той ще може да протегне ръка през масата и да хване нейната, само за да я подържи; двамата ще имат време да си приказват и постепенно да се разкриват, пласт след пласт, един пред друг. Ще има врата, зад която да се изолират от целия останал свят; места, където да държат нещата си, които ще са само техни. Акива дори не можеше да си представи какви ще са тези неща. Досега не беше притежавал нищо свое, само мечовете. Най-красноречиво за това говореше фактът, че за да си представи своя бъдещ домашен уют, той трябваше да черпи образи от руините на отдавна замрелия живот в Киринските пещери, където навремето неговият род беше унищожил нейното племе.

Посуда и канализация, гребен и котле.

И… легло. Легло със завивка, обща за двамата. Имаше някакво златно зрънце в представата за това толкова простичко нещо, че то успя да събере цялата надежда на Акива, цялата му уязвимост, накара го да види и да повярва, искрено, че би могъл да бъде… себе си след войната. Тази сутрин, докато летяха, всичко това му се струваше само на ръка разстояние.

Не дръзна да си представи къде точно ще се намира този техен дом, нито каква гледка ще се разкрива пред очите му, когато прекрачи от прага навън; сега обаче, щом се сетеше за него, едно-единствено нещо виждаше: каква ще бъде гледката от прага на това тихо райско кътче от неговите мечти.

Навсякъде лежаха пръснати трупове.

— Не е рай — отвърна Кару със заекване, изчерви се цялата и за миг затвори очи. Акива сведе поглед и беше запленен от миглите й, тъмни и потрепващи над синкавата плът около очите. А когато тя отново се взря в него, този поглед го разтърси с черното сияние на ирисите без зеници; той беше бездънен и в него се събираше цялата й тревога, заедно с болката, равна на неговата; но в него имаше и сила. — Знам, че нас двамата никъде не ни очаква рай — продължи тя. — Но все някъде трябва да има щастие, нали? Според мен Ерец заслужава поне малко от него, така че… — Тя се смути. Помежду им все още имаше дистанция. — Мисля, че трябва да вложим цялото наше щастие тъкмо там, не в някакъв измислен рай, който дори не ни е нужен. — Тя се поколеба, вдигна очи. Взираше ли се, взираше, струейки цялата през тия нейни удивителни очи. За него. За него. — Ами ти?

* * *

— Щастие — каза той предпазливо и с нотка на недоверие, сякаш щастието беше мит, също като всички техни богове и чудовища.

— Не се предавай — прошушна Кару. — Няма нищо нередно в това да се радваш, че си жив.

Настана мълчание и тя усети, че той с усилие търси думите.

— Все ми се дава втори шанс — проговори той, — който не ми се пада по право.

Тя не му отговори веднага. Знаеше каква вина тежи върху плещите му. Мащабът на саможертвата на Лираз и нея разтърси от дън душа. За пореден път си пое дълбоко дъх, после прошепна, надявайки се, че думите й няма да бъдат изтълкувани погрешно.

— Шансът е бил на нейна страна и тя е решила да ти го отстъпи. — Чувстваше, че този дар е не само за Акива, но и за нея самата.

Ако Бримстоун е бил прав, тази надежда им беше последната. Сега и двамата искаха тя да стане реалност, а това по някакъв начин я превръщаше в шанс и за Ерец.

— Може би — отвърна Акива. — Казваш, че мъртвите не искат отплата и сигурно е така, понякога, но когато си единственият оцелял…

— Още не знаем дали те… — Кару замлъкна, дори не можеше да завърши изречението.

— Тогава животът ти изглежда като откраднат от някой друг.

— Дарен.

— И вече единственото, което чувстваш в сърцето си, е жаждата за отмъщение — довърши той.

— Знам го. Повярвай ми. Но ето че сега се крия в душкабината заедно с теб, вместо да се опитвам да те убия. Излиза, че сърцето понякога може да си промени мнението.

Далечен намек за усмивка. Но и това не беше малко. Кару й отвърна — не с намек, а със съвсем истинска усмивка; припомни си всяка от неговите красиви усмивки, всички тези загубени лъчезарни усмивки, и се насили да повярва, че не са завинаги изчезнали. Всеки може да се пречупи. Няма как винаги да се устоява. Не и този път обаче. Не и сега.

— Това не е краят на надеждата — каза тя. — Не знаем какво е станало с другите, но дори да знаехме, дори то да е най-лошото… нас все още ни има, Акива. И аз няма да се предам, докато нас ни има. — Тя беше много сериозна. Даже беше готова да вложи страст, стига това да го убеди.

И май сполучи.

Още от самото начало — още от Булфинч, сред пушека и мъглата — в погледа му винаги имаше някакво изумление, когато я гледа: очите му широко отворени, сякаш я изпиват цялата. Сякаш се страхуваше да мигне, даже да диша. Следа от това изумление се мярна и сега, а неговата стоманена твърдост и непреклонната му ярост отстъпиха. Промяната се усети само в мускулите около очите — Кару забеляза как напрежението в тях се разсейва и това й донесе огромно облекчение — може би твърде голямо за дребната промяна, която го предизвика. Или пък напълно съответстващо. Защото това изобщо не беше дребна работа. Ех, ако можеше толкова лесно да се пропъди и омразата — само като разпуснеш мускули.

— Права си — каза Акива. — Извинявай.

— Не искам да ми се извиняваш. Искам да си… жив.

Жив. С биещо сърце, с препускаща кръв — да, точно толкова жив, но и повече от това. Искаше го жив с блеснали очи. С опряна върху сърцето й ръка, с онова „ние сме началото“ — ето толкова жив.

— Аз съм жив — отвърна той и в гласа му имаше и живот, и обещание.

Кару все още се влияеше от откъслечните спомени, видени през очите на Мадригал. В онова тяло беше по-висока и гледната й точка беше различна, но точно сега сякаш нещо я върна право в реквиемната горичка, малко преди първата им целувка. Пожарът в неговия поглед и огънатото му по нейните извивки негово тялото. Това предизвикваше неудържим трепет между тях, както тогава, така и сега и времето сякаш се преобърна и върна сърцето й обратно в предишното му простичко състояние.

Някои неща са винаги прости. Като магнитите например.

И изобщо не беше необходимо времето да се преобръща. Не се дължеше нито на реквиемната горичка, нито на първата целувка. Бузата на Кару беше точно на височината, на която можеше да я отпусне върху гърдите на Акива и тя го направи, най-накрая, а тялото и последва добрия пример на бузата. Онова проклето разстояние, макар и тънко колкото косъм, което ги делеше, се стопи. Сърцето на Акива биеше срещу слепоочието й и ръцете му я обгърнаха; той беше жарък като лято и тя усети някакъв стон да се надига в него, който го освободи и от последните задръжки и той напълно се претопи в нея; тя на свой ред се отпусна с въздишка и нейното топене посрещна неговото. Усещането беше толкова хубаво. Не ни дели вече никакъв въздух, помисли си Кару, и никакъв свян. Нищо не ни разделя.

Толкова беше хубаво.

Тя го обви с ръце — да го притегли още по-близо до себе си и още по-силно. С всяко вдишване поемаше неговия жар и уханието му, спомнени и преоткрити, и тя си спомни и преоткри също колко беше мускулест и як — тази негова плътност и осезаемост й подейства като шок, защото той изглеждаше толкова… безплътен. Като някоя природна стихии. Любовта е стихия, припомни си Кару нещо отпреди много, много време и се почувства така, сякаш се носи по водата. Ако вярваше на очите си, Акива беше само огън и въздух. Но на допир беше толкова тук. Така реален, че да може да го задържи завинаги.

Ръката на Акива се заспуска надолу по косата й, а после пак и пак; усети допира на устните му о темето си и я изпълни не желание, не, а нежност и дълбока благодарност, че той е оживял, тя — също. Благодарност, задето я беше открил и че я беше открил отново. И… о, богове и звезден прах… отново. Дано за последно му се налага да я търси.

Ще ти помогна, помисли си тя с лице, притиснато към биещото му сърце. Ще бъда винаги точно тук.

Той сякаш я чу — и одобряваше — защото още по-плътно обви ръце около нея.

Когато Зузана отвори вратата на банята и извика: „Супата е сервирана!“, двамата бавно охлабиха прегръдката си и размениха погледи, в които имаше… благодарност и обещание и съобщност. Бариерите бяха сринати. Не с целувка — не с това, все още не — но поне с докосване. Принадлежаха си завинаги. Запазила жарта на Акива в тялото си, Кару излезе от душкабината. Зърна отражението им в огледалото, сякаш бяха поставени в рамка, и си помисли: да, така и трябва да бъде.

Отраженията им се спогледаха — нежно, радостно и чисто, макар и не още напълно освободени от скръбта и болката — а после те двамата последваха Вирко в хотелската стая, където върху пода като на султански пикник беше подредено цяло угощение.

Започнаха да се хранят. Кару и Акива гледаха да са близо един до друг, за да могат да се докосват във всеки момент и по всеки повод, което Зузана отбеляза с одобрителен поглед и обичайното си леко насмешливо повдигане на едната вежда.

Едва бяха наченали да опитват многобройните блюда, когато дочуха отвън да се крещи.

Вратата на някаква кола се затръшна и два мъжки гласа взеха да се надвикват гневно. Можеше да е какво ли не, просто някаква лична крамола, заради която петимата едва ли щяха да скочат като ужилени — пръв Акива — и едновременно да се втурнат към прозореца. Третият глас ги накара. Принадлежеше на жена, мелодичен и отчаян. Пърхаше пленен от неприязънта на другите два гласа като птиче в клетка.

И говореше на езика на серафимите.