Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (49)

49
Предложение за подкрепа

— Търпение, търпение.

Така Разгут успокояваше Яил ден преди това. Търпение. Дори, докато го произнасяше, чувстваше как нетърпението направо клокочи в самия него. Сега, два пълни дни след тяхното пристигане, го усещаше по-скоро като остро пробождане. Пред Яил умишлено беше занижил своите очаквания, но вече тайно започваше да се притеснява.

Къде бяха предложенията за подкрепа? Мигар си беше направил криво сметката? Планът беше изцяло негов. Достатъчно е да се появиш в целия си блясък, беше казал на Яил, и те ще се надпреварват да ти дадат каквото пожелаеш. Но не президентите, премиерите, нито папата. Да, те може да ти постелят червен килим. И няма да спрат да се кланят и да пълзят в краката ти, но всички тези властимащи ще станат предпазливи, отвори ли се дума за въоръжаването на някакъв мистериозен легион. Ще започнат да обмислят всичко много внимателно. Ще има надзор и контрол.

И комисии.

О, по-добре да ме управлява някакъв полусмахнат касапин, мислеше си Разгут, готов всеки момент да се прости със здравия разум, отколкото да си имам работа с комисии!

Но докато президентите, премиерите и папата се помайваха, едни по-бързо реагиращи и по-зловещи движения по света досега би трябвало да са се задействали. Частни групировки на най-вманиачените фанатици, които си играят с адския огън и злорадо очакват настъпването на Страшния съд. Те вече би трябвало да се редят на опашка, да изпращат предложения, да плащат подкупи за привилегията да кажат лично няколко думи на ангелите, независимо какво би им коствало това. Вземете ни! Първо нас вземете! Изпепелете света, накажете грешниците, само ни вземете със себе си!

Светът гъмжеше от такива фанатици дори в по-спокойни времена, а къде бяха те сега? Нима Разгут беше надценил флирта на човечеството със свършека на света? Нима е възможно това карнавално шествие, което им устроиха, да не е подействало както той очакваше?

Яил беше в отвратително настроение и крачеше из пищните си покои, редувайки порой от проклятия с ледено мълчание. За негова чест обаче трябваше да му се признае, че поне проклинаше тихо и под нос и не правеше нищо „не-ангелско“ от което, образно казано, да настръхне перушината на техните благочестиви домакини. Изпълняваше ролята си чинно: да заеме поза на дипломат, да участва в пиршество или просто да бъде ослепителен. Явно католическата църква беше решена да не му отстъпва по пищност и нейната колекция от църковни одежди събра ума на всички. Ако на Разгут му се наложеше да изтърпи още една религиозна церемония, увиснал на гърба на Яил, и да слуша как поредният старец с луксозна тога монотонното каканиже на латински, направо щеше да закрещи.

Щеше да закрещи и да стане видим, та обстановката малко да живне и да добие по-пикантен привкус.

Сега, стигнал предела на всяка… надежда… той наблюдаваше странното, подобно на танц страхливо помайване, изпълнявано от един от служителите в папския дворец пред вратата на техните покои.

Крачка напред, крачка назад, ръцете, пърхащи като криле на ярка. Този беше един от малцината, на които се позволяваше да влизат в техните покои, за да обслужват нуждите им; до момента не беше откъснал поглед от тяхното „свято“ присъствие. Понякога Разгут си мислеше, че дори да развали заклинанието за невидимост, пак щеше да остане „незабелязан“. Дотам стигаше дискретността на тези служители. Те се бяха превърнали едва ли не в призраци (самата мисъл за подобно пребиваване отвъд смъртта образуваше на Разгут киселини).

Или пък киселините бяха резултат от невижданото обилие на папската трапеза.

Разгут от векове не си беше угаждал с толкова тлъста и пикантна храна и сега с любопитство установи, че въпреки дискомфорта, който му причиняваше преяждането, все още не можеше да си наложи някакво ограничение. Скоро обаче и това щеше да стане.

Или пък не.

Прислужникът смутено се прокашля. Биенето на сърцето му направо кънтеше из залата. Стражите доминионци не му обърнаха внимание и останаха неподвижни като статуи, а Яил го нямаше — беше се оттеглил в личните си покои да си почине. Разгут сериозно се размисли дали да не поеме нещата в свои ръце. Щеше да се яви като безплътен глас — това едва ли щеше да е най-необикновеното преживяване на тоя човечец за деня. Не му се наложи обаче. Прислужникът събра кураж и заситни навътре, извади пътьом някакъв плик от джоба на безупречно колосаната си ливрея и го пусна на пода.

Плик.

Сега цялото внимание на Разгут се насочи към него. Знаеше какво може да е това и надеждата му се обостри.

Най-после.

Само след минута обаче — след като слугата си беше отишъл, Яил — повикан, а Разгут — станал видим и протягащ се през масата с освежителни напитки с плик в ръка — той с нищо не издаде собственото си огромно облекчение, нито любопитството. Само отдели едно тънко като пергамент парче прошуто от другарите му и шумно показа одобрението си към този деликатес.

— Е, какво пише там?

Яил беше нетърпелив. Яил беше повелителен. И въпреки това зависеше от милостта на Разгут.

— Не знам — отвърна небрежно и съвсем искрено той. Още не беше отворил плика. — Сигурно е писмо от почитател. Може да е покана за кръщене. Или предложение за женитба.

— Прочети ми го — заповяда му Яил.

Разгут замълча, сякаш обмисляше отговора си, после се изпърдя. Цялото му лице се сбръчка, костваше му доста усилие. Възнаграждението за напъна дойде не толкова от силата на звука, колкото от потресаващата миризма, но императорът не беше никак впечатлен. Белегът му побеля, както обикновено ставаше, когато е вбесен свръх мяра, и той заговори през стиснати зъби — ползата от това беше, че така поне не пръска слюнка.

— Прочети ми го — повтори той с убийствено спокоен глас и Разгут си даде сметка, че е на крачка от поредния побой. Ако се подчинеше на заповедта, поне щеше да си спести мъките. — Ако ми направиш услуга — продължи Яил — и аз ще те улесня.

Но какво му беше забавното да правиш услуги? Разгут натъпка колкото може повече прошуто в устата си, докато все още имаше възможност. Като видя накъде отиват нещата, само с едно бегло кимване Яил заповяда да го набият.

И двамата знаеха, че това до нищо няма да доведе. Просто им беше станало обичай.

Така че побоят беше наложен и понесен, а после, докато от пресните рани на Разгут върху фината копринена дамаска на петстотингодишното кресло се процеждаше нещо, което не беше точно кръв, Яил пак се пробва.

— Като стигнем Далечните острови — каза — и труповете на стелианите задръстят улиците, малко преди да ги разбия напълно, ще им поискам някакъв откуп. Рано или късно, всеки кляка.

Усмивката на Разгут приличаше на дяволско творение. Това е в сила, докато не срещнеш самите стелиани, помисли си той, но не го каза гласно, защото не искаше да попари фантазиите на императора.

— Ако — продължи Яил, който с видимо усилие успяваше да запази привидното си благоразположение — маска, дето съвсем не му беше по мярка, — ако… някой… се постарае да даде всичко от себе си, за разлика от сега, може да реша него да облагодетелствам с този откуп. Бас ловя, стелианите с тяхното изкуство биха могли да… те ремонтират.

— Какво? — Разгут всмука дълбоко въздух и дланите му хвръкнаха към бузите в съвършена имитация на претендентка за титлата „Кралица на красотата“, която чува, че е избрана за победителка. — Мен?! Ама наистина?!

Яил не беше чак такъв глупак, та да не усети подигравката; нито имаше намерение да се издаде пред тая пропаднала твар, че се чувства като в задънена улица.

— Е, моя грешка. Реших, че това може да те заинтригува.

И сигурно точно така щеше да стане, ако в това предложение нямаше пробойна. Всъщност две пробойни, едната, от които — фатална: Яил лъжеше. Но дори да не беше така, стелианите никога не биха дали откуп на своя враг. Разгут ги помнеше още от минали времена и знаеше, че не са противник за подценяване. В случай че се окажат победени — а това беше трудно за допускане, по простата причина че никога не се беше случвало — те по-скоро биха се самоубили, вместо да се предадат.

— Не това бих си пожелал — каза Разгут.

— Какво тогава?

Когато Разгут се пазареше със синекосата красавица за връщането им в Ерец, неговото желание беше съвсем простичко. Отново да лети? Да, и това го имаше. Пак да бъде цял. Точно това обаче не беше никак просто — крилете и краката му бяха безвъзвратно осакатени и той си даваше сметка, че в най-важната си част не подлежеше на поправяне. Но неговото най-съкровено желание, извиращо от недрата на душата му, беше простичко.

— Искам да се прибера у дома — отговори. В тона му сега ги нямаше насмешката, сарказмът и обичайното отблъскващо удоволствие. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча съвсем по детски.

Яил го гледаше с безизразно лице.

— Лесна работа — каза и точно заради това, дори повече от всичко, което Яил му беше казал или причинил досега, на Разгут му се прищя да му прекърши врата. Пустотата в него беше толкова необхватна, бремето й — така съкрушително, та чак понякога му спираше дъхът, като си спомнеше, че Яил изобщо няма представа на какво е подложен. Никой друг не можеше дори да си представи.

— Не е чак толкова лесна — отвърна. Имаше едно-единствено нещо, в което Разгут Трижди падналия не се съмняваше нито за миг, и то беше именно това: че никога няма да се върне пак у дома.

По-скоро да разсее мъката, не заради желанието да си спести по-нататъшните инквизиции, Разгут отвори писмото. Какво ли пише тук, зачуди се. От кого ли е? Що за предложение прави?

Мигар времето наближаваше?

Това беше горчива мисъл. Разгут знаеше, че Яил ще го убие в мига, в който вече няма нужда от него, а животът, макар и така злочест, не те пуска лесно. С влудяваща прецизност и с възможно най-бавните движения на треперливите си пръсти прогоненият ангел превърна в истинско представление разгъването на листовете.

Уверен почерк, отбеляза той, изложено ръкописно с мастило върху качествена хартия, на латински. И чак тогава прочете на Яил първото предложение за подкрепа.