Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (43)

43
Огън в небето

И тишина.

Всъщност не беше съвсем тихо. Имаше огън и вятър, пращене и шепот и собственото им тежко дишане. Но заради преживения потрес това им се виждаше като тишина и те всички стиснаха очи пред ослепителния пламък. Той избухна жарък и внезапен и бързо умря, без пушек или мирис. Всичко приключи и каквото и да бе онова, което изгоря — каквото и да делеше двата свята — то не остави никакви следи след себе си, нито пепел, нито дим. Порталът просто изчезна.

Кару се загледа за някакъв знак на мястото, където той беше доскоро. Белег, гънка, призрачен образ на цепнатина, но нищо не откри.

Тогава се извърна към Акива.

Акива. Той беше тук. Той беше тук, а не Лираз. Какво се беше случило? Той все още не я виждаше; очите му бяха разширени от ужас, докато се взираше в новопоявилата се липса на небето. „Лираз!“, провикна се дрезгаво, но пътят беше затворен. И не просто затворен. Нямаше го вече. Сега небето беше само небе, тънък слой атмосфера над африканските планини и аномалията, която правеше Ерец да изглежда като… като съседна държава от другата страна на въртяща се врата… изчезна, а Ерец сега им се виждаше много, много далече, непостижимо и невъобразимо далече, подобно на някое измислено място и кръвта, която се лееше там…

О, богове. Тази кръв съвсем не беше въображаема. Нито кръвта, нито смъртта. А тук беше така тихо, нищо друго, само вятърът, докато техните приятели и другари и… семействата им, всеки оцелял воин от извънбрачните, кръвните братя и сестри на Акива — те се биеха в едно друго небе и срещу това нищо не можеше да се направи.

Те ги оставиха там.

Когато Акива най-после се извърна към нея, изглеждаше покосен. Блед и невярващ.

— Какво… какво стана? — попита го Кару, устремявайки се към него през въздуха.

— Лираз — отвърна, но сякаш и той все още се опитваше да проумее. — Тя ме изблъска тук. Тя реши… — Той преглътна. — Реши, че аз трябва да живея. Аз да съм този, който да оживее.

И той отново заби поглед в небето, сякаш можеше да види през него другия свят — сякаш Лираз просто стои от другата страна на някаква завеса було. С изчезването на портала обаче небето изведнъж беше станало бездънно, каквото е било винаги преди това. Къде беше сега Ерец и що за магия го беше направила така леснодостъпен? Кой беше сътворил порталите, кога и по какъв начин? В съзнанието на Кару изникна представата за познатия й космос с планетите, които кръжат около някоя звезда — мироздание, което беше незначително в сравнение с един друг безкрай, непостижим за ума — и тя не откриваше мястото на Ерец в тази представа. Това беше все едно да изсипеш парченцата от два пъзела в обща купчина и да се опиташ да подредиш с тях една картина.

— Лираз може да се справи с този патрул — каза тя на Акива. — Или най-малкото да стане невидима и да им се измъкне.

— И къде ще отиде? На заколение с другите ли?

Заколение.

Вътре, откъм самата сърцевина на тялото й, се надигна някакво усещане, нещо като писък. Сърцето и стомахът й пищяха; този писък я разцепи отвътре. Тя се замисли за Лораменди и поклати глава. Не би могла да преживее отново всичко — да отлети обратно за Ерец, за да открие, че там я чакат само мъртъвци. Не можеше дори да си го помисли.

— Може да победят — каза тя. Щеше й се Акива да кимне, да се съгласи с нея. — Обединените батальони. Химерите ще отслабят атакуващите, а ти каза… — Тя преглътна мъчително. — Ти каза, че Доминионът не е достоен противник за извънбрачните.

Той, разбира се, не беше казал нищо подобно. Думите му бяха, че ако съотношението им е едно към едно, тогава Доминионът не може да ги затрудни. А в тази битка не бяха едно към едно, поне на пръв поглед.

Акива не я поправи. Нито кимна, нито я увери, че всичко ще бъде наред.

— Опитах се да постигна сиритхар — каза вместо това. — Източникът… на силата. И не успях. Първо Хазаел загина, защото и тогава не се получи, а сега всички ще…

Кару поклати глава.

— Няма.

— Аз предизвиках всичко това. Аз ги убедих. Сега аз ли ще съм този, който ще оживее?

Кару продължаваше да клати глава. Юмруците й бяха здраво стиснати. Преви се на две във въздуха и ги притисна о стомаха: онази кухина, която се намираше в основата на обърнатото V на гръдния й кош. Точно на това място усети някаква празнина, някакво разяждащо чувство — нещо като глад. И наистина беше глад. Открай време беше недохранена и слаба, а точно в този момент под юмруците усещаше тялото си някак нетленно, сякаш се е разтворило във въздуха. Но тази празнина и това разяждащо чувство не беше само глад. Имаше скръб, страх и безпомощност. Отдавна беше престанала да вярва, че двамата с Акива са оръдия на друга, по-висша воля, или пък че тяхната мечта е обречена — на провал, или на успех; но ето сега откри, че в нея все още дреме ярост срещу вселената. Задето не я е грижа, задето не им помага. Задето, както изглежда, работи срещу тях.

Нищо чудно наистина да има по-висша воля. И да съществува някакъв предначертан план, съдба някаква.

Нищо чудно тази по-висша сила да ги мрази.

Сега обаче около тях беше само тишина, а всички останали се намираха толкова далече.

Замисли се за момчето дашнаг от Хинтермост, за Оживелите сенки и Амзалаг, които съвсем наскоро беше върнала към живот — Амзалаг, който таеше надежда да открие душите на децата си в руините на Лораменди — и за всички останали, но най-вече мислеше за Зири, принуден да носи бремето си, оставен сам да се справя с измамата, след като Исса, Тен и нея вече ги няма. Обречен да умре като Вълка.

Да изчезне завинаги.

Той беше пожертвал всичко, или съвсем скоро щеше да го стори, докато тя е тук, в безопасност… с Акива. Тези чувства се изляха като отровна запарка в нейния празен, празен стомах, защото някъде дълбоко навътре, неизказана, затрупана от целия тоя ужас и смут, имаше някаква частица… мили боже, това определено не беше радост. По-скоро облекчение, че е жива. Това няма как да е нещо нередно — облекчението да си още жив, но тя тъкмо така се чувстваше. Толкова, толкова страхлива.

Крилете на Акива леко помахваха, за да го задържат във въздуха. Кару взе да кръжи наоколо. Малко по-встрани Вирко летеше напред-назад с Мик и Зузана на гърба… О! Кару отново погледна натам. Вирко. Не беше планирано той да остава тук; нямаше как да мине за човек, по никакъв начин. Трябваше просто да спусне Мик и Зузе на земята и да се върне обратно през портала. Кару обаче за момента остави тая мисъл настрани. Акива я гледаше и тя беше сигурна, че и той като нея изпитва същата отровна смесица от облекчение и ужас. И може би нещо още по-лошо — заради саможертвата на Лираз.

— Тя реши така — обади се Акива. — Реши, че аз трябва да остана жив.

Кару пак тръсна глава, сякаш така можеше да се отърве от всички черни мисли.

— Ако това беше ти — каза тя, гледайки го право в очите, — ако сега ти беше от другата страна, както едва не стана, щях да вярвам, че ще се справиш. Нямаше да имам друг избор, освен да го повярвам, както вярвам и сега. Няма какво друго да направим.

— Все още можем да се върнем — каза той. — Още сега може да полетим право към другия портал.

Кару нямаше готов отговор. Не желаеше да казва „не“. Сърцето й подскочи само при мисълта за това, макар разумът да подсказваше, че е недопустимо.

— Колко време би ни отнело това? — попита след кратка пауза. От това място до Узбекистан, а после, вече оттатък, от Вескалската планинска верига обратно до Аделфите.

Акива първо стисна зъби, после охлаби скованата си челюст.

— Половин ден — каза с непроницаем глас. — Най-малко.

Никой не го изрече гласно, но и двамата знаеха: докато успеят да се върнат, битката отдавна ще е приключила, по един или друг начин, а задачата им тук щеше да е провалена. Не можеха да допуснат този провал.

Кару мразеше да говори с гласа на разума пред лицето на скръбта, но все пак се обади предпазливо.

— Ако сега Лираз беше тук заедно с мен, а ти беше останал оттатък, как би искал да постъпим?

Акива се замисли над думите й. Огънят на очите му помръкна, затулен от сенките, и тя не можеше да прочете в тях какво си мисли. Щеше й се да посегне към ръката му, както направи от другата страна на портала, но това й се виждаше някак нередно — все едно използва чаровете си, за да го накара да се откаже от нещо жизненоважно. А не го искаше; не можеше да вземе решение вместо него, ето защо просто чакаше.

— Щях да очаквам от вас да свършите това, за което сте дошли — тежко продума той.

Ето че всичко се реши. Това дори не беше истински избор. Нямаше как да стигнат навреме при останалите, за да променят нещо, но дори да успееха, на какво можеха да се надяват? И въпреки това усещането беше като за направен избор — сякаш им обръщаха гръб; в Кару като кърваво петно разцъфна вина, която тепърва щеше да я преследва.

Сторих ли достатъчно? Направих ли всичко по силите си?

Не.

Даже в този миг, когато катастрофата все още предстоеше, а битката в отвъдния свят беше в разгара си, тя вече усещаше как занапред вината ще помрачава всяко щастие, което двамата с Акива се опитат да намерят или създадат. Все едно да танцуват на бойното поле, да валсуват насред труповете, да градят живота си върху чужди кости.

Внимавай, не стъпвай там, раз-два-три, гледай да не се препънеш в мъртвото тяло на сестра си.

— Кхъм, хора… — Това беше гласът на Мик. Кару се извърна към приятелите си, преглъщайки сълзите. — Не съм много сигурен какъв точно е планът… — продължи той колебливо. Изглеждаше блед и разтърсен от дън душа, също като Зузана, вкопчила се здраво във Вирко и притисната в прегръдката на Мик. — Обаче трябва да се разкараме от тук. Защото тия хеликоптери…

Все едно ток раздруса Кару. Хеликоптери? Чак сега ги видя и чу онова, на което би трябвало да обърне внимание много по-рано. Хъмпхъмпхъмп…

— Идват насам — каза Мик. — Много бързо.

И те наистина се появиха — няколко, приближавайки от четирите посоки на света. Какво става, по дяволите?! Та това беше ничия земя! Каква работа имат хеликоптери тук? И точно тогава я връхлетя много лошо предчувствие.

— Казбата — каза и в нея се надигна нов ужас. — Мамка му. Ямата.

 

 

Елиза беше… не съвсем на себе си този ден. Но поне умееше да се преструва добре, мислеше си, отпивайки от чая. За което трябваше да благодари на семейството си. Задължена съм ви, помисли си тя с особена жлъч, предназначена специално за тях, за моите абсолютно независими от емоциите лицеви мускули. Това ми идва направо дюшеш, докато се преструвам, че не полудявам. След като години наред беше прикривала нещастието, срама, объркването, унижението и страха, сега вече можеше да крачи през живота с каменно лице, с непробиваема фасада, която едва ли нещо беше в състояние да разчупи.

С изключение на моментите, в които кошмарът я превземаше, разбира се. Тогава изражението й определено се съживяваше. Майко мила! А снощи на терасата на покрива… или беше тази сутрин? Май и двете, предположи тя. Толкова се бяха заседели, че накрая дочакаха зората. Тя така и не спря да плаче. Тоя път дори не успя да заспи, но въпреки това той я откри. „Той.“ Кошмарът. Споменът.

Някаква буря вилнееше в нея. Напълно неподвластна на волята й, тази буря беше скръб, бездънна загуба и натрупано разкаяние, което познаваше толкова добре.

С угасването на звездите и разпукването на деня бурята в Елиза премина. Сега тя представляваше само опустошен пейзаж, който ураганът остави след себе си. Утихнали води и руини. И някакво… прозрение, или поне частица от прозрение, крайче. Точно така се чувстваше: наносите бяха отнесени от пороя; съзнанието й беше залято от водите на разлива, чисто и аскетично, а в краката й, едва забележимо сред пясъците, се подаваше крайче. Можеше да е ъгълче от ковчеже с пиратско съкровище, или пък от кутията на Пандора^[1]; или пък просто стряха от… покрив. На потънал храм. Или от някой погребан град.

От цял един свят.

Сега й оставаше само да издуха пепелта от него и щеше да узнае, или поне щеше да започне да проумява какво още е лежало погребано в нея. Усещаше го вътре в себе си. Напъпило, безкрайно, ужасяващо и удивително: дар, проклятие. Нейното наследство. Надали се беше вградила в усилието да го погребе; понякога имаше чувството, че всичката сила, дадена й да се радва, да обича, да свети, е погълната от това усилие. Само трябваше да дава и да дава.

Ами… ако просто престане да се съпротивлява и му се предаде?

Ау, точно в това е проблемът. Защото Елиза не беше първата, преследвана от този сън. И с такава „дарба“. Тя беше просто най-новият „пророк“. И поредният в опашката към приюта за душевноболни.

Шуте, полудявам!

Този ден се чувстваше точно като Шекспирова героиня. От трагедиите, разбира се, не от комедиите. Не й беше убягнало, че когато крал Лир произнася тези думи, той вече е обзет от лудостта. Нищо чудно и при нея да е така.

Сигурно вече губеше разсъдък.

Или пък…

… едва сега разсъдъкът й се проясняваше.

Поне до момента напълно се владееше, във всяко едно отношение. Пиеше студен ментов чай в казбата — не казбата хотел, а в казбата с масовия гроб на чудовищата — почивайки си за кратко по време на работата при ямата. Този ден проф. Чодри не беше особено разговорлив и Елиза се изчерви при спомена как непохватно я беше потупал по ръката миналата нощ и как тя тотално се срина в очите му със своя психически срив.

Мамка му. Хората, на чието мнение особено държеше, не бяха чак толкова много и той беше един от тях. А ето какво стана. Мислите й постоянно се връщаха към събитията от тази нощ — още едно кръгче на въртележката на позора — когато забеляза внезапно раздвижване сред скупчилите се работници.

Пред тежките древни порти на крепостта беше разположен импровизиран щанд: от един пикап раздаваха чай и подноси с храна, бяха изкарали и няколко пластмасови стола. Иначе цялата казба беше отцепена; екип от съдебна медицина я изследваше сантиметър по сантиметър. Буквално. Откриха дълги лазурно сини косми в една от стаите — явно същата, където намериха и разпиляна по пода странна колекция от зъби, което доведе до предположението, че Момичето на моста и Фантомът на зъбите (силуетът, уловен от охранителните камери в Чикагския музей „Фийлд“) може да са едно и също лице.

Работата съвсем се заплете.

А ето ти сега и ново двайсет. Елиза не разбра как точно започна всичко, но забеляза, че вълнението се предава на работниците от група на група: те започваха да жестикулират оживено и да дърдорят високо и бързо на арабски. Някои сочеха към планините. Нависоко, към небето над върховете — в същата посока, накъдето показа и професор Амхали, уточнявайки кисело: „Те отидоха нататък“.

Те. Живите „зверове“. Елиза мъчително си пое въздух. Дали не са ги открили?

Бегло зърна проблясването на самолет в далечината; после вдясно двама, чието занимание не можеше ясно да определи, се откъснаха от общата тълпа — имаше струпани много мъже, но повечето от тях, изглежда, нищо не вършеха — и се втурнаха към хеликоптера, кацнал върху ограничен равен участък. Тя продължи да наблюдава, забравила за чашата чай в ръката си, как перките взеха да се въртят, набирайки скорост, докато към нея се носеше на талази вдигнат прахоляк, как хеликоптерът се откъсва от земята и отлита. Звукът беше оглушителен — хъмпхъмпхъмп — и сърцето й думкаше, докато оглеждаше лицата на хората около себе си. Заради езиковата бариера се чувстваше като същински инвалид и чуждо тяло. Но все някой от тези трябваше да говори английски и сега се налагаше да извърши малък подвиг. Поемайки си дълбоко въздух, Елиза запрати картонената чашка от чай в кошчето и приближи една от малкото жени работнички на обекта. Достатъчни бяха само няколко въпроса, за да разбере какъв е източникът на този смут.

Огън в небесата, беше й казано.

Огън? „Още ангели ли?“, попита тя.

„Иншааллах“, отвърна жената, взряна в далечината. „Ако Бог е рекъл.“

Елиза си припомни какво беше казал професор Амхали предишния ден. „Това е много удобно за християните, нали?“ „Ангелите“ в Рим, а „демоните“ — тук. Колко добре изпипано, колко приемливо от гледната точка на Запада и колко погрешно в същото време. Мюсюлманите също вярваха в ангели и Елиза се досети, че те не биха имали нищо против да получат няколко и за себе си. Колкото до нея, предчувствието й подсказваше, че ще им е много по-добре без тях; наложи се да си зададе въпроса — особено в светлината на онова, в което започваше да вярва — защо пришествието на ангелите я плаши повече от това на зверовете.