Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (42)

42
Най-лошото

Най-напред усещането идва откъм гръбнака. Кару го долавя и поглежда към Акива през множеството воини. В същия момент и той поглежда към нея. Бръчки започват да се плетат по челото му.

Нещо…

А след това, просто ей така, небето ги предава. Става ниско и сияйно — ярка, огряна отвътре мъгла, също като при преминаването им през портала.

Армия.

Многобройна.

Ангелите са огън, ангелите са легион, крило до крило, небето също се превръща в огън. Сияен и жив. Колкото и ярка да е дневната светлина, те я затъмняват — толкова многобройни — и ето че сгъстяващ се мрак пада върху войската долу.

Сенки, подгонени от огъня.

Много бързи. Всичките много, много бързи.

Започва се.

Кратерът е нащърбена паница, а Доминионът е огнен похлупак; те са много и много, крило до крило, с извадени мечове и когато се устремяват надолу само докато мигнеш с очи, вече няма спасение, нито изход.

Нито пък някой долу се съмнява в това. Всичко станало в Киринските пещери се повтаря и сега, неотменимо и със скоростта на камшичен удар. Мечове: вън от ножниците; длани: насочени напред. Ефектът от хамсите е мигновен. Също като трева, покосена от вятъра, редиците на атакуващите се огъват и в този спечелен миг на затишие бунтовниците се втурват да пресрещнат нападателите, ревейки с цяло гърло. Не чакат да бъдат приклещени между огъня и камъка, а се хвърлят напред — устремно — и срещат във въздуха войските на императора с гръмовността на юмрук, който се стоварва върху друг юмрук.

Вярно, по-малък юмрук върху по-голям, но малкият владее магията.

При първия досег със сянката, Акива призовава сиритхар…

… и е запратен на колене като ударен от гръм — гръм, използван като оръжие, гръм в неговата глава — а той целият ехти от удара, килва се настрани и някой го подхваща. Това е дашнагът, който вече не е момче. Рат. Дланите му са огромни върху раменете на Акива. Същото рамо, някога осакатено от химера, сега пак от химера е подкрепяно и няма никаква сиритхар, само звън на остриета, а после момчето Рат се хвърля в боя и Акива се вдига на крака и вади меча и не може да съзре Кару…

… и Кару също не може да го види, но не спира да се оглежда. Ето ги Зузана и Мик и някакъв ангел връхлита над тях и тя няма да може да стигне навреме. Отваря уста да изпищи, когато вижда Вирко. Той напада.

Разкъсва.

Ангелът става на парчета и Кару стиска остриетата полумесеци в ръце и това е танц, който й прорязва път надълбоко във вражеските редици, за да се притече на помощ на приятелите си.

Акива опитва да постигне сиритхар отново и отново гръмотевица разцепва главата му, поваляйки го на колене.

В един мимолетен миг той сякаш усеща някаква прохладна ръка, която докосва челото му, донася му облекчение и после изчезва. Всичко около него е блясък и сблъсък, и вихър, и пронизване, и зъби, и рев, и шемет. Магията му е отнета. Сега единственото, което може да направи, е да стане и да се сражава.

Зузана си е затворила очите. Инстинктивна реакция при гледката на разчленено тяло. Човек може цял живот да не разбере как би реагирал при вида на изтръгнати пред очите му крайници, но Зузана вече знае, както й е известен и вихреният ужас на „цялата тая военна дандания“, затова в миг решава, че да не вижда какво става е по-зле от това да гледа и пак отваря очи. Мик е плътно до нея и е красив и Вирко се е наежил пред нея като вкопан в земята и е ужасяващ, но и също красив. Шиповете около врата му са се разтворили като ветрило. Тя няма представа как е станало това. Обикновено са полегнали почти гладко като бодлите на морско свинче, само дето са по-големи и по-остри, с назъбени краища, сега обаче са разперени ветрилообразно, наежени и той изглежда двойно по-едър. Това е нещо като лъвска грива, направена от кинжали.

А после се появява Кару с окървавени сърповидни остриета и Вирко си прибира шиповете — двамата сплитат тела, Зузана вижда това, и грацията им… хармонията в техните движения почти я завладява със своето съвършенство и именно това ще се вреже най-силно в паметта й, не гледката на изтръгнатите крайници, над която съзнанието й вече е спуснало завеса, а хармонията — шиповете на Вирко вече не са покрити със смрадливото одеяло и няма хамут, за който да се хване, когато Мик я повдига нагоре, но Зузана не се плаши, не и от това. Насред целия този кошмар тя е доволна, че има приятел с лъвска грива, направена от кинжали. Мик язди отзад, а мускулите на Вирко са като буци под тях. Той се издига величаво и тежко и те се откъсват от земята, а после… изчезват.

Зири вижда как тялото на Вирко присветва — и изчезва — а Кару се обръща с търсещ поглед. Не търси него; Зири го знае, но сега не го боли толкова като преди. Някакъв страховит порив, който може да е само от размаха на невидимите криле на Вирко, развява косата й като боен пряпорец, плющящо копринено синьо, и насред ехтящия водовъртеж на битката тя е сякаш обвита с някакъв необикновен юрган от покой.

Защото я закрилят, Зири го вижда, както химери, така и извънбрачни. Защото тя е възкресителят и защото сега има друга, по-важна задача. Тази мисъл му дава начален тласък. Каквото и да се случи тук, планът на Кару трябва да успее. Яил трябва да бъде спрян.

Зири се оглежда за Лираз и тя е тук, също и Акива. Сражават се, опрели гръб о гръб, сеят смърт. Акива върти чифт мечове, Лираз — меч и брадва, а усмивката й е като трето оръжие, почти. Същата усмивка като по време на военния съвет, където с присмех изчисляваше шансовете им. „Трима доминионци срещу един извънбрачен?“, каза тогава алчно. Зири сега го вижда пред себе си: един срещу трима, че и повече. И още, и още, но и нещо друго има. Тук са Ниск и Лиссет. Невероятно, бият се заедно с Акива и Лираз. Всеки от двамата е с оголено острие, но и с протегната напред хамса и заради постоянно връхлитащите ги пристъпи на слабост доминионците не могат да надделеят над двойката извънбрачни.

Зири усеща как в него се заражда надежда. Същата надежда, която така добре познава и презира: грозната черна надежда, че, убивайки, може да остане по-дълго жив.

Убий или умри, няма друг избор.

Тела вече задръстват кратера и нови падат отгоре върху тях. Зири за миг си представя как клисурата ще се напълни с трупове, сякаш планината поднася в шепите си мъртвите на Нитид, богинята на сълзите и живота, и на звездните богове също, и на пустотата.

Телата са на химери и извънбрачни, а после…

… за втори път пада мрак.

Над главите им пада второ небе от огън, крило до крило до крило и даже грозната черна надежда не може да устои на тази гледка. Втора вълна доминионци, съкрушителна като първата и днес Нитид е богиня единствено на сълзите.

— Кару! — провиква се той и вече не се изненадва, че от неговите устни излиза теноровият глас на Вълка — глас, способен да пресече грохота на битката и да окопити изтощените войници да продължат и да продължават, като че животът е награда, която трябва да се спечели с кръвопролитие. Убивай и убивай и убивай, за да живееш. Колцина и още колко време? В края на краищата всичко е въпрос на математика и макар истинският Тиаго да умееше да печели невъзможни битки, нито една от тях не е била толкова невъзможна.

Освен това той не е Тиаго.

Крещи заповеди; химери и извънбрачни като един се втурват напред. Когато стига Кару, около тях четиримата с Акива и Лираз вече се е образувал щит от воини.

— Вие двете трябва да вървите — казва Вълка. Гласът му се извисява над хаоса и очите му гледат настоятелно, но не студено, нито има лудост в тях. Този Бял вълк днес няма да разкъса със зъбите си нито едно гърло. — Измъкнете се на всяка цена. Използвайте заклинанието за невидимост. Работа ви чака.

Кару първо се противи.

— Не можем да ви оставим точно сега…

— Трябва. Заради Ерец.

Заради Ерец. Което ще рече: не става въпрос за нас.

Защото ние ще умрем.

— Тръгвам, само ако се погрижиш за сигурността — задавено казва Кару. — Все някой. Който и да е.

Ще рече някой да изчака на сигурно място края на клането, а после да се върне и да събере душите. Но това е безсмислено. Щом като серафимите вече знаят за възкресяването, ще имат грижата да го предотвратят. Ще изгорят телата и ще охраняват пепелта, докато душите се разсеят безвъзвратно. Въпреки това Зири кимва в знак на съгласие.

Време е да се разделят. Нежеланието, което ги обгръща, е сложна паяжина — плетеница от любови и копнежи… дори най-ранните и нежни филизи, за какъвто и да е шанс са така невъзможни, че изглеждат направо смехотворни. Зири поглежда бегло Лираз, тя отвръща също така бегло на погледа му и после двамата бързо отвръщат очи: Зири към Кару, Лираз към Акива. Само секунда — но и цяла вечност — си позволяват за сбогуване. Пожелават си невъзможни неща и оставят всичките техни какво-би-било да полетят към земята заедно с мъртвите тела.

Според легендите химерите се родили от сълзите, а серафимите — от капките пролята кръв, но в този момент те всички са деца на разкаянието.

В мига, в който Кару и Акива започват да се търсят с очи за прощален поглед — лицата и на двамата са каменни пред безпределната загуба: моля, не точно сега, о, моля — Вълка заговаря.

— Акива — казва, — отведи ги. Придружи ги до портала. Погрижи се.

Акива примигва бързо. Не иска да спори, но се налага. Той трябва да е тук, да се сражава…

— Нищо чудно порталът да е охраняван — продължава Вълка, приемайки мълчаливото му възражение. — Може да имат нужда от помощ. — Битката около тях достига трескав пик. — Вървете!

Акива кимва и те тръгват.

Лираз е тази, от която Зири не откъсва поглед, докато съвсем не изчезват. Това не става постепенно — просто в един момент ги има, а в следващия изведнъж ги няма и на крайния и мъчителен предел между има ги — няма ги Лираз вече не е с онази смъртоносно съсичаща усмивка, у нея няма и следа от презрение, студенина или отмъстителност. Чертите й са смекчени от скръб и от нейната красота чак дъхът спира.

А после изчезва. В кръга от войници Вълка остава сам. Късметлията Зири, мисли си той, изпразнен, изтърбушен. Но не днес, нито утре.

После вдига очи. Многобройните армии са прогонили мъглата и той съзира редици от воини.

И още воини, и воини, и воини.

Избухва в смях. Напряга откраднатото си тяло, оголва зъби и се хвърля напред.

Катери се по тях. Толкова са нагъсто; това го улеснява. Трябва само да се хвърли и да сграбчи във въздуха един от тях и да го убие. И да се метне към следващия, докато тялото на първия още пада. После към следващия и към следващия, докато земята не остане далече под него, а те пляскат и сплитат криле, опитвайки да му избягат. Зад тях обаче напират други и той в нито един миг не остава без плячка. Не му липсва кръв за проливане, а смехът му звучи така, сякаш се дави с нея.

Той е Белия вълк.

Лираз се носи бързо към портала. Тътенът на битката ечи подир нея, докато постепенно не стихва до свистенето на въздуха, въздух, който подлютява очите й. Няма друга причина да й смъдят очите, само това: въздухът и скоростта.

„Не ни запознаха. Не и както се полага.“ Това каза той при вирчетата с термална вода, преди да й издаде своята тайна, остра като кинжал. Можеш да ме убиеш с това. Но ти се доверявам, защото няма да го направиш.

Доверие. Дали му се доверяваше, защото й спаси живота, или защото й довери тайната си, или пък заради двете? Видя го как се бие — комбинация от ефективност и размах; беше брутален и грациозен, но това нямаше нищо общо с грацията му при Хинтермост, когато още беше в собственото си тяло и танцуваше шеметния танц на кирините със сърповидните остриета. Ножовете приличаха на част от самия него. Но тези мечове сега — не. Нито пък това тяло. Откакто разкри пред нея кой е в действителност, външността на Белия вълк вече й прилича на чужда дреха, която той всеки момент ще разкопчае и свали, появявайки се отдолу строен и висок, тъмнокож и рогат. В съзнанието й неговото рождено тяло е само силует. Зърна го отдалече и дори не знае как изглежда истинското му лице.

А как й се ще да го беше видяла.

В следващия миг това желание й се струва глупаво и маловажно. Какво значение има как е изглеждал преди? В този момент той може би умира някъде там — отново и този път завинаги. И какво означава „истинско“, щом става дума за лице? Единствено душите са истински и когато ги разпилееш по въздуха, те се разтварят в него, като тази на Хаз и още безчет, а загубата… Загубата. Лираз притиска длан към стомаха си. Огньовете остават далече назад и светът помръква.

Как е възможно чак след толкова години да осъзнае колко безценен е животът?!

Продължават да летят и текат протяжни минути на висока скорост, докато напуснат пределите на планината и се отправят към тъмните води на залива. Оттук той прилича на море, защото булото на мъглата покрива хоризонта и сушата и ги превръща в едно. Кару най-сетне зърва Мик и Зузана върху гърба на Вирко далеч напред. Човеците се опитват да поддържат заклинанието за невидимост, но то им се изплъзва и се накъсва. Тогава патрулът на доминионците ги засича. Започват да ги обкръжават.

Вирко прави вираж и се гмурва надолу във въздуха. Успява. Полита през цепнатината и изчезва в набразденото от вълни небе, а след него Кару, Акива и Лираз достигат плющящите краища на небесния процеп, но вместо да се стрелне веднага през него, Кару се извръща към Акива. И двамата освобождават заклинанието за невидимост и когато тя го поглежда, наново я плисва вълната на невъзможното сбогуване — много по-страшна от преди, толкова по-страшна пред лицето на опасността. Как е възможно да го изостави така?!

— Върви! — крясва Лираз. — Върви сега!

Кару сграбчва ръката на Акива. Обезнадеждена, се опитва да спечели още миг с него. Поне поглед, ако не думи, каквото останало за друго. Нещо, което да запомни. Дланта му е толкова топла, а очите му така ярки — но погледът им е като обсебен. Той изглежда огорчен, с разбито сърце, бесен и готов да прокълне всички звездни богове. Стиска ръката й в отговор. „Ще се справим“, казва, но в гласа му звучи отчаяние. Ще му се да го вярва, но не може, не и напълно, а щом той не може, тогава и за Кару е невъзможно.

О, боже, о, божичко. Иска й се да го завлече през портала със себе си и никога повече да не го изпуска.

Лираз продължава да й крещи и този звук изпълва главата на Кару, изпълва я с паника — и гняв — а Акива докосва лакътя й, побутва я напред и това е всичко. Тя усеща как разкъсаните краища на небето плющят срещу лицето й и вече не е в Ерец, а виковете на Лираз — „Върви! Върви!“ — кънтят в главата й, усилвайки паниката. Плисва я ярост, готова е да намрази Лираз, макар и само за миг, ей сега ще й кресне да млъкне, затова се извръща към портала да я изчака…

… докато през това време от другата страна Акива му обръща гръб. Чувства се изпразнен отвътре. Току-що е видял как Кару изчезва и сега търси очите на сестра си за последно, преди и тя да я последва. Закриляй я, ще му се да й каже, но не го прави. Пази се и ти. Моля те, Лир. Погледите им се срещат за миг.

— Урната е пълна, братко — казва тя.

Урната? Акива примигва; после се досеща. Хазаел му го беше казал навремето. Акива е седмият носител на това име; шест други Акива са загинали преди него и това значи, че урната с погребална пепел е вече пълна. „Ти трябва да живееш“, беше казал Хазаел, наивно и просто.

Хазаел, който загина, докато Акива продължава да живее.

Мислите на Акива се разпиляват. Доминионът ще ги налети след секунди. Вече вижда как силуетите им връхлитат иззад Лираз. Виковете на сестра му — „Върви! Върви! Върви!“ — яростно барабанят в него, но сред тях се прокрадва и здрава мисъл: никога не я е виждал по-жива от сега. В изражението й има някаква целеустременост и мощ. Тя е съсредоточена; тя е озарена.

И тогава краката й се забиват в гърдите му.

Сърцераняваща, отнемаща дъха мощ съпроводена от пращене на ребра. Целият му въздух, заедно с всички мисли изхвръкват в миг и той се понася като отвързана лодка по вълните. Нито може да диша, нито да вижда.

А когато идва на себе си, вече е от другата страна на портала.

Порталът избухва в пламъци, а Лираз остава от другата му страна. Запечатала го е с огън. На Акива му се струва, че долавя дрънчене на стомана — меч о меч — в последното мигновение, преди връзката между двата свята да бъде заличена.

Цепнатината в небето е обгорена като рана. Лираз все още е в Ерец, а Акива е тук на нейното място. С Кару.