Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (35)

35
Трижди падналият

— Слизай.

Щом вратата се затвори зад него, Яил, императорът на серафимите, се наведе и свирепо разтърси рамене, за да се отърве от невидимото създание, което го беше яхнало.

Но щом Разгут беше решил да остане, където е, нищо не можеше да го помести. Хватката му беше здрава, както и волята, а след дългия живот, прекаран в невъобразими мъки, неговият праг на болка беше много висок. „Накарай ме тогава“, можеше да се озъби той и да избухне в типичния си безумен смях, докато императорът прави жалки усилия да го свали.

Обикновено смяташе, че си струва болката, стига да успее да вгорчи живота на другите, но се оказа, че низостта на Яил му убива удоволствието да го мъчи и Разгут с удоволствие се подчини. Смъкна се от гърба му, падна върху мраморния под с глухо тупване, болезнено изпъшка и стана видим в мига на удара. После се надигна, а атрофиралите му нозе неестествено се подгънаха настрани.

— На твоите услуги — произнесе с някакво гротескно достойнство.

— Нали не си въобразяваш, че трябва да ти благодаря? — Яил си свали шлема и го запрати по своя охранник. Можеше да открие обезобразеното си лице само като е в уединение: ужасяващият белег разсичаше лицето му от косата до брадичката, напълно заличавайки носа и превръщайки устата в някаква фъфлеща и мляскаща цепнатина. — И за какво?! — продължи, пръскайки слюнка.

Гримаса разкриви не по-малко ужасяващото лице на Разгут — подпухнал пурпурен мехур с опъната като на пришка кожа. Той заядливо отвърна нещо на латински, което императорът, естествено, не можеше да разбере: „Задето не ти прекърших врата, когато имах случай. Толкова лесно щеше да стане“.

— Стига си дрънкал на човешки езици — властно и нетърпеливо го прекъсна Яил. — Какво каза?

Намираха се в пищна зала на папския дворец, долепен до базиликата „Св. Петър“, току-що приключили срещата със световните лидери, на която Яил предяви исканията си, като под „предяви“ се разбираше, че беше повтарял всяка сричка, която Разгут нашепваше в ухото му.

— Заради думите — отвърна Разгут, този път с меден глас и на езика на серафимите. — Без моите думи, господарю, вие щяхте да сте само едно красиво лице. — Той се изкикоти и Яил го изрита.

Не беше кой знае какъв ритник. В него нямаше никаква показност, само брутална ефикасност. Светкавичен и твърд ритник, при който подсиленият със стомана нос на сандала му се вряза в ребрата на Разгут, потъвайки дълбоко в безформената подута плът. Разгут изкрещя. Болката беше остра и заслепяваща, прецизно насочена. Той се сгърчи около нея.

Смях.

В съзнанието на Разгут имаше пукнатина. Навремето той притежаваше изтънчен ум и тази пукнатина приличаше по-скоро на дребен недостатък върху полираната повърхност на диамант, невидима спойка в кристална сфера. После се разклони. Пропълзя навсякъде. И взе да поразява всяко нормално чувство, превръщайки го в негов собствен мутант: разпознаваем, но напълно изкривен. Сега, когато отново погледна Яил, омразата в очите му беше примесена с веселие.

Само очите го издаваха какъв е всъщност. В присъствието на подобните нему беше невъзможно да се каже, че са от един и същи вид. Серафимите бяха самото въплъщение на хармонията и грацията, на силата и великолепието — даже Яил, поне докато средната част на лицето му беше прикрита. Докато Разгут представляваше попарено, пълзящо създание с разложена плът, по-скоро зъл дух, отколкото ангел. Навремето той беше красив, о, да, но сега само очите му напомняха за това. Тяхната бадемова форма оставаше все така съвършена и непокътната върху подпухналото мораво лице.

Другият знак за истинското му потекло беше много по-страховит: останки прекършена кост, които стърчаха от плешките му. Крилете му били изтръгнати. Даже не отсечени, а изтръгнати. Болката беше с хилядагодишна давност, но той никога нямаше да я забрави.

— Чак когато оръжието се озове в ръцете на моите воини — отвърна Яил, надвесвайки се над него, — а човечеството коленичи пред мен, чак тогава може би ще оценя думите ти.

Разгут обаче си знаеше. Наясно беше, че е обречен да се превърне в кърваво петно в секундата, в която Яил се докопа до оръжието, а това го поставяше в доста любопитно положение, тъй като той беше натоварен да му го достави.

И понеже щеше да се превърне в кърваво петно, независимо дали се увенчае с успех, или се провали, пред него стоеше въпросът: дали предпочита да бъде треперещо, раболепно кърваво петно, или упорито и вбесяващо кърваво петно, което да провали амбициите на императора?

Формулирано така, решението изглеждаше много просто. Колко лесно би било да унижи и унищожи Яил. Разгут се забавляваше с мисълта какви нелепици би могъл да подшушне в ухото на Яил на важната и съдбоносна среща, от която идваха. Този глупак беше толкова убеден в унизителната сервилност на Разгут, че би повторил всяка негова дума. Изкушението беше твърде силно и Разгут на няколко пъти се изкиска, представяйки си какво би могло да стане.

Няма никакъв бог, глупаци такива, можеше да го накара да каже. Съществуват само чудовища, а аз съм най-зловещото от тях.

Страшно забавно беше да държиш всички карти. Разгут обаче си даваше ясна сметка, че дори ако Яил беше пристигнал тук без него и се беше обърнал към земните жители на своя роден език, техните домакини щяха да впрегнат цялата си човешка изобретателност, за да изнамерят декодираща програма за превод и вероятно само след седмица щяха да го разбират без проблем, даже да му отговарят чрез някакъв компютърно генериран глас.

Както може и да се очаква, той не обясни всичко това на Яил. Предпочиташе да съдейства за всяка сричка, да има контрол върху всяко изречение. Към руския посланик например: Някой има ли дъвка? Дъхът ми е ужасен.

Или пък към американския държавен секретар: Нека запечатаме с целувка нашата крепка дружба.

Ето това щеше да е страшна веселба.

Но той някак успя да се удържи, защото решението — да унищожи Яил или да му помогне — щеше да има необратими и мащабни последици, стигащи далеч отвъд представите на самия император.

О, доста далеч отвъд.

— Ще си получиш оръжията — каза Разгут. — Но трябва да действаме предпазливо, господарю. Това е свободен свят и не може да го командваш с армията си. Трябва да направим така, че доброволно да ни дадат каквото искаме.

— Да дадат на мен каквото аз искам — поправи го Яил.

— Разбира се, че на теб — тутакси се съгласи Разгут. — Всичко е за теб, господарю. Твоите оръжия, твоята война и недосегаемите стелиани, които пълзят пред теб.

Стелианите. Те щяха да са първата мишена на Яил и това го караше отсега да предвкусва удоволствието. Разгут не знаеше какво е разпалило особената омраза на императора към тях, но причината нямаше значение, а единствено резултатът.

— Каква наслада ще е този ден. — Той се усмихваше престорено, умилкваше се. Прикри присмеха си и вътрешно възликува, защото, о, той знаеше разни неща, да, и да, хубаво беше да си този, който знае нещата. Единственият, който знае.

Разгут беше разкрил тайните си веднъж, един-единствен път, на онзи, чиято жажда за познание го беше превърнала в товарно магаре на осакатения ангел. Изил. Изненада се колко му липсва дъртият просяк. Навремето той беше добър и със светъл ум, но Разгут го съсипа. А какво друго беше очаквал този човек: нещо срещу нищо?! От учен той се превърна в безумец, от професор — в осквернител на гробове, такава му била съдбата, но все пак получи каквото искаше, нали? Познание, по-голямо дори от това, което би могъл да му предаде самият Бримстоун, защото даже дъртият дявол не знаеше това. Разгут помнеше нещо, забравено от всички останали.

Потопът.

Потресаващ и потресаващ и потресаващ за вечни времена.

Неслучайно беше забравен. Паметта беше пренаредена. Опразнена. Някой се беше добрал до спомените и ги беше пратил на боклука. Но не и тези на Разгут.

Изил, дъртият глупак, се опита да разкаже това на огненоокия ангел, който се спусна при тях в Мароко. Акива му беше името и той носеше стелианска кръв, но не владееше стелианското познание, това беше ясно от пръв поглед, а и отказваше да слуша. „Мога да ти разкажа много нещо — крещеше Изил. — Тайни! За твоя вид. Разгут знае истории…“

Но Акива го отряза, отказвайки да изслуша Падналия. Сякаш изобщо можеше да разбере какво означава това! Паднал. Изрече го като проклятие, но даже представа си нямаше. „Като плесента превзема книгите, така митовете плъзват из историята — беше казал Изил. — Може би е редно да попиташ някого, който е бил тук преди много векове. Може би е редно да попиташ Разгут.“

Но той не го направи. Никой така и не попита Разгут. Какво се случи с теб? Защо ти причиниха това?

Кой си ти всъщност?

О, о и о. А трябваше да попитат.

Сега Разгут се обръщаше към Яил.

— Ще ги омаем човеците, не се бой. Те открай време са си такива, все се дърлят ли, дърлят. То е като въздуха и водата за тях. Пък и не тия самомнителни държавни глави са ни важни. Това е само за показ. Докато те кимат един на друг с посърнали лица, хората действат в твоя полза. Запомни ми думите. Някои вече трупат оръжейни арсенали, готови да ти ги предадат. Ще трябва само да решиш, господарю, от кого желаеш да ги получиш.

— И къде са всичките тези предложения? — разхвърча се слюнка. — Къде?

— Търпение, търпение…

— Нали разправяше, че ще ме почитат като бог?

— Така е, ама ти си грозен бог — изфуча Разгут, неспособен да постигне търпението, което проповядваше. — Изнервяш ги. Пръскаш слюнка, когато говориш, криеш се зад маската си и ги гледаш така, сякаш си готов да ги умъртвиш, докато спят в леглата. Замислял ли си се да покажеш малко чар? Това значително ще улесни моята работа.

И Яил пак го ритна. Този път болката беше много по-ослепяваща и Разгут изкашля кръв върху съвършения мраморен под. После топна пръст в нея и изписа сквернословие.

Яил поклати глава с отвращение и закрачи към масата, където бяха подредени освежителни напитки. Той си наля чаша вино и взе да крачи напред-назад.

— Тая работа много се проточи — каза с глас, плющящ от злоба. — Не съм дошъл тук за церемонии и песнопения. Искам оръжие.

Разгут се престори, че въздиша съкрушено, и взе да се примъква бавно и тежко към вратата.

— Добре тогава. Ще отида при тях да им говоря от свое име. Така ще стане доста по-бързо. Произношението ти на латински наистина е ужасно.

Яил даде знак на охраняващите вратата доминионци, а Разгут се превиваше от смях, докато те го мъкнеха обратно и го стовариха тежко в краката на Яил. Направо се давеше от кикот заради шегата си.

— Само си представи физиономиите им! — кискаше се през сълзи той, отривайки влагата от едното си съвършено и тъмно око. — Представи си само точно в този момент да влезе папата и да завари нашата задруга в цялото й великолепие! Това ли са ангелите?! — би извикал, хващайки се за сърцето. — Ами какви са зверовете тогава?! — Разгут се преви о две и се разлюля от смях.

Яил обаче явно не споделяше неговата веселост.

— Ние не сме задруга — каза той с много студен и тих глас. — И едно да ти е ясно. Застанеш ли на пътя ми…

Разгут не дочака да довърши, прекъсна го.

— Какво? Още какво можеш да ми сториш, скъпи мой императоре? — Той заби очи в Яил, без да мигне. Непоклатим, спокоен. — Само ме погледни и ще разбереш. Аз съм Разгут, Трижди падналият, най-окаяният сред ангелите. Няма какво повече да ми отнемеш, което да не ми е било отнето вече; няма какво повече да ми причиниш, което да не ми е било причинено вече.

— Още не си убит — отвърна неотстъпчиво Яил.

При тези думи Разгут се усмихна. Зъбите му бяха съвършени на фона на ужасяващото лице, а пукнатината на неговото съзнание зейна с цялото си безумие в погледа му. С присмехулно лукавство той плесна с ръце и взе да се моли.

— Само това не, господарю мой. О, бичувай ме, изтезавай ме, но каквото и да правиш, моля те на колене, умолявам те, не ми давай покой!

Разполовеното лице на Яил се сгърчи от ярост и той толкова силно стисна челюсти, че белегът му побеля, а останалата част от лицето стана пурпурночервена. Значи беше схванал. Това си мислеше Разгут, все още заливайки се от смях, докато Яил забиваше с ритници в тялото му стоманените носове на сандалите си, причинявайки му болка след болка, цяла поредица от болки, същинска династия от болка. Това беше моментът, в който Яил най-сетне проумя, че не той владее положението. Не можеше да убие Разгут; имаше нужда от него. От една страна му трябваше, за да превежда от и на човешките езици — да — но и заради друго: да му разтълкува хората, та да може да вникне в тяхната история, политика и психология и след това да си състави стратегия и реторика, с които да ги омае.

О, да, сега можеше да го рита колкото си ще и Разгут тихо ще скимти от болка цяла нощ опитвайки се да я приспи като пеленаче, а на сутринта ще преброи синините, ще мобилизира проклетията си и ще се яви усмихнат, все така единствен помнещ всичко, което останалите са забравили; неща, които никога не би трябвало да се забравят, и най-важната причина — о, звездни богове, най-прекрасната и ужасяваща причина — поради която Яил би трябвало да остави на мира стелианите.

— Аз съм Разгут, Трижди падналият, най-окаяният сред ангелите — взе да припява той на смесица от човешки езици, от латински през арабски до иврит и обратно, редувайки ги със стенания при всеки пореден ритник. — И знам какво е страх! О, да, знам също така какво са зверовете. Ти си мислиш, че ги познаваш, но не е така, а тепърва ще ги познаеш, о, ще ги познаеш, о, ще ги познаеш. Ще ти дам твоите оръжия и ще ги доставя бързо и ще се смея, когато ме убиваш, така, както се смея сега, когато ме риташ, и ти ще чуеш ехото на моя смях в края на всичко това и ще разбереш, че съм могъл да те спра. Могъл съм да ти кажа.

Не прави това, о, не, само това не, можеше да му каже. Или всички ще умрат.

— И може би щях да го направя — добави на езика на серафимите, — ако беше по-милозлив с това бедно осакатено създание.