Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (30)

30
По-близо и по-осезаемо

Отначало не се виждаше никой.

После се появи усещането за нея, което Акива не можеше да определи точно. Просто знаеше, че вече не е сам.

После вратата скръцна и се затвори и въздухът я роди от себе си. Кратко просветване и Кару вече стоеше пред него като сбъднато желание.

Недей да се надяваш, напомни си той. Не знаеш за какво е дошла. Но само от нейната близост отново почувства кожата си жива, а ръцете му, тези негови ръце, имаха свои собствени спомени — коприна и ритъм и трепет — както и своя собствена воля. Той сплете пръсти зад гърба си, за да ги удържи да не посегнат към нея — за такова нещо, разбира се, и дума не можеше да става. Само защото отвърна на погледа му в пещерата — начинът, по който го погледна, възразяваше той сам на себе си, беше все едно вече няма сили да се въздържа — не значи, че търси от него нещо повече от временно примирие.

— Здравей — каза тя. Сведе поглед към пода, а по страните й плъзна руменина и битката на Акива с надеждата беше окончателно изгубена.

Тя поруменя. А щом като поруменява…

Звездни богове, толкова е красива.

— Здравей — отвърна той, издълбоко и дрезгаво, и неговата надежда надмина сама себе си. Кажи го пак, помоли я той наум. Повтори ли го, значи може би помни храма на Елай, когато свалиха карнавалните си маски и за първи път след битката при Булфинч видяха лицето на другия.

Здравей, си бяха казали и тогава като прошепнато заклинание. Здравей, като дадено обещание. Здравей, дъх в дъх.

Последен дъх преди първата им целувка.

— Хъм — промърмори тя сега, стрелкайки очи да срещне погледа му, после пак ги отклони и се изчерви още по-гъсто. — Здрасти.

Почти налучка, помисли си Акива и усети да го обзема някакъв плах душевен подем, докато я наблюдаваше как прави крачка след крачка из помещението, което си беше избрал. Сега бяха сами, най-после. Можеха да говорят, без да са под непрекъснатия надзор на другарите си. Самото й присъствие тук вече значеше нещо. А след светкавицата на оня поглед, който си размениха в пещерата, той не можеше да не се надява, че означава… всичко.

Като си позволи тази надежда, той все едно увисна над някаква бездна, а краят на въжето, което го крепеше, беше в нейните ръце. Тя можеше да го унищожи, стига да поиска.

Кару се огледа, макар да нямаше кой знае какво за гледане. Стаята беше малка и съвсем гола, с изключение на дългата каменна маса в средата и няколкото скални издатини с поставени върху тях много стари свещи. Масата трябва да е по-особена, предположи Акива, защото беше оформена много по-прецизно от останалите скални повърхности. Гладко полирана и с острите ръбове — рядкост в този свят на заоблени форми.

— Помня тази стая — проговори Кару с далечен глас. — Тук подготвяха мъртвите за погребение.

В това имаше нещо смътно обезпокоително. Акива беше лежал унесен тук с часове, пренесен навътре в селенията на своята болка. Лежал е като труп на мястото, където преди него бяха лежали толкова много трупове.

— Не знаех — отвърна, надявайки се, че присъствието му не осквернява това място.

Тя прокара пръсти по каменния плот. Стоеше с гръб към него и той наблюдаваше как раменете й се повдигат и спускат, докато диша. Косата й се спускаше по гърба на плитка, синя като сърцето на пламък. Не беше гладко сресана. Късите косъмчета по тила стърчаха свободно на снопчета, същински пух. По-дългите сини свободни кичури бяха захванати зад ушите, само един от тях се къдреше на бузата.

Акива усети във върховете на пръстите си порив да го прибере зад ухото. Да го приглади назад и да задържи ръката си така, за да усети топлината на врата й.

— Ние се подкокоросвахме един друг кой ще дойде да легне тук — каза Кару. — Като деца имам предвид. — Тя бавно направи кръг около масата и застана с лице към него от срещуположната страна, така че каменният плот да служи като бариера помежду им. После вдигна поглед към тавана. Той беше висок, конусовиден и с отвор по средата като комин. — Това е за душите — обясни му тя. — За да излязат на свобода в небето, а да не останат затворени в планината. Разправяха, че ако заспиш на това място, душата ти ще помисли, че си умрял и ще те напусне. — Акива първо усети усмивката по гласа и чак тогава видя беглото мъждукане по лицето й, летливо и гальовно. — Затова веднъж се престорих тук на заспала, после взех да се държа така, все едно съм загубила душата си и накарах всички деца да я търсят заедно с мен. Цял ден, по всички баири наоколо. — Тя едва сега позволи на усмивката да се покаже лека-полека, неотразима. — Улових един въздушен елементал^[1] и се престорих, че това е душата ми. Бедното създание. Ама че варварче съм била.

Лицето й, това нейно лице. Акива си даде сметка, че за него то все още е неизследвана територия, а усмихнато я правеше да изглежда почти като непозната.

Ако познаваше Мадригал от нощите на един цял месец, то Кару познаваше от… две нощи? Или всъщност една, по-голямата част от която беше проспал, плюс още два дни, съставени от откъслечни парчета. През всичките им срещи оттогава насетне виждаше в нея единствено ярост, опустошение, страх.

Това тук беше нещо съвсем различно. Усмихнеше ли се, тя засияваше като лунен камък.

Мисълта, че всъщност изобщо не я познава, го порази като ударна вълна. Не беше само лицето. Той продължаваше да мисли за нея като за Мадригал, но в друго тяло, а тя беше много повече от това. Откакто я познаваше, тя беше изживяла още един, съвсем друг живот — при това в напълно различен свят. Доколко я беше променило това? Той нямаше как да знае.

Но би могъл да разбере.

Болката от силния копнеж се отвори като дупка насред гърдите му. В нито един от световете нямаше нещо, което да желае по-силно — всичко да започне пак от самото начало и той отново да се влюби в Кару.

— Хубав ден беше — продължи тя, все още зареяна в отдавнашните си спомени.

— Какво беше да загубиш душата си? — попита Акива. Намерението му беше с този въпрос да я разведри, но щом се чу да го задава, си помисли: кой може да знае това по-добре от мен?

Ти предаде всичко, в което вярваше. Превърна скръбта си в отмъщение. Убиваше и ще продължаваш да убиваш, докато не остане жива душа.

Явно изражението му издаде какво мисли, защото усмивката на Кару се скри. Тя мълча дълго, гледайки го право в очите. Акива имаше още много какво да научи и за очите й. Очите на Мадригал бяха ласкаво кафяви. Лято и пръст. На Кару бяха черни. Тъмни като нощно небе и звездно ярки, а когато го гледаше като сега, пронизително, сякаш бяха само зеници. Мощни. Лишаващи от твърдост и сила.

— Мога да ти кажа какво е да си върнеш душата — каза тя и той разбра, че вече не говори за старата детска игра. — Спасяваш живота на другите — продължи тя. — И пак си позволяваш да мечтаеш. — Гласът й стихна до шепот. — Прощаваш.

Тишина. Сдържан дъх. Биещи сърца. Мигар… мигар тя говореше за него? Акива почувства как светът се опитва да го тласне напред: за да приближи до нея — по-близо и по-осезаемо — сякаш това е единственото възможно състояние на покой и всички останали действия и движения са били предназначени да го постигнат.

Тя сведе поглед, станала отново боязлива.

— Но ти го знаеш по-добре от мен. Аз съм още в началото.

— Ти? Та ти никога не си губила душата си.

— Изгубих нещо. Докато ти си спасявал химери, аз създавах чудовища по нареждане на Тиаго. Не си давах сметка какво върша. То беше същото — като онова, което ненавиждах ти да правиш — но тогава не го разбирах…

— Това е скръб — каза Акива. — Ярост. Те ни карат да вършим неща, които ненавиждаме. — А аз бях нещо, което ти ненавиждаше, помисли си той. Все още ли е така? — Това е първопричината за всичко, което си причиняват нашите два народа още от самото начало. И точно това прави мира да изглежда невъзможен. Как може да виниш някого, който жадува да убие убиеца на любимите си същества? Как може да виниш някого за стореното в пристъп на мъка? — В момента, в който го произнесе, Акива си даде сметка, че казаното звучи като оправдание за неговото собствено спускане по спиралата на озлоблението и мъката и за ужасяващите последици, които то донесе на нейния народ. Обзе го срам. — Не исках да кажа… Не говорех за себе си. Знам, Кару, че за стореното никога няма да мога да се изкупя.

— Наистина ли го мислиш? — попита тя. Погледът й беше остър, сякаш се опитваше да прозре истината в неговия срам.

Наистина ли го мислеше? Или, принуден от непосилното чувство за вина, беше готов да признае, че се надява някой ден някак да може да я изкупи? Как един ден ще може с ръка на сърцето да каже, че стореното от него добро е повече от злото и че животът му на този свят е допринесъл нещо повече за неговото добруване, отколкото ако изобщо не се беше раждал. Това ли беше изкуплението — накланянето на везните в залеза на живота?

Ако е така, тогава може и да е постижимо. Постижимо беше дори за Акива, ако живее още дълги години и непрекъснато се опитва да спаси повече животи от тези, които беше погубил.

Но изправен пред острия въпрос на Кару, той си даде сметка, че всъщност не го вярва.

— Да — отвърна той. — Наистина. Не може да изкупиш отнемането на нечий живот като спасиш друг. Това какво ще промени за мъртвите?

— Мъртвите — повтори тя. — А между нас има много мъртъвци, но ако се съди по нашите постъпки, някой би рекъл, че тези трупове са окачени като топузи на глезените ни, а не са освободени души, пуснати на воля сред природните стихии. — Тя вдигна очи към комина над тях, сякаш си представяше душите, минали през него навремето. — Те са си отишли и повече не могат да бъдат уязвени, ние обаче влачим навсякъде спомена за тях и си причиняваме зло в тяхно име, като че те това са искали — да ги отмъстим. Не мога да говоря от името на всички мъртви, но знам едно — не това исках от теб, когато умрях. Сигурна съм, че и Бримстоун не е искал това за мен, нито за Ерец. — Погледът й беше все така остър, пронизителен, ноктюрно черен. Звучеше като ответно обвинение — естествено, тя е искала той да продължи и занапред тяхната обща мечта, а не да търси начин да унищожи народа й, ето защо, когато каза „Акива, така и не ти благодарих, че ми донесе душата на Исса. Аз… съжалявам за онова, което ти наговорих тогава…“, това го ужаси. Стъписа го самата мисъл тя да се извинява на него.

— Не. — Той преглътна мъчително. — Не си казала нищо, което да не съм заслужил. Или пък по-лошо.

Това в очите й жалост ли беше? Или пък раздразнение?

— Все така ли отказваш да простиш? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не правя нищо заради самия себе си, Кару, нито пък с надежда за мен — нито за прошка, нито за друго.

Но изправен пред този черноок изпитателен поглед, беше принуден да се запита: така ли е наистина?

И беше, и не беше. Колкото и да се стараеше да не се поддава на надеждата, тя все изскачаше отнякъде, отказваше да изчезне. Надеждата беше също толкова неподвластна на неговата воля, колкото и гайдуницата на вятъра. Но дали тя беше причина за всичко, което върши? Разчиташе ли на отплата? Не. Дори да знаеше със сигурност, че Кару никога няма да му прости и никога повече няма да го обикне, пак щеше да прави всичко по силите си — а явно и отвъд силите си, ако е завладян от светлината на сиритхар — за да съгради отново този свят заради нея.

Дори ако трябва да се оттегли и да гледа отстрани как тя върви през този свят рамо до рамо с Белия вълк?

Дори тогава.

Но… той не знаеше с абсолютна сигурност, че няма никаква надежда. Не още.

* * *

Аз ти прощавам. Аз те обичам. Аз те искам заедно с всичко останало. Мечтата, мирът, ти.

Това желаеше да му каже Кару и това желаеше да чуе в отговор. Не искаше да научи, че Акива е загубил всяка надежда да си я върне и вече не общата им мечта го води напред — а тази мечта не се изчерпваше единствено с мира; тя включваше и тях двамата в него, заедно. Мигар беше използвал мечтата им само за съчки, с които да разпали огън? Ами тя? Дали пламъците вече бяха погълнали и мечтата?

— Вярвам ти — каза тя. Без никаква надежда за себе си. Това беше величаво, това беше мрачно и не от такова поощрение се нуждаеха неизречените й думи. Сега тежаха вътре в нея и не искаха да се откъснат. И как може да повериш на въздуха нещо като „Аз те обичам“? За него трябваха очакващи ръце, които да го приласкаят. Защото неопитното и неизречено „Аз те обичам“ на Кару имаше нужда от тях. След като месеци наред е било смазвано от нейната ярост и лишавано от естествената си форма, тя не можеше сега да го изтърси просто ей така, нито да вземе лицето на Акива в шепите си и да го целуне.

Целувка. Сега това й се виждаше безкрайно далечно.

Очите й отново подхванаха своя плах танц, стрелкайки се от време на време към него. Бегъл поглед към лицето му, после отново свеждане към каменната маса или към собствените й ръце с неговия образ, отпечатан в съзнанието й. Златистата кожа на Акива, пълните му устни, неговото напрегнато, обсебено изражение и… безприютните му очи. В пещерата погледът на тези очи се беше пресегнал за нея като слънчев лъч. Сега те отбягваха нейните, сдържани и предпазливи. Кару искаше отново да почувства слънцето. Но когато най-накрая вдигна поглед от неспокойните си ръце, забеляза, че Акива стои вторачен в каменната маса.

Ако някой видеше отстрани как двамата са се втренчили в масата между тях, сигурно би решил, че тя е някакво чудо на занаятчийското изкуство.

Всъщност тя не беше дошла да каже само „Аз те обичам“. Затова си пое дълбоко въздух и продължи нататък.

* * *

— Трябва да ти кажа нещо.

Акива отново вдигна очи. Изведнъж нещо в тона на Кару го накара да застане нащрек. Колебанието й, внезапно секналият глас. И вече не се налагаше да се пази от надеждата. Тя сама го изостави.

Какво ли се кани да му каже?

Може би, че вече е с Вълка? Или че съюзът е бил грешка? Химерите си тръгват? Той никога повече няма да я види?

Искаше му се да изтърси Аз също имам нещо да ти казвам и да й попречи да говори. Искаше да й разкаже за постигнатата от него нова магия, макар и още неовладяна, да я помоли да му помогне за нея. На това се надяваше, ако тя все пак дойде при него. Искаше да й разкрие, че имат шанс — техните две армии, не те двамата.

Всичко се промени. Всичко може да бъде променено от тези, които имат непоколебима воля.

Дори световете. Може би.

— Става дума за Тиаго — каза тя и той почувства студения полъх на необратимото. Разбира се, че става дума за Вълка. Разбра го още като ги видя как се смеят сведени един към друг, но част от съзнанието му упорито отричаше очевидното — това беше немислимо — а после, когато тя го погледна от срещуположния край на пещерата, него, се надяваше…

— Той не е този, за когото го мислиш — продължи Кару и Акива вече знаеше какво ще последва.

И се приготви да го чуе.

— Аз го убих — прошушна тя.

Я чакай.

— Какво?!

— Аз убих Тиаго. Това не е той. Искам да кажа, че това не е неговата душа. — Тя вдиша дълбоко и трескаво продължи. — Неговата душа си отиде. Той си отиде. Ненавистно ми е да мислиш, че аз… и той… Никога не бих му простила, или пък… — Един бърз като живак поглед и тя сякаш прочете мислите му. — Нито бих се смяла с него. Мирът би бил невъзможен, ако той беше още жив. Както и този съюз. — Тя категорично поклати глава. — Никога. Той щеше да ви убие двамата с Лираз още в казбата.

— Почакай — каза Акива, силейки се да проумее. — Почакай. — Какво всъщност му казваше тя? В думите й нямаше никакъв смисъл. Вълка беше мъртъв? Вълка беше мъртъв, а онзи, който сега се разхожда наоколо и се прави на него… не е той?! Акива впи очи в Кару. От тази мисъл свят му се зави. Дори не знаеше какво да пита.

— Исках да ти го кажа и по-рано — продължи тя, — но трябваше да внимавам. Всичко още се крепи на косъм. Никой друг не знае. Само Исса и Тен… но и Тен всъщност не е Тен… Ако обаче другите химери някак научат, всичко ще бъде загубено просто ей така. — И тя щракна с пръсти.

Акива все още се силеше да схване чутото.

— Те не биха последвали никой друг, поне в този момент — каза тя. — Това е повече от ясно. Затова имаме нужда от него. Тази армия се нуждае от него, както и нашият народ, но… ни трябва един по-добър Тиаго.

По-добър.

Акива си спомни своето впечатление от Вълка, с когото договаряха съюза. Интелигентен, волеви и здравомислещ точно това си помисли тогава, без дори да подозира защо е така.

Най-после всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото и той проумя. Кару някак беше успяла да вдъхне друга душа в тялото на Вълка.

— Кой? — попита той. — Кой е това?

По лицето й премина скръбна сянка.

— Зири — отвърна, но той не реагира на името. — Киринът, чийто живот си спасил — обясни.

Младият кирин, последният от племето. Значи все пак не е мъртъв, не съвсем.

— Но… как така? — попита Акива, неспособен да си представи поредицата от събития, довели дотук.

Кару замълча за миг, отнесена сякаш много надалече.

— Тиаго ме нападна — заговори след малко, посягайки към бузата си, която беше отекла и охлузена, когато Акива долетя при нея в Мароко; когато двамата с Лираз донесоха мъртвото тяло на Хазаел. Сега беше почти заздравяла. Кару сякаш имаше още много какво да разкаже, но не го направи. Стисна устни и овладя треперенето им, а Акива си припомни яростта, която го обзе, когато я видя пребита. Неговите юмруци помнеха, сърцето и вътрешностите му помнеха бездънния, изпълнен с нежност поглед, който премина между нея и Вълка оная нощ в казбата и сега всичко си дойде на мястото.

Но това изобщо не му донесе утеха.

— Той ме нападна и аз го убих — продължи тя. — После не знаех какво да правя. Ако ни откриеха, другите със сигурност щяха да ме принудят да го възкреся, а аз не бих го понесла. И дотогава едва издържах, а какво ли щеше да е после! Представа нямам какво щях да правя… — Гласът й секна.

После очите й отново се проясниха, спирайки скръбния си поглед върху него. Колкото и да беше невероятно, тя се усмихна. Това не беше сияйното зарево на някогашната й усмивка, а някакъв съвсем друг вид, бегла, внезапна и изненадана.

— Много мислих върху това — каза тя — и все не можех да проумея. Чак до този момент — как всичко сочи към теб.

— Към мен? — сепнато повтори той.

— Ти ми донесе и двамата — и Исса, и Зири — отвърна тя. — Ако не беше ти, сега нямаше да имам нито един съмишленик и никакъв шанс.

Ето пак, непосилното бреме на думите й — на нейната благодарност — извади наяве най-дълбокия срам на Акива.

— Ако не бях аз, Кару, сега ти щеше да имаш много повече съмишленици. — Много повече. Колко на брой мъртъвци се съдържаха в тези думи? Цял Лораменди. Хиляди върху хиляди.

— Стига вече, Акива — извика тя, обзета от безсилие. — Заставам зад всяка своя дума, която казах за опрощението. Единствено така можем да продължим напред. Докато Вълка все още беше себе си, се опитах да го убедя, че да сее смърт не е единственият му избор. Той не ме чу. Не можеше да ме чуе. Вече беше стигнал твърде далече. Но щом започвах да споря с него, се улавях, че говоря с твоите думи, и знаех, че и колкото да си далече, рано или късно, ще се върнеш. И… на мен самата това ми помогна да се завърна.

Неговите думи? Сега обаче той стоеше безсловесен. Чутото беше толкова далече от онова, което очакваше да му каже тя, че още не можеше да си събере ума.

— Навремето каза, че от нас зависи дали и занапред ще има химери — напомни му тя. — И това не са били празни думи. Ти спаси живота на Зири. Ако не го беше направил, сега нямаше да сме тук. Ти щеше да си мъртъв, а аз… аз щях да съм Вълчата… — Тя не довърши. И ето че отново сянка на ужас помрачи погледа й, оставяйки Акива да тъне в догадки над тези прости думи — Тиаго ме нападна — какво ли означават.

Надигналата се ярост заплашваше да го заслепи. Наложи се със сила да я потисне и да си напомни, че причината за нея вече е премахната. Тиаго нямаше как да бъде наказан. Но тази мисъл нажежаваше още повече неговия бяс.

— Не бях до теб да те защитя — каза той. — Не трябваше нито за миг да те оставям там с него…

— Аз сама се защитих — прекъсна го Кару. — Едва след това ми трябваше помощ и тогава Зири се появи, а ето че сега сме тук, всички. Точно това се опитвам да ти кажа.

Ужасът беше отминал; това сияние в погледа й бяха сълзи, а извивката на устните й — благодарност, и Акива се възненавидя, когато осъзна, че се пита за кого бяха това сияние и тази благодарност.

Отново пред очите му се появи онзи изпълнен с нежност поглед, който си размениха двамата с мнимия Вълк в казбата и пак си спомни как едва вчера се заливаха от смях, приведени един към друг.

Звездни богове! Досега вече да е мъртъв, ако Вълка наистина беше Вълка, но въпреки това го раздираше въпросът дали този „интелигентен, волеви и здравомислещ“ Тиаго, този храбър кирин, най-близкият съмишленик на Кару, не представлява по-голяма заплаха за неговите собствени надежди, отколкото маниакът убиец и инквизитор, какъвто беше преди. Две армии щяха всеки момент да полетят към неизвестността, а той се тревожеше кого ли обича Кару!

— Но това не е всичко — обади се тя. — Ти ми върна Исса и дори не си представяш какво ми донесе заедно с нея, но… Акива, това промени всичко. — Очите й сияеха, а черният им гланц беше като огледало за огъня на неговите криле. — Става дума за Лораменди. Това не е… точно спасение, но поне е началото. Или може да стане, когато стигнем дотам.

А после му разказа за катедралата.

Потресът от тази новина… остави Акива без думи и заличи всичките му досегашни жалки тревоги.

Бримстоун е имал катедрала под града — Акива не я беше открил, докато обикаляше замаян из руините, защото е била заровена, а входът към нея — срутен и заличен. А в нея, о, богове, имаше души. Безброй души. Деца, жени. Душите на хиляди химери, за които все още имаше надежда и възкресение.

В Мароко Акива беше казал на Кару, че би направил всичко — би умрял със смъртта на всяка убита химера, стига това да ги върне обратно. Тогава го изрече с мрачната увереност, че думите му са кухи и няма с какво да ги подкрепи. Но… ето че имаше.

— Нека ти помогна — откликна той веднага. — Кару… моля те. Толкова много души — не би могла да се справиш сама. — Сега тя би ли отрекла, че това е поне малко изкупление за стореното? Толкова беше близо до него, колкото дори не се е надявал. Ами ако това изкупление е чиста проява на егоизъм, защото върви заедно с онова, което най-много иска от живота? Срамът на Акива вече няма да го разкъсва отвътре. Винаги го е искал и най-добре просто да го каже на глас, а тревогите и страховете му да вървят по дяволите. Когото и да обича тя — него, Вълка или пък нито един от двамата — той ще я разбере. — Това е единственото, което искам — да съм до теб и да ти помагам. Ако ще отнеме цяла вечност, толкова по-добре — така цяла вечност ще бъда заедно с теб.

Каменната маса продължаваше да стои като бариера помежду им, но нямаше бариера, която да спре нейната усмивка. Тя беше съвсем различна и Акива си помисли, че би могъл да прекара хиляда години заедно с Кару — дано — само за да открива непрекъснато нещо ново в нейната усмивка. Тази трудно можеше да издържи — сладка като музика и тежка като сълзи. Цялото й напрежение, всичките й притеснения, колебанието се сляха в светлина.

В тази усмивка беше цялото й сърце и то беше за него.

— Добре — отвърна. Гласът й беше изтънял, но в тази дума имаше толкова сияние и тежест, че сякаш бе нещо, което може да вземе в ръце и да подържи.

Добре. Добре, защото ще й помага? Или добре, защото ще е за цяла вечност?

Добре.

Ако това можеше да сложи край на всичко. Или пък да стане началото. Ако можеха още сега да отлетят заедно към Лораменди. Нека вечността започне сега. Но това, разбира се, беше невъзможно. Кару отново заговори и гласът й все още беше изтънял, все така сияен и тежък, но ако нейното добре беше ведро и наситено със слънце, гладко като речно камъче, то следващите й думи имаха бодли.

— Стига да живеем толкова дълго — каза.