Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (28)

28
Блудница на ангел, любовник на звяр

Както заедно бяха превели своето войнство по внеслия се скален проход към отдалеченото селище, така сега Кару и Тиаго го върнаха обратно. Извънбрачните вече ги чакаха, изпълвайки с гласовете си главната пещера, определена за място на срещата. Разположили се бяха — доста подозрително — в най-отдалечения край, предоставяйки останалата част на химерите. Заедно, но не съвсем — сякаш през средата на пещерата беше прокарана разграничителна линия.

Донесоха храната: големи купи кускус със зеленчуци, сушени кайсии и бадеми. Малкото останало пилешко месо беше равномерно разпределено на дребни парчета отгоре и почти се губеше сред останалите съставки на ястието, но поне ароматът му го овкусяваше; имаше и хлебни питки, изпечени върху горещ камък — купища хляб, каквито Кару не беше виждала на едно място през живота си. Колкото и много да изглеждаше хлябът обаче, бързо свърши, а гозбата — още по-бързо.

— Знаеш ли какво ще ни дойде отлично сега? — прошушна Зузана, когато тропането на лъжици о съдовете почти утихна. — Шоколад. Никога не предлагай съюз без шоколад.

Кару се съмняваше, че при отредените им сурови условия на живот извънбрачните често са се радвали на десерт.

— Но тъй като шоколад няма — обади се Мик, — какво ще кажете за малко музика?

Кару се усмихна.

— Мисля, че идеята е страхотна.

Той вдигна цигулката и взе да я настройва. Кару търсеше с поглед Акива още с пристигането си в голямата пещера, макар да го правеше скришом. Него обаче го нямаше и тя не знаеше какво да си мисли. Не виждаше и Лираз; погледът й обхождаше няколкостотинте непознати лица на ангели, до едно затворени и мрачни. Което не беше кой знае колко изненадващо — все пак се намираха в навечерието на Апокалипсиса — но не беше и никак утешително. Кару усещаше, че разведряването е толкова ефимерно, колкото беше и при тяхното пристигане и че воините тук биха си прерязали гърлата със същата бързина, с която доскоро разчупваха хляба.

Мик започна да свири и серафимите наостриха уши. Кару ги наблюдаваше, оглеждайки едно по едно свирепите им красиви лица, опитвайки да вникне в техните души. Стори й се, че музиката постепенно ги увлича. Изражението им не се промени видимо, но сякаш атмосферата в пещерата се смекчи. Все едно долови продължителна и дълбока въздишка, която сне напрежението от няколкостотин плещи.

Призори щяха да отлетят обратно към света на хората. Какво ли ще се случи там, питаше се тя. Как ли се е представил Яил, как ли е бил приет? Дали сега хората се надпреварват да го снабдяват с оръжие? И дали са започнали вече да му показват как да го използва? Или пък са го приели скептично? Сигурно ще има и такива, но кой от тях ще надделее? Кой винаги е бил по-гръмогласният? Праведните.

Страхопочитателните.

— Кару — прошепна Зузана, — имаме нужда от превод.

Кару се обърна към приятелката си, възобновила езиковите уроци по химерски с Вирко от казбата.

— Какво казва той? — попита Зузана. — Нищо не проумявам.

Вирко повтори непознатата дума и Кару я преведе.

— Магия.

— О! — възкликна Зузана. После продължи, въсейки вежди. — Наистина? Питай го откъде знае?

Кару послушно преведе.

— Всички го почувствахме — отвърна Вирко. — Кажи й. В един и същи момент.

Кару примигна насреща му. Вместо да преведе, тя на свой ред му зададе въпрос.

— Какво точно почувствахте в един и същи момент?

Той впи очи в нейните.

— Краят — отвърна. Просто. Зловещо.

По гърба на Кару плъзна мраз. Тя прекрасно разбираше за какво говори той, но въпреки това продължи да разпитва.

— Какво искаш да кажеш с това „краят“?

— Какво казва той? — настоя Зузана, но сега цялото внимание на Кару беше съсредоточено върху Вирко. Лека-полека взе да проумява — досега сякаш смисълът й бягаше, изплъзвайки се постоянно от нея, но накрая, изглежда, му беше омръзнало да се крие.

Вирко обходи с поглед воините, събрани на по-малки и по-големи групи, някои заслушани в музиката със затворени очи, други втренчени в огъня.

— Като стана това — каза той, — си рекох: ангелите са големи късметлии. И че сигурно съм си загубил ума. Мечът ми само наполовина излезе от ножницата. Просто стоях с увиснала челюст и имах чувството, че някой ми е изтръгнал сърцето. Все едно бях стигнал края на един дълъг живот, честно.

Той я остави да осмисли думите му и тя почувства как я заливат последователно студени и горещи вълни.

— С всички така стана — продължи Вирко. — Не бях само аз и това малко ме утеши. Нещо се случи с нас. Нещо ни беше направено. — Той замълча. — Не знам какво точно беше, но благодарение на него сме още живи.

Кару се облегна замаяна. Как не се досети още тогава?! Никога преди не беше чувствала такова отчаяние, дори когато стоеше потънала до колене в пепелищата на Лораменди. То дойде и си замина като нещо мимолетно. Като звукова вълна или снопове светлина. Или пък… взрив от магия.

Взрив от магия точно в мига преди катастрофата, който ги отхвърли далече от ръба на зейналата насреща бездна. И ако Белия вълк уцели момента да се изправи и да заговори, то беше в тишината на нейното оттегляне, помагайки им да си възвърнат отново реещите се наоколо техни души. Но заслугата не беше негова, не той ги възпря да се избият едни други.

Акива е бил.

Мисълта за това плъзна из Кару като жега и още преди да се запита дали е права, тя вече беше сигурна.

Когато Акива най-после се появи в пещерата, Кару го видя, въпреки че беше свела очи към земята. Сърцето й подскочи. Щом вдигна поглед да се увери, че това наистина е той обаче, Акива не гледаше към нея.

Тя първо усети възбудата около себе си, думите се чуха ясно малко след това.

— Той беше — разнесе се наоколо. — Той ни спаси.

Нима и друг се беше досетил за това, за което си мислеше тя?

Извърна се да види кой го е казал и с почуда разбра, че е момчето дашнаг, което, разбира се, вече не беше момче. Името му беше Рат и нямаше как да знае за вълната от отчаяние; тогава неговата душа все още беше в кадилницата. За какво говореше той? Кару се заслуша.

— Иначе никога не бих доживял да стигна Хинтермост — разказваше Рат на Болейрос и другите, заедно, с които беше възкресен. — Вървях на юг с останалите. Ангелите палеха гората зад нас. Цяло село кеприни и едни момичета дама избягаха от роботърговците заедно с мен.

— Приклещиха ни, докато се криехме в едно дере, и ни видяха. Две копе… — Той млъкна и се поправи: — Двама от извънбрачните. Кацнаха право пред нас. Чувахме блеенето на овните, докато ги колят, но двата ангела само ни погледнаха и… се престориха, че не са ни видели. Пуснаха ни да си вървим.

— Може пък наистина да не са ви видели — вметна Болейрос.

Рат му отговори уважително, но твърдо.

— Напротив, видяха ни. И един от тях беше той. — Той вирна брадичка и посочи Акива. — Очите му са оранжеви като на дашнаг. Няма как да го сбъркам.

Кару изслуша разказа му с усещането, че това винаги се е реело някъде наоколо, готово да кацне на рамото й, щом престане да го пъди. Разбира се, че при Хинтермост Акива беше спасил не само Зири, но и всички останали роби и селяни, същите бежанци, които Вълка остави на явно заколение, защото предпочете да избива враговете, вместо да помогне на своите.

— Бича за зверовете, тръгнал да защитава същите тези зверове? — пророни замислено Болейрос, загледан съсредоточено, леко усмихнат към противоположния край на пещерата. — Същият, който странно събра часовете, когато краят вече се провиждаше.

Странно събра часовете. Това беше стих от песен. Всички войници я знаеха. Не беше от най-ободряващите, но пък съвсем подходяща за този взрив от магия. Когато краят вече се провиждаше. Краят.

Кару вече не можеше да се сдържа. И отново погледна Акива. Той все още стоеше с гръб към нея и това й стигаше да повярва, че никога повече няма да я погледне.

Ето ги сега в Киринските пещери. В навечерието на битка. Където досегашните врагове щяха да са едно — само по себе си това можеше да се смята за невиждан триумф, но нищо не беше така, както го мечтаеха. Вече не бяха рамо до рамо. Дори не можеха да се погледнат в очите.

Сърцето погаждаше номера на Кару — ту се опитваше да изскочи от гърдите, ту замираше като животинче, хванато в капан между ребрата й. Акива беше обкръжен от събратята си, а ето я нея тук, сред своите, и сякаш единственото, което ги свързваше, беше общият враг и сладките, чисти струни на музиката.

Мик беше приседнал върху един камък със склонена над цигулката глава и мелодията му сега звучеше по-различно, отколкото в казбата. Там се въздигаше към небето. Тук кънтеше.

Тук тя беше попаднала в капан, също като сърцето на Кару.

Усети как Зузана скланя глава на рамото й. Исса седеше от другата й страна, спокойна и бдителна, а Вълка лежеше изпружен отпред, подпрян на лакът край огъня. Изглеждаше умиротворен. Все така изискан, все така прекрасен, но без да е жесток, без да е заплашителен, сякаш обичайната стойка на откраднатото му тяло постепенно се променяше отвътре. Кару вече съзираше първите знаци на неговата възвисяваща се красота, замислена за това как изкуството на Бримстоун се слива с душата на Зири. Този пред нея нямаше вече нищо общо с Тиаго. Онова чудовище беше изчезнало завинаги и ако някой имаше способността да заличи следите му, това беше само Зири.

Но не е зле той да стои нащрек и да не се отпуска толкова. Кару набързо огледа обкръжилото ги войнство химери — особено внимаваше за бдителния немигащ поглед на Лиссет. Не я зърна сред останалите. Ниск беше тук, не и неговата партньорка, а той просто зяпаше огъня.

Кару усети погледа на Вълка, но не му отвърна. Очите й бяха притеглени като с магнит към друго място — към отсрещния край на пещерата и Акива. Акива. Акива. Само още веднъж ще си позволи да погледне натам. Сдържаше дъха си и сякаш сърцето й спря да бие, докато си даваше още малко време, преди да погледне. Приличаше на една стара игра от детството, когато, издишайки, си мислеше: ако и този път не ме погледне, значи съм го изгубила.

Тази мисъл върна ехото на предишното отчаяние. Пламъче, угасено с писък.

Тя вдигна очи и погледна към отсрещния край на пещерата. И към…

… Един жив огън. На това приличаха очите му, които приветстваха нейните; пламък, който опърли въздуха помежду им. Той гледаше нея. Макар и от такова разстояние, въпреки всичко, което ги делеше — химери, серафими, живи и мъртви — тя почувства този поглед като докосване.

Като слънчеви лъчи.

Те се гледаха. Гледаха се и всеки друг можеше да ги забележи. Всеки можеше да види. Блудницата на ангела, любовника на звяра.

Тогава нека гледат.

Това беше лудост и страст, но след всичко случило се Кару вече не можеше да си наложи да отклони поглед. Очите на Акива бяха огън и светлина и тя искаше да бъде така завинаги. Утре — Апокалипсис. Сега — слънце.

Акива пръв отклони поглед. Изправи се и заговори тихо на ангелите около себе си; дори когато тръгна да излиза от пещерата и се задържа за кратко под високия свод на скалния коридор, пак не я погледна, но въпреки това Кару го разбра. Той искаше тя да го последва.

Тя, разбира се, не можеше да тръгне след него. Щяха да я видят. Пещерите от онази страна бяха на разположение на извънбрачните и макар Лиссет да я нямаше — къде ли всъщност се губи? — имаше още много химери, които не я изпускаха от поглед.

И въпреки това трябваше да опита. Мисълта, че Акива ще я очаква напразно, й беше непоносима. Това можеше да е последният им шанс.

— Отивам да поспя — каза, изправяйки се с прозявка — отначало уж беше престорена, но после стана истинска — и напусна пещерата през срещуположния изход, който водеше надолу към селището на химерите.

Обаче щом се скри от погледите на останалите, направи заклинанието и прекоси обратно пещерата, невидима, тихо прелитаща над главите на двете армии с разтуптяно сърце, търсейки Акива.