Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (27)

27
Просто обитатели на един споделен свят

Когато Кару се върна при Зузана, Мик и Исса, откри, че не са стояли със скръстени ръце, докато тя е била на военен съвет: бяха подготвили мястото, разопаковали блюдата, почистили и сортирали зъбите. Зузана беше направила и нещо повече — няколко огърлици, още ненанизани, очакваха одобрението на Кару.

— Добри са — произнесе се Кару, след като внимателно ги огледа.

— Ще свършат ли работа? — попита Зузана.

Кару се взря в тях още по-внимателно.

— Това тук Утем ли е? — попита, посочвайки първата. Поредица от зъби на кон и игуана, които се редуваха с кости от прилеп — двойни, за двата чифта криле — железни мъниста и парчета черен кехлибар за мощи изящество.

— Мислех, че той е с предимство — каза Зузана.

Кару кимна. Тиаго щеше да има нужда от Утем, за да го язди в битката.

— Имаш дарба за тая работа — каза на приятелката си. Огърлицата не беше напълно съвършена, но много се доближаваше до съвършенството — това си беше цяло чудо, като се има предвид липсата на опит у Зузана.

— Така си е. — Никаква излишна скромност у Зузе. — Сега остава само да ме научиш на магията, която превръща това в истинско тяло.

— Не ме изкушавай — отвърна с мрачен смях Кару.

— За какво?

— Има една легенда за човек, прокълнат вечно да превозва мъртвите с лодка през реката към отвъдното. В проклятието имало малка уловка, която той обаче не знаел. Достатъчно било да даде греблото си на някой друг и заедно с него му прехвърлял и проклятието.

— И сега ти се каниш да ми дадеш греблото си, така ли? — попита Зузана.

— Не. Аз няма да ти дам греблото си.

— А какво ще кажеш двете заедно да гребем? — предложи Зузана.

Кару поклати глава, ядосана и удивена едновременно.

— Не, Зузе. Животът е пред теб…

— Нека предположим, че ще го живея, докато ти помагам.

— Да, но…

— Я да видим сега какви възможности има пред мен. От една страна бих могла да правя най-изумителното, поразително, невероятно, вълшебно нещо, за което някой някога — изобщо — е чувал и, след като цялата тая военна дандания приключи, да ти помогна да възкресиш всички жени и деца на своя народ, с което да върнеш към живот цяла една раса и положиш началото на нова ера в свят, за чието съществуване никой друг не подозира. Или пък… Мога да се върна у дома и да давам куклени представления за туристите.

Кару усети как усмивката подръпва устните й.

— Е, след като така представяш нещата… — Тя се обърна към Мик. — Ти имаш ли какво да добавиш?

— Да — отвърна той сериозно, не присмехулно-сериозно, а сериозно-сериозно. — Предлагам да обсъждаме бъдещето по-късно, след „цялата тая военна дандания“, както се изрази Зузе, когато поне ще сме сигурни, че имаме бъдеще.

— Добре казано — заключи Кару и се насочи към кадилниците.

В най-добрия случай можеха да извършат дузина възкресения, като и това беше доста оптимистична прогноза. Въпросът беше: кой? Кои са душите, извадили късмет днес? Кару обмисли това и както ровеше из кадилниците, лека-полека взе да трупа купчина „да“, купчина „може би“ и купчина „божичко, остани си мъртъв“. В този бунт нямаше да участва нито една Лиссет повече, нито щеше да има двойници на Рейзър и неговата торба с все по-нашироко просмукващи се петна. Трябваха й воини с чувство за чест, които ще прегърнат новата кауза и няма да я излагат на риск на всяка крачка. Разполагаше с неколцина точно такива, но все още се колебаеше, защото не знаеше как ще бъдат приети.

Болейрос, Иксандер, Минас, Вия и Азай. Бившият отряд на Зири — воините, които не се подчиниха на заповедта на истинския Вълк да избиват мирни граждани на серафимите, а вместо това полетяха към Хинтермост, за да защитават собствения си народ. Тези воини бяха силни, умели и уважавани, но бяха престъпили заповедта на Вълка. Дали възкресяването им няма да изглежда подозрително — още една голяма черна точка в набъбващия списък с неща, които Тиаго Никога Не Би Направил?

Имаше такъв риск, но тези воини трябваха на Кару: значи тя ще поеме вината. Искаше още Амзалаг и Оживелите сенки, но си даваше сметка, че това ще е вече прекалено. Държеше техните кадилници настрани от останалите, нещо като талисман за по-светли дни. Щеше да им върне живота веднага, щом можеше.

Отрядът на Болейрос сложи в купчината „да“. Заедно с тях станаха общо шест души. При досега си с шестата Кару усети нещо като слънчев кинжал, проникващ през стволовете на дърветата; макар да не я познаваше, тя си спомняше разказа на Зири за младото момче дашнаг, присъединило се в битката към тях и загинало редом с останалите.

Приличаше на същинско безумие да избере необучено момче сред едва дузината възкресения в навечерието на битка като тази, но Кару все пак го направи — един вид жест на неподчинение. „Изборът на възкресителя — представи си да казва на Лиссет, или, както вече мислеше за отровната жена ная, бъдещата крава. — Какво, проблем ли имаш с това?“

Във всеки случай дашнагът вече нямаше да е момче. Кару не разполагаше с младежки зъби, пък дори да имаше, сега не беше време за младоци. Така че той щеше да се събуди в някаква затънтена пещера в компанията на ревенанти и серафими и да установи, че е жив, напълно съзрял и надарен с криле.

Сигурно това ще бъде интересен ден за него. Част от съзнанието на Кару постоянно й натякваше, че идеята е кошмарна, но в нея имаше и здраво зрънце. Дашнагите бяха страховити химери, даже твърде страховити, но според нея това нямаше да надделее над чистотата в душата на това момче. Слънчев кинжал. Чувство за чест и нова кауза.

— Е — обърна се тя към своите помощници, — да започваме.

Часовете изтекоха като един миг. Тиаго се появи някъде по средата, за да даде своя дял за десятъка болка — беше минал през къпалнята, Кару забеляза това, и беше отмил засъхналата кръв, а раните му вече заздравяваха — но сега и двамата добавиха нови синини към ония, които вече избледняваха по ръцете и краката им. И въпреки всичко не стигнаха до дванайсет възкресявания. След шест часа труд разполагаха с девет нови тела и накрая трябваше да спрат. Най-малкото, защото нямаше място за повече. Дори тези девет запълваха помещението до последния сантиметър. Освен това Кару вече се чувстваше замаяна от изтощение. Отпусната. Безполезна. Свършена.

Явно и Зузана се усещаше по същия начин.

— Заменям кралство за кофеин^[1]! — избъбри тя и протегна молитвено ръце към тавана.

Но когато след малко се появи Исса, понесла чай, изобщо не се почувства благодарна.

— Кафе, имах предвид кафе — провикна се към тавана тя, сякаш вселената беше келнер, объркал поръчката й.

Въпреки това изпиха чая, оценявайки мълчаливо свършената работа. Девет тела; единственото, което им оставаше сега, бе да им вдъхнат душа. Кару отстъпи на Зузана и Мик да го направят, защото ръцете й трепереха и всяко движение изпращаше по тялото й вълна от болка и спазъм. Тя се облегна на стената до Тиаго и се загледа как Зузана минава покрай редицата новосъздадени тела, поставяйки върху челото на всяко от тях конусовидно парче тамян.

— Прати ли поканата — попита тя Вълка.

Той кимна.

— Те я обсъдиха и най-накрая приеха. Но да знаеш, че се постараха да изглежда все едно ни правят услуга. С неохота приемаме да споделим храната ви, но не очаквайте да ни се услади.

— Това ли казаха?!

— С не толкова много думи.

— Хубаво — каза Кару. — Правят го от чиста гордост. Може и да не го покажат, но определено ще им се услади.

Това беше нейната дребна идея, малката бебешка крачка: да нахрани серафимите. Някой, Елион или Бриатос, се изпусна по време на военния съвет, че извънбрачните вече са привършили оскъдните запаси от провизии, които успели да вземат със себе си при внезапното и прибързано напускане на гарнизоните из различните части на империята. Общото угощение — близо триста гърла — щеше да довърши и провизиите на химерите, но това беше жест на солидарност в името на съюза. Заедно ядем и заедно ще гладуваме. Във всичко сме рамо до рамо.

А един ден може и да живеем заедно. Просто като обитатели на един споделен свят. Защо пък не?

Щракване на запалка — малка червена пластмасова запалка с нарисувана на нея карикатурна физиономия, напълно неподходяща за отговорното й предназначение, без да се смята колко не на място изглежда в този свят — и Зузана запали един по един конусите тамян върху всички тела. Мирисът от тамяна на Бримстоун за ревенантите изпълни скалното помещение и първо Утем, а после и останалите оживяха.

В Кару се бореха смесени чувства. Изпита гордост: заради себе си и заради Зузана. Телата бяха умело изработени, силни и внушителни, а не чудовищни на вид и с неестествени размери, каквито бяха възкресените от нея в казбата. Тези много повече се доближаваха до стила на Бримстоун и тя усети вълна от носталгия и копнеж по него.

И горчивина.

Ето че отново пълни паниците. Още месо за острите зъби на войната.

Като обикновени обитатели на един споделен свят, беше си помислила само преди миг, а сега, докато ги наблюдаваше как се връщат към живот, се питаше: възможно ли е това някога да стане?