Метаданни
Данни
- Серия
- Създадена от дим и кост (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreams of Gods & Monsters, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анелия Янева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и корекция
- cattiva2511(2018)
Издание:
Автор: Лейни Тейлър
Заглавие: Сънища за богове и чудовища
Преводач: Анелия Янева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Егмонт България“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Светлана Маринова
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1243-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4507
История
- —Добавяне
26
Кървене и разцвет
Някъде около седем сутринта, повече от двайсет и четири часа откакто се беше събудила с писък, Елиза се поддаде на изтощението и се гмурна право в съня.
Той започна както обикновено с небето. Във всеки случай беше небе. На пръв поглед обикновен син простор, поръсен с облаци — нищо особено. Но в съня си Елиза знаеше нещо повече от това. Усещаше го и го разбираше, както често става в сънищата — без да му мисли много-много или да се съмнява. Това не беше плод на нейната фантазия или измислица, не и докато беше част от него. Сякаш се разхождаше покрай граничната бразда на познатата част от своето съзнание, преминавайки постепенно на някакво по-дълбоко и непознато, но не по-малко реално ниво.
Първото, за което си даде сметка Елиза, бе, че това небе е специално и че е много, много далечно. Не далечно като Хаити. Нито като Китай. Толкова далече, че не се поддаваше на определение чрез обичайното й познание за вселената.
Тя го гледаше, сдържайки дъха си, в очакване нещо да се случи.
Надявайки се да не стане.
Страхувайки се, че няма да се размине.
Също като разкаяние, думите надежда и страх бяха напълно неуместни да се опише интензивността на чувствата в съня. Обикновените надежда и страх бяха нещо като аватари на тези тук — просто предъвкани превъплъщения на толкова чисти и ужасяващи емоции, които биха ни смазали в реалния живот, биха оголили съзнанието ни и биха ни довели до лудост. Дори в съня усещането на Елиза бе като че всеки момент ще се пръсне — жестоко, непоносимо напрежение от това очакване.
Наблюдавай небето.
Ще се случи ли?
Не може. Не трябва.
Не трябва, не трябва, не трябва.
В гърлото й се надигна давещо ридание. Молитва си проправи път през безнадеждното й отчаяние, кънтяща като изтръгнат от цигулка звук, извличайки една-единствена дума — моля — толкова продължителна и чиста, че би издържала до края на времената…
… който може би нямаше да се отлага още дълго.
Защото светът вървеше към своя свършек.
Отново и отново, молейки се отчаяно, Елиза беше принудена да наблюдава какво се случва. Първият път беше още на седем, оттогава го беше сънувала безброй пъти и макар да знаеше какво следва, всеки път се потапяше в този миг на ужас, когато все още можеше да улови надеждата…
… а после тя й биваше отнета.
Цъфтеж в синевата. Започваше почти незабележимо: от нещо съвсем дребно, просто леко размиване в небето като водна капка в мастило. Скоро обаче се разрастваше и беше последвано от други.
Небето кървеше и разцъфваше. Фойерверките от цвят се простираха все по-надалече, от хоризонт до хоризонт, следвани от смесване и преливане подобно на калейдоскоп. Небесата… се продънваха. Гледката беше едновременно красива и ужасяваща. Ужасяваща и ужасяваща, и ужасяваща вовеки веков, амин.
Ето как щеше да дойде свършекът на света._Заради мен. Заради мен. Никога не е имало по-страшно деяние. Във всички времена и в цялата вселена. Аз не заслужавам да живея…_
Небето щеше да се продъни и да ги пропусне да минат. Тях. Преследващи, гъмжащи, поглъщащи.
Зверовете идват за вас.
Зверовете.
Елиза побягваше от тях, в съня. Обръщаше се на пети и побягваше, а паниката и вината бяха ненаситни също като ужаса, който идваше подир нея. Незнайно защо, но това ставаше по нейна вина. Тя щеше да го извърши. Тя ще е тази, която ще ги допусне.
Никога. Аз няма никога…
— Какво става, по дяволите?! Тук ли спа?!
Елиза ахна и се събуди и пред нея стоеше Морган, очертан от рамката на вратата, с прясно измита коса, която падаше върху челото му — типична прическа за някоя момчешка банда. Нацупените му устни бяха гнусливо извити. Мили боже, благодарение на съня сега Морган Тот и неговата самодоволна усмивка й се видяха мила картинка. Гледаше я така, сякаш я е сварил да върши нещо крайно неприлично и похотливо, а не да дреме на дивана, напълно облечена.
Елиза седна и изправи гръб. Екранът на лаптопа й беше тъмен. Колко ли време е била отвъд? Тя го затвори и отри устни с опакото на ръката си, отбелязвайки със задоволство, че по тях няма слюнка.
Никакви слюнки, никакви писъци, но усещаше някакво напрежение в гърдите си, което разпозна като зараждащ се писък. Щял е да изригне тук, насред лабораторията, ако Морган не я беше събудил навреме, благословено да е това дребно и противно човече.
— Кое време е? — попита тя и се изправи.
— Не съм ти будилник — сопна се той и я подмина, устремен към предпочитания от него лабораторен секвенсер. В лабораторията имаше два тромави ДНК секвенсера и Елиза така и не успя да открие разликата между тях, но знаеше, че Морган предпочита този отляво, затова щом й се удадеше случай, пристигаше първа и го заемаше преди него. Такива дребни победи й услаждаха деня. Не и ден като днешния обаче.
Като има предвид, че той започна със съня и продължи до пълно изтощение; че светът се разпадаше, а нейното семейство беше попаднало на дирите й и се намираше някъде наблизо, както и че я свариха облечена с вчерашните дрехи, Елиза не очакваше този ден да й се услади особено.
Обаче грешеше; услади й се. Но донесе и много още други неща, които скоро рязко промениха всичко и го обърнаха наопаки, напук на нейните очаквания.
Наопаки.
Всичко започна с едно почукване на вратата два часа по-късно, което накара Елиза да вдигне поглед от заниманието си. В този момент и без това й беше трудно да се концентрира, данните се рееха пред погледа й, затова се зарадва на това малко разнообразие. Професор Чодри отвори вратата. Той пристигна малко след Морган и коментарът му относно последните световни събития беше немногословен. „Странни времена“, каза, повдигайки едната си вежда, след което се отправи към своя кабинет. Определено не беше някое кречетало този Анудж Чодри. Висок индиец около петдесетте, с издаден орлов нос и гъста коса, посребряваща по слепоочията, той притежаваше благовъзпитан английски акцент и маниери на викториански джентълмен.
— С какво да съм полезен? — обърна се той към двамата мъже на вратата.
Един поглед към тях и Елиза сякаш се пренесе в някой телевизионен сериал. Тъмни костюми, униформени подстрижки, безлични физиономии, които отрепетираното каменно изражение правеше още по-безлични. Правителствени агенти.
— Професор Анудж Чодри? — попита по-високият от двамата, показвайки набързо значката си. Проф. Чодри кимна. — Бихме искали да дойдете с нас.
— Точно сега ли? — попита професор Чодри хладнокръвно, все едно някой колега се беше отбил с предложение за чай.
— Да.
Никакво обяснение, нито една излишна дума, за да се смекчат острите ръбове на това настояване. Елиза се зачуди дали правителствените агенти минават специален курс за придобиване на умения как да бъдат потайни. За какво беше цялата тая работа? Дали пък професор Чодри не е загазил? Не. Разбира се, че не. Когато правителствени агенти пристигнат в лабораторията и кажат: „Бихме искали да дойдете с нас“, това значеше, че се нуждаят от научна експертиза.
А специалността на професор Чодри беше молекулярна филогенеза. Ето защо въпросът беше… чия ДНК искаха да се анализира?
Елиза се извърна към Морган и го видя да следи размяната на реплики с противна, ненаситна жадност. Протоколна процедура при извънземна инвазия, помисли си Елиза. Щом улови погледа й, той се извърна със самодоволна усмивка и отбеляза: „Може пък да не съм единственият невидиотен на планетата“ с тон, който несъмнено я поставяше начело на всички останали идиоти.
Което й услади деня — единствената сладост на този иначе мрачен ден, който скоро щеше да стане даже още по-мрачен, когато професор Чодри попита агентите: „Мога ли да взема и един асистент?“, а после, след като му отговориха одобрително с рязко кимване, се обърна… към нея.
Към нея. Скъпоценна, злорадстваща сладост, твърде хубава, за да е истинска.
— Стига да нямате против да ме придружите, Елиза.
Заради звука, който издаде Морган, Елиза почти повярва, че въздухът от дробовете му беше изкаран през всяко отвърстие на главата, не само през носа и устата. Ушите и очите му също участваха, също като в анимационно филмче. Това беше някакъв заклеймяващ унищожителен съсък, събрал в едно недоверието, огорчението, презрението.
— Но, професор Чодри… — понечи да възрази той, обаче професор Чодри го прекъсна, рязко и делово.
— Не сега, г-н Тот.
Елиза, надигайки се от стола си, се забави само толкова, колкото да прошушне с половин уста: „Да го духаш, г-н Тот“.
— Това аз трябваше на теб да го кажа — отвърна той язвително и с ярост, поглеждайки многозначително присвил очи по посока на професор Чодри. Елиза замръзна, усещайки как дланта й се нажежава до бяло и изтръпва от желание да го зашлеви през лицето. Възпря я само присъствието на агентите и нейния наставник, които ги наблюдаваха; тя потисна порива си, но после дълго усещаше ръката си натежала от непроизведения шамар.
Е, поне имаше известна утеха в това, че именно тя събра оборудването по заръка на професор Чодри и после пак тя последва агентите през вратата, оставяйки Морган да беснее сам в лабораторията, сърдит като малко момче.
Чакаше ги кола. Лъскава, черна, държавна. Елиза се питаше от коя ли точно служба са агентите. Не успя да прочете какво пише на значките им. ФБР? ЦРУ? НАСА? Кой имаше правомощия върху… ангелите?
Професор Чодри първо настани Елиза, после се вмъкна до нея на задната седалка. Вратата щракна и се затвори, агентите се разположиха отпред и автомобилът се включи в трафика. Колкото повече се отдалечаваха от музея, толкова повече повяхваше триумфът на Елиза; обзе я тревога. Полека, каза си, първо премисли всичко.
— Хъм, извинете, къде отиваме? — попита.
— Ще ви осведомят при пристигането — гласеше отговорът от предната седалка.
Ясно.
Пристигане, но къде?
Сигурно в Рим.
Или пък не?
Елиза крадешком погледна професор Чодри, който едва видимо сви рамене и вдигна вежди.
— Това сигурно ще хвърли светлина по въпроса.
Светлина по въпроса? Дали? Мигар наистина ще получат достъп до посетителите?
За момент си представи как приближава някой от ангелите и пъха тампон за вземане на ДНК проба в устата му, при което усети начален пристъп на истерия. Кой да ти допуска, че след всичко онова, от което избяга, тъкмо науката ще я изправи лице в лице с ангели? Наложи се да преглътне смеха си. Ей, мамо, я ме виж! Боже. Това предизвикваше смях само защото беше толкова нелепо. Какво ли не направи, за да се раздели с миналото си, а докъде стигна?
Едно от най-грандиозните събития в човешката история, а тя ще вземе участие в него… пъхайки тампон в устата на някой ангел? Отворете уста. Истерията отново взе да я дави, но беше потисната, преглътната и прикрита с престорено покашляне. Елиза щеше да анализира ДНК на ангел. Ако те изобщо имат ДНК. Трябва да имат, помисли си. Нали притежават физически тела; тези тела все от нещо трябва да са направени. Но какво ли ще е то? Дали ще има нещо общо с човешката ДНК? Дори не можеше да си го представи, но беше убедена, че това е единственият начин да бъде разгадана тази мистерия. На молекулярно ниво.
Тя ще разбере какво представляват те.
Заради обърканото съзнание, изтощението и тревогите, все още налегната от съня, кацнал на рамото й — като хищна птица, която чака своето време — мислите й постоянно се губеха, за да изскочат отново след малко отнякъде. Също като да преследваш някого с все сили и тъкмо да го хванеш, той се обръща разярен и те сграбчва за гърлото.
Да, тя ще открие какво представляват ангелите. Това вече беше старата Елиза, която напълно владееше мислите си. Ще го направи така, както са я учили. Последователни нуклеотиди[1]; тогава вече светът, вселената и бъдещето ще си дойдат на мястото. Филогенеза[2]. Ред. Здрав разум.
Но после тази мисъл се обърна рязко, сграбчи я и принуди Елиза да я погледне в очите — оказа се не това, което тя си мислеше, че преследва. От тези очи надничаше лудост.
Тази мисъл не беше: Аз ще разбера какво представляват ангелите.
Онова, което Елиза всъщност си мислеше, бе: Дали някога ще разбера какво представлявам аз?