Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (22)

22
Безумният поглед на бездната

— Цяла шоколадова торта, баня, креват. В този ред. — Зузана сгъна по един пръст за всяко желание.

Мик кимна одобрително.

— Не е зле — каза. — Но без тортата. Аз предпочитам един гулаш в „Отровната магерница“, а накрая ябълков щрудел и чай. И чак тогава може баня и креват.

— Не става. Така се получават общо пет. Ти използва желанията си само за храна.

— Всичката храната е включена в първото ми желание. Гулаш, щрудел, чай.

— Не става така тая работа. Провали си желанията. Сега ти и натъпканият ти търбух ще трябва да ме гледате отстрани как си вземам една разкошна вана и спя в приказното си меко и топло легло.

Гореща вана и меко легло — що за бълнуване. Сгърчените от болка мускули на Зузана й пригласяха, умолявайки за пощада, но това беше извън нейната власт. Нямаха право на нито едно желание: всичко беше просто игра.

Веждите на Мик хвръкнаха към челото.

— О! Значи ще трябва да те гледам, докато се къпеш, така ли? Горкият аз!

— Именно, горкият! Няма ли да ти се иска да се изкъпеш заедно с мен?

— Вярно бе. — Той беше съвсем сериозен. — Наистина ще ми се иска. И силите на реда, съблюдаващи спазването на желанията, ще трябва доста да се озорят, за да ме спрат.

— Сили на реда, съблюдаващи спазването на желанията? — Зузана изпръхтя.

— Сили на реда, съблюдаващи спазването на желанията? — повтори Кару откъм вратата.

Намираха се в поредица от по-малки пещери и Зузана се досети, че навремето са представлявали семейно жилище на кирини. Четирите помещения, оформени според извивките на скалата, образуваха нещо като апартамент в недрата на планината. Той разполагаше с известни удобства — някакъв вид естествено отопление и даже издълбан в скалата килер с отвор към канализацията, който много приличаше на тоалетна (въпреки това Зузана поиска потвърждение, преди да го използва) — но нямаше следа нито от баня, нито от легла. В един ъгъл имаше струпани животински кожи, но те бяха проскубани и много стари и Зузана беше готова да се закълне, че от много поколения насам из тях си живеят охолно различни видове чуждоземни паразити.

Около „селския площад“ имаше много такива жилища — умалена версия на невероятната пещера, през която бяха минали на път за насам. Воините един по един се настаняваха, не че имаше кой знае какво за настаняване. Така де, Ейгър ковача го чакаше много работа, а Тиаго се беше оттеглил със своите лейтенанти, за да свършат каквото там вършат войнстващите типове в навечерието на епична битка. Зузана изобщо не проумяваше какво могат да правят, нито пък й трябваше да знае. Не искаше нито истината за „Тиаго“, нито за епичната битка. Щом направеше опит да се замисли, цялата се разтреперваше и съзнанието й услужливо превключваше канала, сякаш щракаше с дистанционното в търсене на някоя детска програма или пък — ооох! — кулинарно предаване.

Та, като стана дума за храна, докато Мик търсеше „най-луксозните покои за възкресителя“, Зузана отдели няколко минути да помогне на смешните дребни и покрити с козина жени химери. Вови и Ауар стъкмиха временна кухня и разпределиха донесените от Мароко припаси. Никога не е излишно да си в добри отношения с ония, които отпускат припасите, и тя може би щеше да спазари няколко сушени кайсии.

Ако само преди два месеца някой й беше казал, че ще бленува за някакви си сушени кайсии, само би вдигнала вежди. Сега обаче си мислеше, че може да ги използва като разменна монета, също като цигарите в затвора.

— Играем на три желания — каза тя на приятелката си. — Торта, гореща вана, меко легло. Ами ти?

— Световен мир — отвърна Кару.

Зузана подбели очи.

— Да бе, света Кару.

— Лек срещу рака — продължи Кару. — И еднорози за всички.

— Пфу. Нищо не може да развали играта на три желания като алтруизма^[1]. Трябва да пожелаеш нещо за себе си и ако то не включва храна, значи лъжеш.

— Аз включих и храна. Нали казах еднорози.

— Хъм. Значи ти текат лигите за еднорог, така ли? — Зузана свъси вежди. — Я чакай! Тук въдят ли се такива?

— Уви, не.

— Навремето е имало — обади се Мик, — но Кару ги е изяла до един.

— Аз съм ненаситен изтребител на еднорози.

— Ще добавим това в твоята малка обява — каза Зузана.

Веждите на Кару хвръкнаха нагоре.

— Моята малка обява ли?

— По пътя насам съчинихме по една малка обява за всеки — призна Зузана. — Колкото да минава времето.

— Ама, разбира се! И какво гласеше моята?

— Е, очевидно нямаше как да ги запишем, но май беше нещо от сорта на:_Красива гаднярка, между видов мелез, търси, хъм… безсмъртен враг за безпроблемна връзка и дълги разходки по плажа, с когото да сбъдне „и заживели дълго и щастливо“_.

Кару не отговори веднага, а Зузана видя как Мик я гледа неодобрително. Е, какво?!, отвърна тя само с повдигане на едната вежда. Нали пропусна онова „не се приемат ангели, участвали в геноцид“ все пак? Точно в този момент обаче приятелката й захлупи лице в шепите си. Раменете й взеха да се тресат и Зузана трудно можеше да отгатне дали се смее, или хлипа.

— Кару? — повика я тя обезпокоена.

Кару вдигна лице — по него нямаше нито сълзи, нито особено веселие.

— Безпроблемна — каза тя. — Това пък какво трябва да значи?

Зузана хвърли поглед към Мик. Ето какво значеше безпроблемна. И то беше прекрасно. Този поглед не убягна на Кару. Тя им се усмихна тъжно.

— Имате ли представа какви късметлии сте вие двамата? — попита.

— Аз — да — отвърна Мик.

— А аз — категорично — побърза да се съгласи Зузана, твърде бързо и с малко повече жар, отколкото беше типично за нея. Още се чувстваше толкова… не във форма. Уф, гладна, мръсна и пребита от умора — дори след трите желания — но всичко на това място далеч надхвърляше тези проблеми. За момент пред входа на пещерата се почувства така, сякаш гледа право към свършека на един откачен свят.

Какво, по дяволите, беше това?!

Като дете си имаше любима играчка — така де, пате — и очевидно твърде често и доста гадничко го беше възнаграждавала със своето жестоко детинско обожание, включително, както с удоволствие й напомняше брат й Томаш, като е смучела очите му. Усещането за тяхната твърда и тракаща гладкост под малките й зъбки й доставяше огромна утеха.

Съвсем не така утешително беше намерението на родителите й да я отучат от този навик, защото това можело да я убие. „Може да се задушиш, скъпа. Дишането ти може да спре.“

Но как може да обясниш подобно нещо на едно прохождащо дете? И тъкмо Томаш я светна по въпроса. Като… я задуши. Само мъничко. Братята са незаменими, стане ли въпрос да се онагледи смъртта. „Може да умреш — жизнерадостно й обясни той, стягайки пръсти около врата й. — Ето така.“

Това подейства. Тя веднага разбра. Някои неща могат да те убият. Най-различни неща, като играчки или по-голям брат например. Колкото повече растеше, толкова по-дълъг ставаше този списък.

Но никога досега не беше усещала това с подобна сила. Какъв беше онзи цитат от Ницше, който готик поетите толкова много харесваха? Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб? Е, сега бездната се беше взряла в нея. Не. Направо я зяпаше; мяташе й гневни погледи. Зузана беше готова да се закълне, че те оставят прогорени следи в душата й и трудно можеше да си представи, че някога отново ще се почувства нормална.

Обаче нямаше намерение да се жалва на Кару за всеки страх или лудост. Тя беше пожелала да дойде на това място. Кару я беше предупредила, че ще е опасно — е, това абстрактно предупреждение беше все едно да кажеш на едва проходило дете, че ще се задуши, без да му демонстрираш как точно… ето че сега беше вече тук и нямаше намерение да се превръща в ревлата на компанията.

Колкото до това, че е късметлийка…

— Имам късмет, че изобщо съм жива — обяви тя. — Като малка смучех очите на едно пате.

Мик и Кару само се спогледаха и Зузана доволно отбеляза, че тъгата на Кару отстъпи място на тревожно смайване.

— Това… е много интересно, Зузе — позволи си да каже тя.

— Известно ми е. А дори не се напъвам да бъда интересна. На някои хора това им е по рождение. Докато ти с твоя сив и скучен живот… Заслужаваш много повече. Пробвай някои нови неща.

— Ъ-хъ — пророни Кару и Зузана беше възнаградена с бегъл поглед, от който струеше онова нейно едва доловимо веселие. — Права си. Дали да не започна да колекционирам марки. Това е интересно, нали?

— Не. Освен ако не ги налепиш по тялото си и не ги ползваш вместо дрехи.

— Това ми звучи като някой семестриален училищен проект.

— Абсолютно! — съгласи се Зузана. — Хелън ще го направи, но по-скоро като пърформънс. В началото ще бъде съвсем гола и ще носи огромна купа с марки, така че хората да ги облизват и да ги лепят по нея.

Кару най-сетне се разсмя с глас и Зузана изпита искрена гордост от изпълнената мисия. Смехът — постигнат. Определено не беше по силите й да направи живота — или любовта — на Кару малко по-безпроблемни, нито я осеняваха гениални прозрения, когато ставаше дума за, хъм, ангелска инвазия, опасни лъжи или армии, чието единствено желание е да се изколят едни други, но поне това можеше да направи. Можеше да накара приятелката си да се засмее.

— А сега какво? — попита. — Ангелите ще вдигнат чутовен банкет в наша чест, така ли?

Кару отново се разсмя, но сега смехът й беше мрачен.

— Не точно. Следва военен съвет.

— Военен съвет — повтори Мик с леко зашеметен вид, както определено се чувстваше и Зузана. Зашеметена и нагазила в много, ама много дълбоки води. Все още усещаше как всяко косъмче по тялото настръхва от преживения през последния един час свръхестествен, наелектризиращ ужас. Гледката как Утем умира. Това беше първото. След това се наложи да прегази през кръвта му; това, изглежда, не притесни ни най-малко останалите воини (всички останаха невъзмутими, сякаш всяка сутрин отиват на закуска, газейки през кървави реки), но нея наистина я разтревожи, макар да нямаше почти никакво време да го проумее. Тогава беше така… ошашавена от собствения си парализиращ ужас, а сега мислеше само за „безумния поглед на бездната“.

Кару тежко въздъхна.

— Точно за това сме тук. — При думата „тук“ тя огледа набързо помещението. — Колкото и странно да е — добави.

Зузана се почувства нагазила в още по-дълбоки води, щом се опита да си представи какво е за нейната приятелка да се върне отново тук. Естествено, не можеше да го проумее. Тук беше извършено масово клане. Може би заради ехото, дошло откъм бездната, но тя някак успя да си представи как се прибира в своя роден дом и го заварва обезлюден, с прогнили легла, без някой — никога вече — да я посрещне; при тази мисъл плитко си пое въздух.

— Добре ли си? — попита я Кару.

— Аз се чувствам отлично. По-важното е ти дали си добре.

Кару кимна, леко се усмихна.

— Да, всъщност да. — Тя вдигна факлата и се огледа. — Чудно. Докато живеех тук, за мен това представляваше целият свят. Дори не знаех, че не всички живеят вътре в планината.

— Доста е вълнуващо — обади се Зузана.

— Наистина. А ти още не си видяла най-хубавото. — Кару доби лукав вид.

— О, кажи какво е! Моля те, нека е пещера, където мъфините никнат като гъби.

Още една точка — Кару пак се разсмя.

— Не — отвърна Кару. — Торта също не мога да ти предложа, а се боя, че и положението с леглата е непоправимо, обаче… — Тя замълча, очаквайки Зузана да се досети.

И Зузана наистина се досети. Нима е възможно?

— Не ме занасяй.

Сега усмивката на Кару беше съвсем истинска, тя беше щастлива да дава щастие.

— Ела. Мисля, че имаме няколко свободни минути.