Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (21)

21
Ръцете на Нитид

Киринските пещери не приличаха толкова на планинско поселище, колкото на поредица от обиталища, свързани в мрежа от скални проходи, излизащи като лъчи от общата пещера. Благодарение на природните стихии, времето и работната ръка, мястото беше придобило едновременно суров и заоблен вид, беше създадено без никакъв план и затова неправдоподобно. Истинско чудо. Като цяло създаваше впечатлението за чудодеен геоложки катаклизъм, но истината беше, че този чудодеен геоложки катаклизъм беше сътворен в течение на стотици години от поколения кирини, водени от едно просто естетическо правило: „ръцете на Нитид“. Те бяха оръдията на труда на богинята и техният дълг, както го схващаха, бе не да открояват или възвеличават себе си, а да подражават — както беше всъщност — на нейния стил.

Едва ли имаше детайл, на който да му личи, че е „направен“. Никъде не се виждаха ъгли и дори стълбите можеха да се приемат за естествено природно творение — несиметрични и несъвършени.

Тъмно беше, но не до непрогледен мрак. Единствените допустими източници на светлина бяха слънцето и луната, усилени чрез система от скрити огледала от хематит^[1] и лещи от планински кристал. Освен това никога не беше съвсем тихо. Сложната система от коридори пропускаше вятъра през себе си, като осигуряваше пресен въздух и създаваше постоянен зловещ и всепроникващ звук, който отчасти напомняше за бурна нощ отчасти — за песента на кит.

Докато се скиташе из тях, в Кару постоянно прииждаха стари и нови усещания, сякаш се сливаха две буйни реки: спомените на Мадригал и възхитата на Кару, които се смесваха на всяка крачка. Още с влизането в голямата централна пещера, тя на мига си я спомни и остана без дъх при вида й, закова се на място, отметна глава и впи поглед в тавана.

Спомняше си размаха на киринските криле над главата си, провикванията, смеховете и музиката; суматохата по време на празненствата и обикновения ход на всекидневния живот. Научи се да лети тъкмо в тази пещера.

Тя беше огромна, висока няколкостотин стъпки и толкова просторна, че ехото се губеше в нея и само рядко успяваше да намери обратния път. От пода растяха гъсти сталагмити, подобни на вълнообразни стени — десетки стъпки високи, образувани в продължение на стотици хиляди години, но щяха да минат още милиони, докато стигнат някога своите двойници високо на тавана. По стените се виеха самородни златни жили, които жълтеникаво блестяха, а на места имаше образувани ниши, които й напомняха килийките в пчелната пита или балконите и ложите в оперна зала. Ето къде воините серафими бяха установили своя лагер — за да може той да гледа право към централното пространство, в което по огнените пръстени личаха следи от съвсем скорошно използване.

— Леле! — чу Зузана да мърмори под нос край нея и когато се обърна да я погледне, зърна как Вълка мъчително преглъща, борейки се с връхлетелите го чувства. Нямаше опасност някой да го види, всички останали воини идваха подир тях, така че единствено Кару стана свидетел на погледа, изпълнен с копнеж и болка от загубата, който за един кратък миг промени чертите му.

— Хайде — подкани ги тя и пресече пещерата.

Събрани заедно, химери и извънбрачни ставаха близо четиристотин, което вероятно надхвърляше броя на кирините, живели в планината по време на разцвета на племето; независимо от това обаче имаше достатъчно място за всички, така че да стоят отделно едни от други. Серафимите можеха да останат в централната зала; там беше студено. Дъхът им излизаше като пара от устата. По-ниските нива на скалното обиталище се отопляваха от термалните извори. Ето защо Кару тръгна по един коридор, който щеше да ги отведе дотам. Не до нейния предишен дом. Засега искаше да го остави необезпокояван и по-късно да го посети сама, ако изобщо й остане време за това.

— Оттук.