Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (16)

16
Колко струват обещанията

Киринските пещери.

Днес двете войски щяха да се срещнат. Воини, които се мразеха едни други; които не се бяха поглеждали другояче, освен с порив — и намерение — да убиват и които, поне в по-голямата си част, нито веднъж не бяха опитали да преодолеят този порив. Химерите имаха незначително предимство. Присъствието на Акива и Лираз им помагаше да упражняват волята си да не убиват и досега то им се удаваше.

Извънбрачните още не бяха се пробвали, но Акива вярваше, че неговите братя и сестри ще удържат на обещанието си да не нападат първи. Макар че Киринските пещери и планината, където се намираха, бяха още далече, той ясно си представяше двеста деветдесет и шест стиснати челюсти на воини, които се борят с инстинктите си и наученото по време на военните тренировки, започващи едва ли не със самото им раждане.

„Разведряването ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие“, беше ги предупредил Елион и Акива знаеше, че това е самата истина. Колкото до извънбрачните, той беше сигурен, че сред тях няма слабо звено. Нали точно веригата беше техният отличителен знак, символизирайки, че всеки воин е част от цялото и че силата им е в тяхното единство. Извънбрачните не даваха лесно обещания.

Ами химерите? Наблюдаваше ги по време на полета — прие за добър знак, че вече не ги поразяват скришом с хамсите си като в началото на похода. Колкото до доверието, за него се искаше още много време; засега трябваше да се осланя само на надеждата. Надежда. Той се усмихна при несъзнателното споменаване на името на Кару.

Кару. Тя беше една от многото в строя и почти най-дребната, но изпълваше очите на Акива. Следа от лазур, проблясване на сребро. Макар и натоварена с кадилници, летеше леко, сякаш е въздушна стихия. Заобиколена от редиците на драконоподобни създания и крилати кентаври, ная и дашнаги, саб, грифони и харткайнди, сияеше сред тях подобно скъпоценен камък в груб обков.

Като звезда в шепите на нощта.

Какво ли е за нея да се върне по тези места? Останки от бита на нейното племе личаха навсякъде из пещерите: оръжия и оръдия на труда, тръби, посуда и гривни. Имаше музикални инструменти с прогнили струни и огледала, в които сигурно се е оглеждала с предишното си лице. Тя е била седемгодишна, когато се е случило. Достатъчно голяма, за да го помни.

Достатъчно голяма, за да помни деня, когато ангелите са затрили цялото й племе — но въпреки това спаси живота му при Булфинч. И въпреки това се остави на любовта си към него.

Ние сме началото, разнесе се в главата му и прозвуча като молитва. Винаги е било така. Но нека този път бъде нещо повече от начало.

* * *

Кару зърна сенчестия полумесец върху челото на планината отпред и болка пристегна сърцето й. Дом. Това ли я чакаше там? Нали така каза на Зири: дом. Сега имаше възможност да провери думите си и те излязоха истина. Без никакви кавички. От всички места, които беше обитавала през двата си живота, единствено тук, без капка съмнение, се усещаше на мястото си — не беше нито беглец, нито чужденец, а родна дъщеря, с дълбоко прорасли в скалата корени и създадени за това небе криле.

А би могла да израсне тук, свободна. И никога да не види как огромната клетка над Лораменди превръща светлината в конфети и ги разпръсква върху покривите със скъпернически шепи — слънчевата и лунна светлина там никога не обливаха изцяло лицето, постоянно насечено от сянката на железните решетки. А би могла да прекара живота си сред лъчезарните потоци планинска светлина.

Но тогава никога не би срещнала Бримстоун, Исса, Ясри, Туига.

Родителите й щяха да са живи. Щяха да са тук.

Но тогава никога нямаше да се прероди като човек, нито да вкуси от изобилния до упадък мир на онзи свят; нито да разцъфти благодарение на приятелството и изкуството в него.

Досега щеше да е народила деца от собствения си вид — кирински деца, лудеещи на вятъра като нея едно време.

Но тогава никога не би познавала Акива.

В мига, когато тази мисъл се мярна неканена в главата й, тя го зърна. Летеше както винаги редом с Лираз, малко встрани от десния фланг. Дори на това разстояние почувства като разтърсващ удар срещата на техните погледи и цял рояк нови можеше да бъде иначе взе да кръжи в ума й.

Можеше да предприеме този полет още преди осемнайсет години, вместо да умре.

За толкова много неща можеше да съжалява, но какъв смисъл? Всичките неизживени животи се зачеркваха един друг. Вече не разполагаше с нищо, освен със сега. С дрехите на гърба си, с кръвта във вените си и с обещанието, дадено от нейните другари. Стига да го удържат.

Като познаваше злобата на Кейта-Ейри, изобщо не можеше да е сигурна. Но сега нямаше време за тревоги.

Вече бяха пристигнали.

* * *

Както се бяха уговорили от по-рано, Акива и Лираз влязоха първи. Входът имаше форма на полумесец, на височина колкото няколко кирини да се подредят един над друг, но иначе тесен и не позволяваше през него да се влиза на големи групи наведнъж. От долната и горната му страна имаше ниши за стрелците, сега пусти. Кирините се славеха като отлични стрелци. Извънбрачните бяха обучавани да си служат с всички видове оръжия, но лъковете не бяха главната им сила. Пък и защо им трябваше? Нали първо тях хвърляха срещу стоманените редици на зверовете. А по-драгоценната от тях плът стоеше отзад и обстрелваше със стрели.

И сега Акива търсеше с очи стомана, оглеждайки събраните воини, а ето какво видя:

Ръцете на неговите братя и сестри висяха непохватно, защото им беше отказано обичайното място върху ефесите на мечовете. Обикновено там всеки мечоносец държи ръцете си, но за да потвърдят своето обещание, извънбрачните — всичките двеста деветдесет и шест — се въздържаха да посягат към оръжието, макар стойките им да изглеждаха заплашително. Едни бяха затъкнали палци в коланите, други стояха със сключени на гърба ръце или ги бяха скръстили на гърдите. Все напрегнати, неестествени пози.

Моментът беше настъпил и беше тежък. Войската от ревенанти едва се сдържаше да не връхлети — гледката насреща беше позната, но досега можеха да я понесат само ако я приветстват със смразяващи ревове и стомана. Непогрешима стомана. Това, че сега не нападаха, приличаше на истинска лудост.

Въпреки това никой не нападна.

В този момент Акива се гордееше неистово с всички тях. Чувстваше се като великан, наелектризиран от тази гордост, и му се щеше да ги прегърне един по един. Сега обаче нямаше време за това. После ще го направи, когато всичко завърши благополучно. Както и ще стане. Както трябваше да стане. Елион стоеше начело на извънбрачните, затова Акива и Лираз тръгнаха към него.

След входа с форма на полумесец идваше „преддверието“ на Киринските пещери, което се оказа поредица от свързани една с друга по-малки скални зали, спускащи се стъпаловидно към сърцето на планината. Стените между тях, изглежда, отдавна бяха премахнати, за да се получи едно общо пространство, но и досега личеше къде е свършвала едната пещера и е започвала другата, а от тавана висяха остри като кучешки зъби сталактити — още едно укритие за стрелците; това си беше същинска крепост, макар и не успяла да опази кирините. Подът представляваше неравна скала, в чиито вдлъбнатини от замръзналата дъждовна вода и натрупания сняг се беше образувал лед. Макар небето да беше ясно този ден, ледът по пода още си стоеше, а дъхът на воините ставаше на скреж при досега с въздуха.

Серафимите стояха смълчани, неподвижни. Усилващият се шум, който вече отекваше като ехо, не идваше от тях. Акива се обърна на пети и заедно с останалите впи поглед в преминаващата през входа армия на химерите.

Първо влезе една подобна на котка химера, дребна и грациозна, придружавана от два грифона. Приземяването и на тримата беше леко и грациозно, макар да бяха натоварени с багаж, включително кандилници. Единият от грифоните беше възседнат от Тен, вълчицата лейтенант на Тиаго, която скочи на земята, закрачи наперено към ангелите, огледа ги дръзко и зае позиция право срещу тях. Останалите я последваха, загатвайки с подредбата си военен строй. Една армия се изправяше пред друга. Това изопна нервите на Акива; твърде много приличаше на строяването на две военни формации преди битка, но в същото време не можеше да очаква химерите да оголят гърбовете си пред заклетите врагове.

Химерите продължаваха да влизат и той видя как постепенно се оформят редиците: отначало доста страховити, на пръв поглед в противоестествена близост — само на ръка разстояние едни от други, така че серафимите лека-полека да свикнат с присъствието на смъртните си врагове. След всяко кацане на нови две-три химери строят им се очертаваше все по-ясно. В средата бяха хората, кухненските работнички и Исса, която се плъзна с плавна грациозност от гърба на яздения от нея дашнаг, за да сведе глава и рамене в змиевиден поздрав към ангелите. Тя беше красива, а държанието й прилягаше по-скоро на куртизанка, отколкото на боец. Акива забеляза как Елион примигна и се облещи.

Колкото до Кару, ангелите просто не знаеха какво да мислят за нея — тя се носеше безкрило по въздуха, развяла яркосинята си като скъпоценен камък коса и нямаше облик на звяр като останалите. Едва ли някой би видял в нея кирин, който се завръща у дома. Но Акива забеляза изопнатите й от напрежение черти и разбра, че в този момент тя е връхлетяна от спомени. Видя очите й да шарят из пещерите и изпита желание да е до нея в това изпитание.

Гледаше единствено нея, а не трябваше да откъсва очи от останалите. И от двете страни.

Сигурно щеше да забележи някакви признаци, само да ги беше наблюдавал.

Осемдесет и седем не беше кой знае колко внушително число, както отбеляза Елион, а сега дори толкова не наброяваха заради съгледвачите, които Тиаго отпрати назад. Скоро всички химери накацаха по земята. Извънбрачните вече бяха дочули, разбира се, че тези химери са съвсем различна порода. Когато на юг станаха първите нападения над керваните с роби, отначало се заговори, че нападателите са призраци и че предсмъртното проклятие на Бримстоун ги е застигнало. Сега вече ги виждаха ясно. Тези зверове тук бяха крилати — повечето — и огромни, а кожата на най-едрите имаше сивкав оттенък, което ги правеше да изглеждат като изсечени от камък, или пък излети от желязо. Сред крилатите имаше и двамина ная, чийто външен вид далечно напомняше Исса; макар Елион да зяпна и при тяхната поява, то беше по съвсем различна причина, далеч не толкова приятна. Имаше и кентаври бикове с копита като големи чинии; по масивните еленови рога на харткайнда бляскаха повече остриета, отколкото можеха да се видят в трофейната зала на Йорам.

На Акива му хрумна, че варварските трофеи на баща му — глави на химери, окачени по стените — сигурно са били взривени заедно с Кулата на завоевателя и пръснати с нейните останки и тази мисъл го зарадва. Надяваше се да са се изпарили. Той все още не можеше да си обясни какво беше направил тогава и от време на време дори се усъмняваше, че точно той го е извършил. Така или иначе, стореното имаше епичен размах и в същото време беше пълен провал, защото се случи твърде късно, за да спаси Хазаел, а помогна на Яил да се измъкне жив. Неправилно насочена сила, безсмислено насилие.

Твърде печални мисли за момент като този. Акива се отърси от тях. Тогава забеляза как виспенгът, върху който яздеше Тиаго, се появява в небето и се насочва към входа полумесец. Идваха последни. Всички други химери вече бяха се приземили; двете армии стояха една срещу друга, напрегнати и нащрек, предъвквайки даденото обещание.

Или лъжата.

Акива си даде сметка, че е очаквал този успех, защото не беше изненадан от него. Чувстваше се доволен — даже нещо повече от доволен. Трогнат. Благодарен, от дън душа.

Това беше началото на разведряването.

Но не стана така.