Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (14)

14
Най-дългите пет минути в историята

Лираз се чувстваше… виновна.

А това не беше любимото й усещане. Любимото й усещане беше отсъствието на чувства, всичко останало й причиняваше смут. Ето сега например изпитваше гняв към източника на своята вина и макар да си даваше сметка, че това е неуместна емоционална реакция, изглежда, не беше способна да стане нечувствителна. Гневеше се и защото знаеше, че скоро ще се наложи да направи нещо, за да… уталожи вината си.

Мамка му.

Всичко това заради онова човешко създание с проклетите умоляващи очи, което неудържимо зъзнеше. И откъде му хрумна да моли да го стопли — че и момичето му — сякаш те са нейна отговорност. Каква работа имаха изобщо тук, тръгнали на поход със зверовете?! Нито това беше техният свят, нито те бяха неин проблем. Вината й беше абсолютно безсмислена, но — о! — ставаше все по-зле.

Ставаше още по-безсмислена.

Лираз се гневеше и на химерите, но не поради някаква разумна причина. Те по някакво чудо още не бяха насочили хамсите си срещу нея. Откакто лагеруваха тук, нито веднъж не почувства свредела на тяхната магия да си пробива път през тялото й. И точно поради тази причина беше гневна. Защото не й даваха повод да се ядоса.

Чувствата. Бяха. Безсмислени.

Побързай, Акива, обърна се мислено тя към нощното небе, сякаш брат й можеше да я спаси от самата нея. Едва ли. Той самият представляваше някаква развалина от чувства и това беше още една причина да беснее. Кару го докара дотам. Лираз си представяше как пръстите й се стягат около гърлото на момичето. Не. Ще усуче като въже нелепата й коса и ще я удуши с нея.

Само дето, естествено, нямаше да го направи.

Ще даде още пет минути на Акива да се яви и ако и след това още го няма, ще го стори. Не да удуши Кару. Другото. Онова, което се налагаше да направи, за да сложи край на тая абсурдна спирала от чувства.

Пет минути.

Това вече бяха третите поред пет минути. И всеки от тези „пет минути“ приличаха по-скоро на петнайсет.

Най-накрая, тежко-тежко, Лираз повлече крака, проклинайки мислено Акива при всяка стъпка. Даде му най-дългите пет минути в историята, а той все още не идваше да сложи край на всичко това. Нейният лагер беше потънал в сън, с изключение на грифона, който дежуреше на високото. Едва ли от такова разстояние можеше да разбере какво става.

Вълка се беше върнал от разузнавателната си обиколка още преди половин час и се беше прислонил край един от огньовете — за щастие един от най-отдалечените. Очите му бяха затворени. Всички бяха със затворени очи. Поне доколкото Лираз можеше да прецени, май нямаше будни.

Никой не би могъл изобщо да разбере за постъпката й.

Придвижваше се безшумно, бавно и крадешком. Стигна до търсената… купчина зверове… и известно време я наблюдаваше с отвращение, после пристъпи по-наблизо. Огънят представляваше жалка гледка и почти не излъчваше топлина. Забеляза и двамата човеци, заспали преплетени един в друг като близнаци в майчината утроба. Ембриони, помисли си тя. Жалка работа. Дълго се взира в тях. Зъзнеха.

Огледа се още веднъж, бързешком.

После коленичи край тях и разпери криле. Едно от основните умения на серафимите беше да контролират силата на пламъците в огнените си криле. Достатъчно бе просто да си го помислят и жегата се усилваше. Само след секунди топлината се разпростря над цялото сборище, но беше нужно известно време, отбеляза Лираз, докато тракането на зъби утихне. Самата тя не знаеше що е студ. Обаче по всичко личеше, че трябва да е нещо неприятно. Слабаци, помисли си тя, все така впила поглед в човеците, но ето че една друга дума взе да се прокрадва в мислите й, да се съпротивлява срещу първата. Неустрашими.

Спяха, допрели лица.

Лираз не можеше да се откъсне от тази гледка. Тя никога не бе изпитвала подобна близост с друга жива душа. Майка й? Може би. Но не си го спомняше. Усещаше, че нещо в тази гледка я кара да се разплаче и точно заради това, помисли си, би трябвало да я намрази, както и тях самите. Въпреки това не изпитваше омраза. Зачуди се защо, докато едновременно ги наблюдаваше и топлеше; мина известно време, преди да вдигне очи и да се огледа. Питаше се и друго нещо: дали Акива и Кару са изпитали… това? Тази неустрашима близост. Но къде всъщност беше Кару? Ето я Исса, жената ная, както изглежда спокойно заспала, но за огромна почуда на Лираз Кару не беше сред спящите.

Тогава къде може да е?

Сърцето й взе да блъска и тя разбра. Звездни богове. Как е възможно да съм била толкова непредпазлива? Обзета от ужас — а ужасът събуди гнева й — Лираз вдигна глава, огледа се и ето я, точно над нея, Кару, кацнала върху скалистото било — от колко време ли стои там? — с притиснати към гърдите колене и плътно обвити около тях ръце. Будна? О, да. И премръзнала, очевидно. Наблюдаваше.

Заинтригувана.

В мига, в който очите им се срещнаха, Кару наклони глава на една страна с изненадващо птиче движение. Не се усмихваше, но от погледа й струеше неприкрита топлина, която сякаш докосна Лираз.

Прищя й се да я върне върху острието на стрела.

А после, просто ей така, Кару завря лице между коленете и се приготви да спи. Лираз не знаеше какво да прави, след като я бяха разкрили. Дали да избяга? Или пък да изпепели всички?

Е, може би не чак това.

В края на краищата остана на мястото си.

Когато химерското войнство беше разбудено и се разбра, че Акива се е завърнал с добри вести — извънбрачните бяха дали обещание — Лираз отдавна се беше вдигнала и никой, освен Кару не знаеше какво е направила. Мислеше си да я предупреди да не казва на никого, но се боеше, че ако издаде притеснението си, това би я направило още по-уязвима пред Кару и би засилило нейната власт над нея, ето защо не го направи. Затова пък й хвърли наистина гневен поглед.

— Благодаря ти — каза тихо Акива, когато за малко останаха само двамата.

— За какво? — попита го Лираз с присвити очи, сякаш той някак можеше да разбере как е прекарала последните няколко часа.

Той сви рамене.

— Задето остана тук. И успя да овладееш положението. Едва ли ти е било забавно.

— Не, не беше — отвърна тя — и недей да ми благодариш. Сигурно щях първа да посегна към меча, ако имаше кой да ми пази гърба.

Но Акива не се хвана.

— А-ха — само каза той, потискайки усмивката си. — Хамсите?

— Не — изръмжа тя. — Даже не ме докоснаха.

Веждите му хвръкнаха нагоре от изненада.

— Поразително.

Наистина беше поразително. Лираз направи гримаса, припомняйки си своя нелеп гняв — какво си въобразяваха тия, че я оставиха намира?! Тая работа беше много странна. Изобщо не се връзваше. Но ако го кажеше гласно, щеше да прилича на глупачка и може би наистина беше глупаво. Акива изглеждаше обнадежден. Лираз не беше го виждала такъв… никога. Сърцето й се сви — от лошо и от хубаво чувство. Как е възможно едновременно да е и лошо, и хубаво? Акива беше щастлив; това беше хубаво. Хазаел трябваше да е с тях; това беше лошо.

— Каза ли им? — попита тя Акива. — За Хаз? — Опъваше струната на лошото и болката, опитвайки да заглуши хубавото.

Акива кимна и с някаква смесица от вина и триумф — главно вина — тя видя, че е успяла да угаси светлината и в неговите очи, просмуквайки го с вина.

— Представи си колко по-леко щеше да е всичко, ако той беше тук!

Вместо мен, каза си Лираз, макар да знаеше, че не това мисли Акива. Тя обаче си го мислеше. Може би тази нощ, когато сподели своя огън, тя го направи в името на Хазаел, но това бе нищо в сравнение с онова, което той би могъл да допринесе за тази странна общност от зверове и ангели. Смях и престорена безпомощност; бързо преодоляване на бариерите. Никой не би могъл да устои дълго време на Хаз. Нейната собствена дарба, помисли си тя с потръпване, беше много по-различна и съвсем непригодна за бъдещето, което се опитваха да построят. Единственото, което й се удаваше, бе да убива.

Дълго време това й даваше повод за гордост и хвалби и макар гордостта да си беше отишла, самохвалството никой не можеше да й отнеме. Сега ръкавите й бяха спуснати ниско над пръстите, както постоянно ги носеше напоследък, за да крият истината за нейните рабоши — ужасната истина, че не само пръстите й са белязани. Наистина навря ръце в лицата на химерите в казбата, но не беше им показала цялата ужасяваща истина.

Татуировките, правени край лагерния огън, колоните с по пет черти — всяка с четири хоризонтални линии и една напречна — не бяха само до китките. Продължаваха нагоре по ръцете, превръщайки кожата й в черна дантела. Никой друг нямаше рекорд като нейния. Никой.

Татуировките свършваха чак при лактите, приключвайки с един недовършен рабош от две чертички: последните две убийства, които събра сили да отбележи. Преди Лораменди.

Лораменди.

Оттогава все един и същи сън я преследваше: обсебена от мисълта, че трябва да се очисти от татуировките, тя… отсичаше ръцете си.

Точно как го правеше, от съня не ставаше ясно. Е, с първата ръка определено беше лесно. Но втората беше загадка, разрешаването, на която съзнанието й безгрижно пропускаше.

И как някой може да отсече и двете си ръце?

Работата беше там, че те не порастваха отново. Или тя се събуждаше винаги, преди да е станало. Лежеше и мигаше в тъмното, неспособна да заспи отново, без да си е представила финала: как бликащата от нейните чуканчета кръв започва да добива форма — кости, плът, пръсти — и плътност, докато накрая беше отново цяла и завършена. Но и небелязана.

Чисто начало.

Илюзия.

Не каза на никой друг, само на Хазаел, който половин част след това се забавляваше, опитвайки да разреши загадката как някой може да си отсече и двете ръце, но накрая се просна по гръб и се предаде. Не го сподели с Акива, защото… ами, него просто го нямаше. След Лораменди ги напусна, а дори когато се върна, пребиваваше в някакъв свой си свят. Също като в момента например. Гледаше право през Лираз и не беше нужно тя да проследява погледа му, за да разбере в кого точно се взира. Направо беше зяпнал; тя щракна с пръсти пред очите му.

— Не толкова явно, братко! Химерите ще си го изкарат на нея, ако решат, че между вас двамата още има нещо. Не си ли чувал как й викат?

— Какво? — Той изглеждаше искрено изненадан. — Не. Как й казват?

— Ангелска блудница.

Видя как погледът му засия и изви изразително очи към небето.

— Не се радвай чак толкова. Това не е гаранция, че наистина те обича. Просто показва, че й нямат доверие.

Хокаше го така, сякаш тъкмо тя ги разбира тия работи — или пък я е грижа. Дори малкото, което Лираз знаеше за чувствата й, беше предостатъчно, благодаря, обаче… не че се канеше си бъбри за това или за друго, но имаше нещо в хубавата половина от болката в сърцето й, което я караше да го обгърне с криле и да го предпази от студа.

 

 

ПРИШЕСТВИЕТО + 18 часа