Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (13)

13
Заедно

Слънцето залезе. Нитид се издигна, следвана от Елай, и Кару се наслади на почудата на своите приятели, които за първи път имаха привилегията да съзерцават сестрите луни, макар тази нощ двете да приличаха по-скоро на тънки сърпове. Затова пък още веднъж им се отдаде случай да зърнат буревестници, макар този път само отдалече. Температурата продължаваше да пада и телата на измръзналите създания още по-плътно се вплетоха едно в друго. После готвиха, ядоха. А Оора разказа история с натрапчив ритмичен рефрен.

Лираз продължаваше да стои настрана, колкото се може по-далеч от скупчените тела на зверовете. Докато топлеше пръстите си в подмишниците, Кару мислеше, че неизползваната топлина от ангелските криле е същото разхищение като да разливаш вода в пясъка на пустинята. Въпреки това не можеше да се сърди на Лираз — нали по време на полета и на нея не й спестиха невидимите мълнии от хамсите. Е, имаше право да я вини за грубото отношение към Мик — все пак Мик нямаше хамси, пък и кой изобщо би могъл да таи злоба към Мик? Дори най-злонамерените сред химерите не бяха способни на това. Ами Зузана? Неслучайно нейният химерски прякор беше нийк-нийк, но въпреки това Мик успя да я превърне в мед и масло. Засега единствено Лираз се оказа имунизирана срещу неговите чарове.

Но Лираз беше по-особена от останалите. Особено асоциална. Даже зрелищно асоциална. И въпреки това Кару се чувстваше отговорна за нея. Тя се оказа между двете групи като… какво? Нещо като посредник? Едва ли имаше по-неподходящ избор за тази роля. Точно преди Акива да поеме на път, погледът му за кратко скъси разстоянието между тях двамата с Кару. Нямаше друг, способен на такова нещо — да прогори с очи пътека във въздуха, да те накара да се почувстваш забелязан, откроен. Не бяха разменили нито дума след напускането на казбата; даже не се случи да се озоват близо един до друг, пък и тя внимаваше накъде гледа, но този негов единствен поглед й каза много, включително я помоли да се грижи за сестра му.

И тя не беше никак безразлична към тая негова молба. Май поне засега никой не досаждаше на Лираз. Кару много се надяваше и занапред някой от нейните спътници да не се подаде на глупаво изкушение само защото Акива го няма да защити сестра си.

Кога ли най-после ще се върне?

Долу, в ниското, огньовете продължаваха да пръскат зелени искри и да бълват воня на зеле, излъчвайки съвсем слаба топлина. Кару крачеше по гребена на възвишението, поглеждайки ту химерите от едната страна на склона, ту в далечината за появата на Акива. Но в сгъстяващия се здрач нямаше и помен от зарево на криле.

Какво ли става там? Ами ако се върне с лоши новини? Къде другаде биха могли да отидат химерите, ако не в Киринските пещери? Обратно в минните шахти, където се криеха, преди да намерят убежище в света на хората? Кару потръпна при тази мисъл.

Плашеше я и самата мисъл за последиците от чудовищната инвазия на ангелите.

Както и това да загубят своя последен шанс.

Изведнъж осъзна, че вече много силно, макар и от съвсем скоро време, се осланя на този съюз — колкото и да беше налудничава идеята за него; съюзът означаваше много за нейните съратници — той би гарантирал както задоволяване на елементарните им потребности, така и истинска цел. Химерите имаха нужда от него. Тя се нуждаеше от него.

На всичкото отгоре, докато задникът й сега мръзнеше на открито, извънбрачните се радваха на удобства в дома на нейните предци! А там, ако не я лъжеше паметта, имаше горещи извори.

О, не, за бога!

Доловила беше леко драскане на нокти по камъка — единствен издайнически знак за приближаването на Белия вълк. Обърна се. Носеше й чай, който тя прие с благодарност; обви пръсти около горещото тенекиено канче и го поднесе към лицето си, за да вдиша парата.

— Не е нужно да стоиш на вятъра — каза той. — Касгар и Кейта-Ейри са на пост.

— Знам — отвърна тя. — Просто не ме свърта на едно място. Благодаря за чая.

— Моля.

— Къде прати останалите? — попита тя. От високото го беше видяла да говори с лейтенантите си, а после да провожда четири двойки химери обратно там, откъдето бяха дошли.

— Накарах ги да патрулират по източната част на брега — отвърна той. — И да не изпускат хоризонта от поглед. След двайсет и четири часа тук ще се върне по един от всяка двойка; после ще докладват на всеки дванайсет часа, за да сме сигурни, че пътят е чист, преди да напуснем планините.

Тя кимна. Умен ход. Брегът на зверовете беше територия на серафимите. Сега навсякъде беше територия на серафимите, а те нямаха никаква представа какво прави в момента останалата част от армията на Империята, нито къде се намира. Засега планините им осигуряваха прикритие; за да се върнат в света на хората обаче, ще се наложи отново да излязат на открито, докато техните вече обединени сили преминат един по един през портала.

— Според теб как върви досега? — попита той, снишавайки глас.

Цялата нащрек, Кару хвърли поглед към химерите, пръснати долу покрай склоновете на скалистата падина. Никой обаче не гледаше към тях. Благодарение на сгъстяващия се мрак двамата бяха само силуети на билото, а вятърът отнасяше гласовете им надалече.

— Мисля, че добре — отвърна. — Ти се справяш чудесно. — Имаше предвид в ролята на Тиаго. — Само дето е малко зловещо.

— Зловещо — повтори той.

— Убедително. На няколко пъти почти забравих…

Той не я остави да довърши.

— Не го забравяй. Никога. Дори за секунда. — Пое си дъх. — Моля те.

Толкова много се криеше зад тези негови думи. Моля те, не забравяй, че аз не съм чудовище. Моля те, не забравяй от какво се отказах. Моля те, не забравяй за мен. Кару се засрами, че е казала гласно мислите си. Дали наистина искаше да прозвучи като комплимент? Как изобщо можа да си въобрази, че той ще го приеме за комплимент? Толкова добре се справяш в ролята на маниака, когото убих. Звучеше по-скоро като обвинение.

— Няма да го забравя — каза тя на Зири. Спомни си своята краткотрайна тревога, че тялото на Вълка може да го промени. Сега обаче, щом се насили да го погледне, вече знаеше, че такава опасност няма.

Тези не бяха очите на Тиаго, не и точно в този момент. Гледаха прекалено меко. Е, това, разбира се, бяха пак бледите очи на Вълка, но в същото време много по-различни, отколкото ги помнеше. Невероятно бе как две души могат да гледат през едни и същи очи по толкова различен начин — това сякаш напълно променяше и формата им. Без студената надменност на Вълка това лице наистина можеше да изглежда мило. Но беше и опасно. Вълкът никога не гледаше мило. Куртоазно — да, също и вежливо. С привидно мило изражение? Определено. Но наистина мило? Не, ето защо разликата беше драстична.

— Обещавам ти — продължи с толкова снишен глас, че почти не се чуваше сред воя на вятъра. — Никога не бих могла да забравя кой си всъщност.

Той се беше наклонил към нея, за да долови думите й; после не се дръпна и на свой ред заговори с тайнствено приглушен глас толкова отблизо, че тя усети как дъхът му й гъделичка ухото.

— Благодаря ти.

Гласът му беше топъл, неприсъщ на Тиаго също като очите, пропит с копнеж.

Кару рязко отстъпи назад, възстановявайки дистанцията помежду им. Дори духът на Зири не беше способен да промени физическото присъствие на Вълка до такава степен, че от близостта му да не я побиват тръпки всеки път. Раните й все още горяха. Ухото, което неговите зъби разкъсаха, продължаваше да пулсира болезнено. Дори нямаше нужда да затваря очи, за да си припомни какво е да те затиска тежестта на това тяло.

— Държиш ли се? — попита я той след миг мълчание.

— Бива — отвърна тя. — Но ще съм много по-добре, когато всичко се разбере. — И посочи с кимване нощта наоколо, сякаш бъдещето им беше изписано на небето — което нищо чудно да се окаже истина, ако Акива вече летеше обратно. Сърцето й внезапно се сви. Докъде се простираше тяхното бъдеще? Какво им носеше?

И кой ще бъде до нея тогава?

— Аз също — обади се Зири. — Ще се почувствам по-добре, ако новините са добри. Представа нямам какво ще правя, ако планът се провали.

— И аз. — Кару се опита да си придаде храбър вид. — Но все ще измислим нещо, ако се наложи.

Той кимна.

— Надявам се да видя… родното си място.

Толкова нерешителност имаше в думите му. Той беше още пеленаче, когато загубиха своето племе, и нямаше спомен за живота си преди Лораменди.

— Можеш да го наречеш свой дом — каза му Кару. — Поне пред мен можеш да си го позволиш.

— Ти помниш ли го?

Тя кимна.

— Спомням си пещерите. Лицата по-трудно. Тези на родителите ми са като размазани петна.

Болно й стана да си го признае. Зири беше пеленаче, но тя имаше навършени седем години, когато това се случи и никой друг, освен нея не оцеля, за да го помни. Кирините щеше да ги има, докато ги пази в паметта си, а ето че бяха почти изчезнали. Усети как съвестта й остро и болезнено напомня за себе си. Дали ще забрави и лицето на Зири като техните? Мисълта за неговото тяло в плиткия гроб непрекъснато я преследваше. Как пръста засипва клепачите му и беглото просветване на неговите кафяви очи, преди да ги затвори. Излезлите по дланите й мехури, след като го погреба в пълно отчаяние още смъдяха; всеки път, щом я заболяха, пред очите й се появяваше лицето му с отпуснати в смъртта черти. И тя знаеше, че съвсем скоро те ще загубят ясните си очертания. Трябваше да го нарисува — жив — докато все още можеше. Но дори да го беше направила, сега не би могла да му покаже портрета. Той умееше да разчита и най-дребните жестове, а тя не искаше да му вдъхва лъжлива надежда. Не от такава надежда се нуждаеше той.

— Ще ми покажеш ли мястото, когато — ако — стигнем там? — попита той.

— Едва ли ще имаме много време — отвърна Кару.

— Знам. Но се надяваме поне за известно време да останем насаме, колкото да е малко.

Насаме? Кару застана нащрек. Какво си мислеше той — че е възможно да останат насаме?

Той също се скова, когато забеляза как се изопнаха чертите й.

— Нямах предвид насаме с теб. Не, че не бих… но не това исках да кажа. Просто… — Той си пое дълбоко въздух и тежко издиша. — Просто съм уморен, Кару. Ще ми се поне за малко да не ме дебнат и да не се притеснявам дали не съм сгрешил някъде. Само това исках да кажа.

Боже, каква е егоистка да мисли единствено за себе си! Бремето върху плещите му беше толкова голямо, че направо го смазваше, а тя не можеше да понесе дори мисълта да остане насаме с него. Поне да се беше престорила, че ще го изтърпи!

— Съжалявам — каза окаяно. — За всичко.

— Недей. Моля те. Не ми е лесно да го кажа, но всичко това си струваше. — И видът му, и неговият глас бяха толкова искрени. И отново излъчването бе така неприсъщо за изражението и гласа на Вълка, че променяше и двете, успявайки да придаде дори благост на непостижимо красивото лице на генерала. О, Зири. — Заради онова, които бихме могли да постигнем — добави той. — Заедно.

Заедно.

Сърцето на Кару взе да се бунтува и ако в нея имаше останала дори капка съмнение, вече не би могла да устои на подобна чистота. Нейното сърце обаче беше половинка от друго „заедно“ — мечтата се зароди в едно друго тяло и въпреки лъжите, които си повтаряше от месеци, явно не си беше отишла с него.

Насили се да се усмихне, защото Зири с нищо не беше виновен и заслужаваше много повече, но така и не успя да произнесе думата — заедно.

Не и на него.

* * *

Зири усети напрежението в усмивката на Кару. Щеше му се да вярва, че е заради принудата да го гледа в това тяло, но… той знаеше. Просто знаеше. Ако не го беше разбрал досега, вината си беше само негова — не нейна, но ето че най-после проумя.

Никаква надежда. Късметът нямаше да го споходи, не и този път.

Пожела й лека нощ не я остави да стои на билото, очаквайки завръщането на ангела; докато се отдалечаваше, усети, че чертите му възвръщат обичайното си изражение. Ъгълчетата на устните му потръпнаха незабележимо, издавайки, че е развеселен — но във веселостта му прозираше жестокост. Това обаче не беше Зири. Той изобщо не беше весел. Мигар Кару все още е влюбена в Акива? Истинският Тиаго би се погнусил, щеше да побеснее. Мнимият Тиаго беше с разбито сърце.

Но изпитваше и ревност и това го поболяваше.

В този момент по-остро от всякога усещаше загубата на собственото си тяло, и то не защото това би променило нещо в чувствата на Кару, а защото му се искаше да полети — да се почувства свободен поне за кратко, да изтощи крилете и белите си дробове, да се сблъска с нощта и да позволи скръбта да се изпише върху лицето, което дори не беше негово — а дори това не можеше да направи. Защото нямаше криле, а само кучешки зъби. И ноктести лапи.

Затова пък бих могъл да вия срещу луната, помисли си той в пристъп на отчаяние и на мястото на доскорошната му надежда, което сега студенееше пусто, той посади нова, която обаче едва го топлеше.

Тя нямаше нищо общо с любовта; не си струваше да пилее надежди за любов. Сега ставаше въпрос за късмет, а единствената причина някога да се смята за късметлия сега гниеше изоставена в един плитък гроб в света на хората. „Късметлията Зири“ — ама че шега.

Неговата нова надежда бе отново да се превърне в кирин, някой ден. Искаше да преживее някак всичко това, без да го разкрият и изгорят като изменник; без да бъде обречен на безвъзвратно заличаване. Все още вярваше в онова, което току-що каза на Кару: че неговата саможертва си е струвала, ако успее да изведе химерите в бъдещето и ги освободи от жестокостта на Белия вълк.

Но иначе надеждата на Зири беше съвсем скромна. Той искаше пак да лети, да се отърве от това омразно тяло и пълната с остри зъби уста, с тези лапи с извити нокти.

Ако някога изобщо бъде обикнат, помисли си горчиво, ще е хубаво да може да я докосва, без да я разкървавява.