Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (12)

12
Сгряваща идея

— Знаеш ли какво бих могла да направя? — каза Зузана, потрепервайки.

— Какво? — попита Мик, който седеше зад нея, ръцете му я обгръщаха цялата, а лицето му беше завряно във вдлъбнатинката между врата и рамото й. В момента това беше най-топлата част от нейното тяло: извивката на врата, където дъхът на Мик създаваше свой собствен микроклимат, няколко прекрасни квадратни сантиметра тропик.

— Спомняш ли си онази сцена от Междузвездни войни — продължи тя, — когато Хан Соло разпори търбуха на един тантан и напъха Люк вътре, за да не измръзне до смърт?

— Ау! — откликна Мик. — Много сладко. Значи се готвиш да ме натикаш в някой съвсем пресен димящ труп, за да ме стоплиш?

— Не теб. Себе си.

— О! Ясно. Добре. Защото след тази сцена аз винаги съм си мислил, че червата първи ще изстинат и колкото до мен — бих предпочел да ми е студено и да не съм овъргалян в мокрите черва на тантан, отколкото…

— Добре де — прекъсна го Зузана. — Няма нужда да си толкова подробен.

— На това му викат спалния чувал на Скайуокър — продължи Мик. — Една жена в Америка го пробвала с кон.

Зузана издаде задавен звук.

— Млъкни веднага.

— Гола.

— О, боже! — Тя се дръпна, за да може да се обърне и да го изгледа зверски. Температурата на микроклимата в извивката на врата й тутакси взе да спада. Сбогом, малки тропици. — Само това оставаше да ми се върти в главата сега.

— Извинявай — отрони разкаяно Мик. — Но имам по-добра идея.

— Сгряваща идея?

— Аха. Тъкмо събирах кураж, когато ми отвлече вниманието с Междузвездни войни.

Малката армия на химерите, плюс тях двамата и Лираз — Акива беше отлетял напред да подготви своята войска, дано котка не му мине път — лагеруваха в една заслонена планинска клисура. Заслонена беше относително понятие, както и клисура. Човек би си представил поляни с диви цветя и огледални езера, но тази тук приличаше по-скоро на лунен кратер. Поне ги пазеше от най-свирепите пориви на вятъра; тук той беше сравнително умерен, така че успяха да си запалят поне огън. Не че имаха кой знае колко за горене, защото дървата, които някой — Рарк? Ейгър? — насече с бойната си брадва, се оказаха недостатъчна храна за огъня: хвърляха зелени искри и смърдяха неприятно, също като миризмата на готвеното с десетилетия зеле, пропила се навсякъде из апартамента на лелята на Зузана.

Честна дума, тая воня нямаше място в нито един от двата свята.

Зузана се зачуди що за идея има Мик, та да се иска кураж да я сподели.

— Идеята ти може ли да ме шашне? — попита.

— Ако проработи ли? Определено. Ако не се получи обаче и ме видиш да се връщам гузен… или наръган, не ми се смей, става ли?

— Наръган?! Тогава не бих ти се присмяла — заяви Зузана и в този момент наистина го мислеше. — Особено ако има риск от наръгване. Но всъщност няма, нали?

— Не съм много сигурен. Унижението обаче е гарантирано. — Той си пое дълбоко въздух. — Е, потеглям.

Щом тялото му се отдели от нейното и я остави незащитена срещу природните стихии, Зузана си даде сметка, че досега не й е било студено, но вече наистина премръзва. Все едно е изпълзяла от търбуха на тантана, покрита с мокри…

Ъф.

— Къде тръгна Мик? — попита Кару, скачайки от скалния заслон, който ги пазеше — така де, нещо такова — от вятъра. Покатерила се беше горе под претекст, че ще стои на пост, но иначе се оглеждаше за Акива. Слънцето вече залязваше и Зузана не очакваше серафимът да се завърне скоро, но не си направи труд да го сподели с приятелката си.

— Представа нямам — отвърна тя. — Май се кани да извърши някой подвиг, за да ни спаси от бялата смърт. — В същия миг съжали, задето си е позволила да хленчи.

Кару трепна.

— Съжалявам, че не сме по-добре подготвени, Зузе — каза. — Не трябваше да идваш. Каква глупачка съм, че те взех с нас.

— Шт! Аз не съжалявам и изобщо не съм премръзнала до смърт, иначе щях да се намъкна под одеялото при Исса.

Имаше негласна конспирация за подпомагане на студенокръвните сред тях и всички излишни одеяла — включително смрадливата защита на Зузана срещу бодливата грива — бяха отишли за каузата. Зузана поне имаше подплатено яке, а Мик — пуловер. Извадиха късмет, че не бяха взели всичко със себе си, когато избягаха от казбата, иначе и с това нямаше да разполагат.

— Какво точно се кани да прави? — попита Кару. Мик беше поел в посока, обратна на тази, където спяха химерите. — Той едва ли… не би си позволил… О! Точно това е. — В гласа й имаше едновременно ужас и страхопочитание.

Зузана споделяше чувствата й.

— Какво си въобразява?! — изсъска тя. — Отбой. Отбой.

Но вече беше твърде късно.

С ръце, напъхани дълбоко в джобовете на джинсите, влачейки крака като някой подплашен клошар, Мик вървеше към… Лираз.

Зузана се изправи, за да вижда по-добре. Жената ангел стоеше в най-отдалечения край на този скален окоп, колкото се може по-настрани от химерите; явно пак беше бясна, също като в казбата или на Карловия мост. Даже май още по-бясна. Или пък лицето й просто си беше такова? Зузана не я беше виждала с друго изражение. По време на полета двамата с Мик си намериха забавление, като измисляха по някоя малка обява за всеки от спътниците си; тази на Лираз представляваше нещо от рода на: Пламенна, много взривоопасна жена ангел търси жив игленик, за да тренира навъсената си физиономия и основните техники при намушкване. Без целувки.

Мик нямаше намерение да се предлага за игленик. Зузана си даде сметка, че онова „пламенна“ — ама буквално — е целта му. Това си беше същинска лудост! И сигурна смърт. Нямаше начин Лираз да склони да дойде при тях и да ги сгрее с крилете си. Тези нейни пламенни, чудни, сгряващи криле.

Точно в този момент Мик се опитваше да говори с нея. Първо направи разбираемото за всеки потръпване бррр! и веднага след това разпери ръцете си като криле, накрая посочи мястото, откъдето идва, и сключи длани като за молитва. Лираз проследи жеста му и видя Зузана и Кару да ги наблюдават. Очите й се присвиха. После отново насочи вниманието си към Мик, но само за кратко, поглеждайки го — отгоре; беше доста висока — с пълно безразличие. Нищо не каза, даже не си направи труд да поклати отрицателно глава, само му обърна гръб, сякаш него изобщо го нямаше.

Как си го позволява?!

— Ей сега ще я направя на тантан — промърмори Зузана.

— Моля? — не дочу Кару.

— Нищо.

Мик се връщаше гузен, но не и наръган, и макар мисията му да се провали — нима си въобразяваше, че Лираз ще се загрижи за тяхното удобство?! — той беше проявил невероятен кураж. Химерите, дори да бяха зверове, пак се оказаха по-сговорчиви от нея.

— Ето го моя герой — посрещна го без следа от насмешка Зузана, после го хвана за ръка и го отведе при символичния огън, за да възстанови отново тропиците по врата си.