Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (8)

Главният жрец

— Къде се губиш? — нахвърли се Ким върху Юлиан, когато той се появи в двора.

— Нямаме време, да изчезваме от тук! — отвърна момчето, останало без дъх.

Тримата се втурнаха край мелницата за камъни и излязоха на малката уличка, водеща към града.

Когато се озоваха на сигурно място, Юлиан се подпря на една стена, дишайки тежко.

— Хора, няма да повярвате…

— Не ни карай да теглим думите ти с ченгел от устата — прекъсна го Ким. — Разказвай!

Юлиан им разказа всичко до най-малката подробност. Ким остана със зяпнала уста. Не можеше да бъде! Дали зад атентата срещу фараона действително не стои някой от двамата?

— Трябва да предупредим Ехнатон! — възкликна Леон.

Ким поклати глава.

— По-добре да не го правим!

— Защо?

— Първо, не е сигурно дали Тутмос, или Нефертити е поръчител на атентата. Никой от тях не е споменавал такова нещо. По-скоро се подозират един друг. Но дори и да си бяха признали, твърдението на Юлиан нямаше да има повече тежест от тяхната дума. Така че познай от три пъти на кого биха повярвали — обясни момичето.

Леон подръпна крайчеца на ухото си.

— Имаш право. Трябват ни неопровержими доказателства…

— Така е — отвърна Ким. — Предполагам, че поръчителят е бил Тутмос, защото има мотив! Не трябва да го изпускаме от очи.

— Не знам — колебливо възрази Юлиан. — Ами смъртта на Мериере? Мислиш ли, че Тутмос има пръст и в това?

Ким не бързаше с отговора. Забележката бе основателна.

— Ами — каза тя най-после — може би двете деяния изобщо не са свързани помежду си. Само че едва ли ще разрешим загадката тази вечер. Какво ще кажете, дали да не се поразходим из града? Трябва да се поразсеем малко. Утре ще продължим с разследването.

Леон и Юлиан се съгласиха и тримата се упътиха към града.

Макар да бе надвечер, продължаваше да е много горещо. Из улиците тичаха деца. Косите на повечето момичета бяха сплетени в многобройни плитчици. Момчетата бяха с обръснати глави, с изключение само на един кичур коса, сплетен на плитка, която висеше отстрани над ухото.

Приятелите се присъединиха към една шумна група, която наблюдаваше някакво състезание.

Играчите бяха разделени на два отбора, всеки от по двама души. По момче от всеки отбор се бе покатерило върху раменете на свой съотборник. Между двата отбора прелиташе топка. Приятелите бързо се ориентираха в правилата. Ездачите си подхвърляха топката. За всеки пас се полагаше по една точка, в случай че играчът, на когото бе хвърлена топката, не успееше да я улови.

Тримата погледаха около четвърт час, а след това продължиха безцелно да вървят по улиците. Минаха покрай множество работилници. Стоките, които се произвеждаха в тях, се излагаха за продан на улицата, непосредствено пред работилницата. На широка полица бяха наредени сандали с всевъзможни размери, а пред една дърводелска работилница млад мъж предлагаше кутии за бижута от абаносово дърво с инкрустирани детайли от слонова кост и злато.

Малко по-нататък се полюбуваха на уменията на един плетач на кошници и на един грънчар.

Най-после стигнаха до малък пазарен площад, където клиентите използваха последните слънчеви лъчи, за да довършат покупките си.

Очите на Ким заблестяха. Тук имаше буквално всичко: разни мехлеми, планини от разнообразни плодове и зеленчуци, съдове от алабастър^[1] и глина във всички размери и големини, амулети и талисмани^[2] от различни материали и в различни форми, плисирани набедрени препаски, билки и подправки, панделки за коса, обеци, зарове от кост, вкуснотии с мед, играчки като дървени кончета и лъв, чиято паст можеше да се отваря и затваря с помощта на шнур, подаващ се от опашката му.

Кия измяука силно и привлече вниманието на децата. Момичето видя, че котката бе вперила поглед в една сергия, на която се продаваха амфори с вино. Чуваха се разгорещени викове. Някакъв мъж се оплакваше от качеството на виното и ругаеше търговеца.

— Добавил си му вода, жалък измамник!

Продавачът на свой ред възмутено крещеше нещо, а след това повика отговорника на пазара.

Междувременно Ким забеляза някакъв мъж, който внимателно наблюдаваше сцената. Той носеше на главата си кърпа, подобно на работниците, които по цял ден се трудят под палещите лъчи на слънцето. Мъжът стоеше с гръб към тях.

Когато отговорникът на пазара дойде, за да умири кавгаджиите, мъжът бързо се дръпна назад, сякаш се страхуваше да не бъде забелязан. При това обърна за малко лицето си към Ким и тя замръзна на мястото си.

На дясната си буза мъжът имаше изпъкнал белег! Без съмнение това бе атентаторът!

Тя тихичко прошепна на приятелите си, които в този момент наблюдаваха работата на един фризьор, какво бе видяла.

— Да извикаме стражите! — предложи Юлиан. Лицето му бе станало бледо като платно.

— Не — отвърна Ким. — Докато го направим, той ще е зад девет планини в десета. По-добре да го проследим!

— Точно така — съгласи се с нея Леон. — Ще наблюдаваме къде ще отиде и тогава ще повикаме стражите!

— Вероятно ще отиде при Тутмос — предположи Ким.

Мъжът мина покрай един щанд със смокини и изчезна в някаква тъмна уличка.

Приятелите го последваха, като се движеха на разстояние зад него.

Мъжът продължи напред, мина покрай малка двуколка, като не обърна внимание на смеха, който се разнасяше от кръчмата наблизо, и се отдръпна встрани, за да направи място на един конник, който профуча покрай него.

— Хм — възкликна Ким. — Работилницата на Тутмос се намира на съвсем друго място. Струва ми се, че се опитва да стигне до Нил.

Внезапно мъжът сви в друга уличка, още по-тъмна от предишната.

Ким се сепна. Освен дремещото куче, легнало пред входа на една къща, в уличката нямаше никого. Къде се бе дянал този тип?

Тя безпомощно погледна към Юлиан и Леон.

И тъй като те само вдигнаха рамене, момичето продължи напред. Кучето наостри уши. Най-вероятно бе усетило Кия, която бе минала от другата страна на уличката. Кучето — мършаво, рунтаво псе, се изправи с ръмжене.

— По-добре да се връщаме — предложи Юлиан с треперещ глас.

— Как ли пък не! — възпротиви се Ким.

В този момент някой се хвърли към нея откъм тъмния вход на една къща. Сграбчи я с неимоверно силните си ръце и я притисна към стената.

Ким пронизително изкрещя, но в този момент едра ръка запуши устата й.

С разширени от ужас очи тя видя, че нападателят й бе мъжът с белега.

Леон и Юлиан й се притекоха на помощ, но мъжът ги блъсна и те полетяха към земята.

След това мъжът приближи обезобразеното си лице до това на момичето:

— Мислиш ли, че не съм забелязал как се мъкнете по петите ми? — каза той с тих, заплашителен глас. В очите му блестеше опасно пламъче.

Ужасена, Ким поклати глава. Погледна крадешком встрани и видя, че приятелите й се бяха изправили. Видя също, че Кия се бе приготвила за скок.

Мъжът внезапно се изправи — острите нокти на съскащата котка се бяха забили в широкия му врат. Той посегна към котката и пусна Ким, която мигновено си плю на петите.

Само след няколко крачки обаче Ким разбра, че уличката, по която тича, е задънена. Бяха попаднали в капан!

Ким завика за помощ колкото й глас държи, Леон и Юлиан се присъединиха към нея, Кия все още бе вкопчена във врата на мъжа, а той се извиваше в някакъв странен танц, опитвайки се да се отърве от котката.

Някакъв прозорец се отвори и от него се разнесоха викове. Някой се опитваше да извика стражите.

Кия най-после остави мъжа на мира и с големи скокове хукна към Ким, Леон и Юлиан.

Белязаният изтри кръвта от шията си. След това се надвеси със стиснати юмруци над приятелите:

— Свършено е с вас! — изрева той. — Тази вечер ще е последната в живота ви!

Изплашени, приятелите заотстъпваха назад. Ким добре разбираше, че няма как да му се изплъзнат.

Точно в този момент до ушите й достигна кратка команда. В уличката се втурна отряд войници. Носеха факли и бяха въоръжени с копия.

Мъжът понечи да избяга, но Ким му подложи крак и той се стовари на земята. Преди да бе успял да стане, войниците дотичаха и го обградиха.

— Какво става тук? — извика дрезгав глас.

Ким направи крачка напред и разпозна командира на отряда, който ги бе арестувал, малко след пристигането им в Ахетатон.

— Какво, пак ли вие? — изненада се той.

— Да — отвърна Ким, надмогвайки страха си. — А това е атентаторът!

— Какво, какво? — изплъзна се от устата на командира на отряда.

— Той е, разпознахме го.

Командирът засия.

— Много добре! Ехнатон ще остане доволен! Това задържане ще ми донесе повишение. Какъв късмет, че отрядът ми бе наблизо и чухме виковете за помощ. — И той внимателно попипа голата си глава, все едно че бе рохко яйце. — А и ще ми гарантира, че хубавата ми глава ще си остане на мястото.

Хубава ли, помисли си Ким. Е, за вкусовете няма да спорим…

Сега командирът на отряда вдигна факлата по-високо и разгледа мъжа.

— Не мога да повярвам на очите си! — извика той.

— Познавате ли този тип? — попита Ким.

— Разбира се — отвърна командирът на отряда. — Кой не го познава. Това е Паренеферу, беше първожрец на бога Амон в Тива.

— Ти го казваш — отвърна атентаторът. — Могъществото ми е несломимо.

— Ще видим това.

— Да, ще видиш, нищожество такова! И ще съжаляваш, в името на Амон Ра, че изобщо си се родил.

Амон Ра ли? Но нали този бог е забранен, помисли си Ким.

— Добре ли чух… — започна Ким, но командирът на отряда й заповяда да замълчи.

Той насочи върха на копието си към сърцето на атентатора.

— Надценяваш се твърде много. Държа те в ръцете си!

— Но не за дълго — отвърна атентаторът и се изплю в краката му. След това се изсмя гръмко.

— Отведете го! — заповяда командирът и се погрижи войниците му да завържат ръцете на Паренеферу. След това се обърна към приятелите: — Вие също ще дойдете в палата. Необходими сте ни като свидетели.

Четвърт час по-късно приятелите и командирът на отряда отново стояха пред фараона, Нефертити и Тий. Паренеферу остана пред вратата, където няколко войници го пазеха.

Този път не бяха в тронната зала, а в една от многото други зали на палата. Светлосините стени бяха покрити с изображения на риби, на ловни и земеделски сцени край Нил, както и на кораби.

Ехнатон и Нефертити се бяха излегнали върху кушетки, които наподобяваха огромни водни лилии.

Зад кушетките имаше растения с листа във всички нюанси на зеленото.

По всичко изглеждаше, че царската двойка точно бе привършила вечерята си. Слугите изнасяха навън това, което бе останало от разкошните блюда. В дъното на залата се бяха настанили музиканти с флейти, барабани, кречетала от слонова кост и арфи. Няколко танцьорки чакаха реда си.

— Божествени фараоне, водя мъжа, посегнал на живота ви — каза командирът на отряда с нисък поклон.

Ехнатон се надигна.

— Въведете го!

Командирът направи знак и войниците въведоха първожреца.

Ким внимателно наблюдаваше Ехнатон. Лицето му внезапно пребледня, когато видя пред себе си атентатора.

— Добре ли виждат очите ми? — изрече той.

— Да, аз съм, главният жрец на Амон — язвително отвърна мъжът.

Ким си помисли, че сигурно е от жреците на Амон Ра, лишени от власт по нареждане на Ехнатон и Нефертити.

— Мислех, че си мъртъв — дрезгаво рече Ехнатон.

— Много хора си мислят така. И в това е шансът ми — засмя се Паренеферу.

Ядосан, фараонът погледна към Нефертити.

— Вероятно е успял да избегне по някакъв начин арестите.

В този момент се обади Тий.

— Не всички жреци попаднаха в затвора, някои успяха да избягат.

Фараонът кимна мрачно.

— Така трябва да е станало. Успял си да се изплъзнеш по някакъв начин.

— Да, а успях да нанеса и удара си — заяви доволно мъжът. — За съжаление, тези дребосъци ми попречиха — и той отправи към приятелите пълен с омраза поглед.

— О, да, тези деца и тяхната котка са невероятно умни! — обади се Нефертити и децата се почувстваха много поласкани.

— Значи ти си убиецът на Мериере? — остро попита фараонът.

— Да, така е — без заобикалки отвърна Паренеферу и лицето му се изкриви в усмивка, докато измерваше с поглед Нефертити и Ехнатон. — Мериере бе една от машите ви. Той продаде истинската вяра. Добре знаете, че и той бе един от жреците на Амон Ра, но се отрече от вярата си, за да не загуби службата си. Затова не се присъедини към бунта ни. Той беше предател и трябваше да умре!

Ким се обърка. Жрецът ни най-малко не се опитваше да прикрие деянието си, въпреки че знаеше, че ще плати за това с живота си.

— Ще се постарая да нямаш повече поводи да се перчиш с деянията си — оповести Ехнатон. — Никога повече, чуваш ли? Никога повече!

В отговор се разнесе зловещ смях.

— Накарайте го да млъкне! — извика Тий.

Командирът на отряда се погрижи да запушат устата на първожреца и да го отведат. Когато стигна до вратата, мъжът се обърна и Ким видя очите му. В тях гореше опасно пламъче. Полазиха я тръпки.