Фабиан Ленк
Окото на Нефертити (7)

Един интригуващ разговор

Малко след това приятелите вече седяха в големия вътрешен двор и обядваха заедно с останалите работници. Мъжете пиеха бира и сърбаха супа с много подправки. За десерт имаше хляб и смокини.

Юлиан, Леон и Ким си бяха взели купички. Тутмос се погрижи да им сипят козе мляко.

— Какво има в супата? — подозрително попита Ким.

— Латос^[1] — отвърна един от работниците.

— Латос ли? — повтори Ким и смръщи нос. — Това е някаква риба, нали?

— Ами да!

— Гадост, мразя риба! — извика момичето и сложи купичката си на пода пред Кия, която лакомо се нахвърли върху храната.

— Предпочиташ месо, така ли? — работникът се засмя. — Но месо могат да си позволят само богатите, а ние не сме богати.

Ким задъвка мрачно хляба си, а след това натъпка няколко смокини в устата си.

След половин час всички отново се върнаха на работа. Възложиха на приятелите, както бе разпоредил Тутмос, една сравнително лека дейност: да разтрошават скални отломъци гипс, докарани от кариерите. След това да отнасят натрошените камъни до нещо като мелница в дъното на двора. Там разтрошените камъни, с размер колкото речни камъчета, биваха стривани между два воденични камъка.

Един от двама мъже, на които трябваше да помагат, обясни на Юлиан принципа на действие на мелницата.

— Долният воденичен камък е неподвижен. Но горният се върти и стрива камъчетата върху долния камък — получава се нещо като брашно.

Мелницата се задвижваше от един вол, който послушно обикаляше в кръг.

Юлиан с интерес наблюдаваше как към стрития на прах гипс се прибавя вода. С получената гипсова рядка каша се правеше гладко покритие на бюстовете.

— Ей, какво зяпаш, върви да чукаш камъни! — извика му един от работниците.

Юлиан послушно се упъти към приятелите си и започна да чука камъни. Добре й е на Кия, помисли си той.

Котката си играеше с едно камъче, което побутваше с лапички насам-натам. Беше повече от ясно, че й се играе футбол. Юлиан, Ким и Леон често играеха футбол с нея. Кия пазеше на вратата, а те се опитваха да я надхитрят и да й вкарат гол с някой добре премерен шут, което всъщност рядко им се удаваше, тъй като пъргавата котка имаше много бързи рефлекси.

— Може би ще ни се удаде възможност да се отбием в ателието на майстора след работа — тихо каза Юлиан на приятелите си.

— Нещата не изглеждат особено добре — отвърна сухо Леон. — Дадоха ни неподходяща работа.

В този момент Юлиан видя как един работник понесе делва с гипс към ателието на Тутмос.

— Хора, открива ни се добра възможност — каза той, изпълнен с надежда. — Вероятно ще можем и ние да му занесем гипс и да хвърлим поглед на работата му.

Засега обаче не им бе разрешено да напускат работното си място и часовете едва-едва се нижеха.

В ранната вечер един работник дотича от ателието, крещейки.

— Божествената Нефертити е тук!

Сред работниците се понесе шепот. Пред вратата на коридора, водещ към ателието на майстора, настана блъсканица. Юлиан, Ким и Леон също се втурнаха натам. В този момент се разнесе резкият глас на Тутмос, който ги върна към задълженията им. Работниците с ропот се подчиниха.

— Скоро и без това ще се стъмни — каза някой. — Мисля, че можем да приключваме за днес.

— Хайде да поиграем на зарове! — извика друг и двама от мъжете откликнаха на предложението му.

Тримата изчезнаха в една уличка, непосредствено зад мелницата за камъни, която, по всичко изглежда, водеше към града.

Някои от работниците довършваха работата си или прибираха инструментите си. След това се разпръснаха. Само приятелите все още стояха в двора, с чукове в ръце.

— Хм, дали да не се поразходим из града — предложи Ким. — А след това…

— Гипс, трябва ми гипс! — раздаде се в този момент нервен глас откъм ателието.

Юлиан изпусна чука.

— Това е шансът ни, хора! — втурна се той към коридора и извика: — Идваме, идваме!

— Побързайте, в името на Атон! — разнесе се в отговор.

За щастие беше останал един съд, пълен с гипсова каша, която все още не се бе втвърдила. Юлиан го грабна и тримата хукнаха по дългия коридор към ателието. Юлиан вървеше начело и първи стигна до него. То бе отделено от коридора само със завеса.

Тя бе тук, божествената Нефертити! Бе седнала на един стол в средата на ателието. Светлината на множество маслени лампи осветяваше прекрасното й лице.

Сърцето на Юлиан се преобърна в гърдите: владетелката носеше синята корона, позната му от бюста, който щеше да бъде открит три хиляди години по-късно…

— Защо си се вторачил така в мен? — развеселено попита царицата.

— Да, наистина — обади се Тутмос. — Дайте ми гипса и изчезвайте!

Юлиан се поклони и се подчини. Ким и Леон също оставиха съдовете, които носеха, и си тръгнаха. Само Кия се престраши да се приближи до Нефертити и се заумилква в краката й.

— Изчезвай оттук! — извика скулпторът.

— Остави я — отвърна Нефертити. — Обичам котки. А тази е не само красива, но и, как да кажа… единствена по рода си… Виж само очите й!

Кия измяука и подаде главичката си, за да я погалят.

Юлиан наблюдаваше сцената със смесени чувства. Ами ако Нефертити просто вземеше тяхната Кия със себе?

Котката сякаш прочете мислите му, побутна за последен път с носле финия глезен на царицата и се върна при тях.

Главният скулптор също си отдъхна с облекчение:

— Можем да продължим работата. Трябва да завърша очите!

— Можем ли да гледаме? — престраши се да попита Юлиан.

— Не, само ще ме разсейвате! — грубо отвърна майсторът. — Хайде, омитайте се оттук! И дръпнете завесата!

Жалко, помисли си момчето.

— Трябва да обсъдим нещо — каза царицата. — На четири очи.

Юлиан кимна и отново се поклони.

Докато вървяха по коридора обаче, внезапно го осени една идея.

— Искам да разбера за какво ще си говорят Нефертити и Тутмос — прошепна той на Ким и Леон.

Момичето се усмихна и каза тихо:

— Искаш да подслушваш, значи?

— Каква ужасна дума — отвърна момчето и също се усмихна. — Идете при вратата, водеща към двора, и я затръшнете, така че Тутмос да си помисли, че сме си тръгнали. Аз ще се промъкна обратно и ще застана на пост.

— Добре, но бъди много внимателен — прошепна Ким.

Юлиан видя как приятелите му изчезнаха в двора. Когато вратата зад тях се затвори с трясък, той се запромъква на пръсти обратно към ателието.

Стигна до завесата, която само преди минути бе дръпнал по нареждане на Тутмос, и плътно се прилепи към стената.

— … толкова се радвам, че не пострада при атентата — казваше точно в този момент Тутмос.

— Да, Ехнатон също е добре — чу се гласът на царицата.

Чу се сумтене, а след това Тутмос рече:

— Това ми е все едно. Той не е достоен за теб. Не те заслужава.

Юлиан усети, че скулпторът е бесен.

В отговор се разнесе звънък смях.

— Но е фараон. Син е на Атон и самият той е бог.

— Да, той е много могъщ — отвърна главният скулптор. — Но умее ли да използва разумно властта си?

— Какво те кара да се съмняваш?

— Добре знаеш отговора!

— Не, не го знам.

— Знаеш го, разбира се! — разпали се Тутмос. — Ехнатон е самодоволен и сляп. Сляп за народа си и за боговете. Да, той успя, построи този град, този храм, този палат, но какво е всичко това всъщност? Продукт на безумните му вярвания. Той унищожи всичко, постигнато от народа ни, всичко, което го правеше силен! Назрява съпротива, чуваш ли? Атентатът е ясен знак за това.

Настъпи кратка пауза.

Повече от ясно е, че Тутмос презира Ехнатон, а може би дори го мрази, помисли си Юлиан. Освен това скулпторът очевидно смяташе, че атентатът е бил насочен към фараона, а не към Нефертити.

— Ти също ще си нищо без него — прекъсна мълчанието Нефертити. — Той избра теб за царски скулптор. Можеше да възложи задачата и на друг майстор.

— Ами да го направи тогава! — извика скулпторът. Чу се хлипане.

Юлиан бе напълно объркан. Плачеше ли високопоставеният скулптор? Момчето не можеше да не забележи и още нещо: Тутмос говореше на Нефертити на ти. По всичко изглежда, че е много близък с нея!

Разговорът отново заглъхна. Какво ли става там вътре, опитваше се да отгатне момчето. Колко глупаво, че не може да види нищо! Юлиан впери поглед в плътната завеса и видя, че между долния й ръб и пода имаше процеп, широк около десет сантиметра. Много добре!

Юлиан безшумно се отпусна на колене. След това погледна през процепа към ателието.

Царицата продължаваше да седи на стола. Скулпторът бе коленичил пред нея, навел глава. В този момент Нефертити протегна ръка и погали Тутмос по рамото, сякаш искаше да го утеши.

Скулпторът бавно вдигна глава и Юлиан видя, че по бузата на мъжа се стичат сълзи.

— Аз… аз те обичам — промълви той.

— Знам — меко отвърна Нефертити.

— Мога ли да се надявам на нещо?

Сърцето на Юлиан заби бързо. Ставаше все по-интересно!

Но Нефертити не даде на скулптора ясен отговор:

— Единствено Атон знае кой път ще изберем…

— Моля се ден и нощ този път да ме отведе до теб. Ехнатон не те заслужава — повтори скулпторът. — Любовта ви е угаснала. Ти сама го каза.

Нефертити се усмихна едва забележимо:

— Въпреки това има много неща, които ни свързват. А и съм царица благодарение на него. Ако го оставя, ще трябва да се откажа от всичко.

Внезапно лицето на Тутмос придоби сурово изражение.

— В такъв случай той трябва да те напусне, при това завинаги…

Юлиан настръхна от ужас.

Царицата рязко се изправи.

— Нали не искаш да кажеш, че аз, че аз трябва да го… Не, не, не е възможно да си си помислил такова нещо!

— Точно това си помислих! — Гласът на Тутмос внезапно изтъня: — Да, трябва да го убиеш! — И той безумно се изсмя. — Може би дори вече си се опитала да го направиш тази сутрин на моста. Непознатият стрелец вероятно е действал по твоя заповед!

Юлиан си помисли, че не е чул добре. Той се ощипа по ръката. Не, не сънуваше!

— Спри! — викна Нефертити. — Ще ни навлечеш огромни неприятности. Ако някой чуе думите ти, и двамата сме загубени.

Мислите се блъскаха в безпорядък в главата на Юлиан. По всичко изглежда, че атентатът е бил насочен срещу самия Ехнатон! Но дали действително бе дело на жреците на Амон Ра? Нямаха ли пръст в него Нефертити или Тутмос?

— Смъртта му щеше да е избавление — извика Тутмос с изкривено от омраза лице. — Пътят пред теб щеше да е свободен и тогава…

— Замълчи! — не го остави да довърши Нефертити. — Тръгвам си! Ще дойда утре вечер по същото време да видя докъде си стигнал с бюста ми! А сега се погрижи гвардейците ми да ме придружат. Хайде!

Юлиан скочи на крака. Ами сега! Чу стъпки, които се приближаваха към завесата.