Книстер
Лили Чудото и пътешествието до Мандолан (8)

Седма глава

Градът беше украсен. На големия площад, където преди беше базарът, беше издигната сцена. Там стоеше някакъв предмет, обвит в шарени кърпи. На Лили и Муса, които влязоха в града, яздейки слона Моро, веднага им стана ясно какво беше това. Тронът, разбира се!

— Подготвили са всичко за коронацията — извика Муса. — Дано Нанди да дойде навреме.

Той помогна на Лили да слезе от слона заедно с Хектор в раницата. Децата благодариха на Гупта и Моро, преди да продължат пътя си. Лили прегърна слона, който беше обикнала много. Моро я погали с хобот по бузата, а очите на Лили се насълзиха.

— Време е да се погрижим за Хектор — каза Лили с тъжен глас, след като дълго време беше махала с ръка на слона и неговия господар.

Муса знаеше какво трябваше да направят.

— Познавам една знахарка. Тя ще му помогне със сигурност.

И той се беше просълзил при раздялата с Моро. Лили обсъди с приятеля си как да минат незабелязано през града, без да бъдат видени от враните на Абраш или от преследвачите на Гулиман. Муса погледна обезпокоено към Лили.

— Веднага ще те познаят по странните дрехи и червената ти коса. Чудя се, че дори те пуснаха през портата на града. Сега нямаме слон, който да привлича вниманието. Трябва да ти намерим други дрехи, но къде? Аз имам само тези, които са ми на гърба.

— Лейла! — извика радостно Лили.

Тя остави учудения Муса и се затича към младата слугиня, която беше разпознала в тълпата.

— Лейла, нуждая се от помощта ти!

— Каквото и да е. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да ти помогна — отвърна Лейла. — Аз дължа свободата си на теб.

Когато Лейла чу от какво се нуждаеше Лили, тя изчезна за миг и се върна с едно прекрасно сари. Лили изведнъж се превърна в една истинска жена от Мандолан. Е, почти. Тя трябваше да скрие червените си коси под кърпата на сарито. Муса взе раницата с Хектор. Така преобразена, Лили тръгна с Муса по тесните улици на столицата.

Скоро стигнаха до аптеката на знахарката. Там беше пълно с етажерки с шишенца и кутийки, съдържащи всякакви билки и сиропи. В някои от тях имаше странни съставки, за които Лили не беше предполагала, че може да се слагат в лекарства. Бележки върху шишетата показваха съдържанието им: настъргани кости от змии, счупени и не счупени крака на паяци, сварени гъби, потопени във вино жаби, изсъхнал хляб, кристализирала вода, раци със слюнка от лама. На Лили й стана лошо, само докато четеше.

— Какво мога да направя за вас? — попита знахарката и погледна над очилата си.

Лили извади предпазливо малкия си приятел от раницата и нежно го положи на тезгяха.

— О, много е зле — видя знахарката още от пръв поглед и пипна една от червените пъпки, които се бяха появили по цялото тяло на Хектор. — Това не е странна болест, но животното е странно — измърмори тя. — Дракон! Мислех, че са измрели отдавна. Изглежда като гущер с крила. Но не са толкова вкусни!

— Можеш ли да му помогнеш? — попита нетърпеливо Муса.

— Не се тревожете за малкия — успокои ги знахарката. — Един сироп от билки, отрова от змии и мъх ще го оправи. След час ще е на крака.

— Отрова от змии? — попита обезпокоено Лили.

— Не се притеснявай. Май е пил развалена вода?

— Може ли да направим нещо?

— Можете само да чакате и да изпиете по един чай. Върнете се след час. Тогава ще можете да си вземете приятеля обратно — каза знахарката и започна да рови по етажерките, за да намери правилните съставки.

Лили тъкмо се канеше да възрази, защото не искаше да оставя Хектор сам, когато на вратата се почука. Кой ли беше това? Абраш! И то в компанията на главния стражар.

Той веднага разпозна Муса, чиито снимки враните бяха донасяли толкова пъти. Само с един знак на Абраш стражарят хвана Муса. В този миг Абраш забеляза и Лили. Първо я погледна изпитателно, а после дръпна кърпата от главата й, за да се види червената й коса.

— Сега те хванах, ти подла вещице! — извика той.

Запазила присъствие на духа, Лили хвърли кърпата върху Хектор, който все още лежеше безпомощен на тезгяха. За щастие Абраш не го забеляза. Той продължи да крещи ядосано:

— Казвай веднага! Видях, че отиде в Забранения град. Няма да ти кажа как, но го видях. Аз виждам всичко. А скоро ще знам и всичко! Казвай какво е правилното заклинание, с което да развалим магията върху трона? И не ми разказвай врели-некипели! Да не мислиш, че повярвах на историята с изпражнението от кенгуру и Маринмуло?

— Но аз… — започна да заеква Лили.

Ужас! Какво ли е разбрал този Абраш? Лили беше наясно как той виждаше всичко. Нали враните му бяха навсякъде. Беше ги пуснал дори в пустинята. Но дали знаеше, че Лили беше освободила краля? Само ако Нанди беше тук! Със сигурност щеше да й помогне! Но докато й хрумне как да се спасят, Абраш вече заповядваше на стражата:

— Давайте! Да не мислите, че ще се оставя някаква магьосница джудже да ме води за носа?

Стражарят, който все още се занимаваше с Муса, извади сабята си. Но Абраш се осъзна:

— Не, почакай! — извика той. — Отрежи главата първо на приятеля й. Той я заведе в Забранения град. От магьосницата може все още да имаме нужда. Освен това искам тя да види как аз ще разваля магията на трона. Така ще се научи да уважава Абраш, великият магьосник!

Стражарят забоде меч в дрехите на Муса. За щастие не го прободе дълбоко.

Но Лили чу стенанието му.

— Кажи какво е истинското заклинание! Или трябва да убия приятеля ти?

— Не казвай нищо! — извика Муса. — Ще издържа!

Лили видя как мечът се забива още по-надълбоко. От ризата на Муса потече кръв.

— Спри! — извика Лили. — Предавам се.

С треперещи пръсти тя бръкна в джоба на панталоните си.

— Тук е всичко, от което се нуждаеш, негодник такъв! — каза отчаяно тя и подаде листчето със заклинанията на Абраш.

— И ти ако си супер магьосница! — засмя се Абраш. — Ти вече не си опасна. Сега аз съм супер магьосник, а ще стана и супер крал!

Той се врътна и излезе от магазинчето, без дори и да погледне Лили и Муса. Стражарят го последва. Едва бяха излезли, когато борбеността на Лили се събуди.

— Не, в никакъв случай няма да се предам! Да ги последваме. Към пазара! — извика ядосано тя.

Но изведнъж се поколеба и се обърна към тезгяха. Махна кърпата от Хектор и го погледна загрижено. Знахарката продължаваше да търси нещо по рафтовете. Дори не беше забелязала какво се беше случило.

— Тя има проблеми със слуха — обясни Муса. — Но е много добра лечителка!

Лили погали Хектор по челото за сбогом.

— Ще те оставя за малко сам. Няма друг начин. Но ти ще се оправиш, приятелю мой! Зуки ще се радва да те види отново!

 

 

Малко след това Лили и Муса пристигнаха запъхтени на пазара. Нанди все още не беше дошъл.

— Дано да е тук навреме! — измърмори загрижено Лили.

Под звуците на фанфари Гулиман и Абраш се качиха на сцената.

— Скъпи народе на Мандолан! — започна Гулиман. — Дойде денят, в който ще ви подаря нов крал.

— Той има предвид, че ще подари сам себе си — обясни Абраш.

— Уууу! — извикаха хората, които не бяха въодушевени. — Не искаме нов крал. Искаме си Нанди!

Абраш бързо се намеси.

— Станете свидетели на това как новият ви крал ще се качи на трона! — после даде знак на Гулиман да се качи на трона.

— Почакай, докато не съм забравил — прошепна той на Гулиман.

После му подаде отварата, която беше приготвил по рецептата на Лили. Гулиман хвърли поглед на странната течност и видя, че отгоре плуваха кафеникави неща.

— Да не би това да е онова, за което си мисля? — попита отвратен той.

— Пий, ако искаш да се качиш на трона — заповяда му Абраш.

Не можа да скрие злорадата си усмивка. Гулиман потръпна, но въпреки това сложи шишето до устните си, вдигна глава назад и започна да пие. После тръсна глава:

— Ужас!

Междувременно слугите бяха махнали покривалото на трона. Гулиман се качи по стълбите. Величествено произнесе магическата дума: „Маримболо!“ и седна. Но тогава се случи: едва бе седнал и излетя на земята.

Бум!

Озова се на твърдата земя, точно пред ликуващата тълпа.

— Там ти е мястото, в мръсотията! — викаха хората.

Още преди да се изправи на крака, Гулиман започна злобно да крещи:

— Стража, хвърлете ги всички на лъвовете!

Но вместо това, всички се смееха. Никой не го взимаше на сериозно, дори и стражата.

— Скъпи народе на Мандолан — чу се гласът на Абраш от сцената. — Чуйте, какво имам да ви кажа.

Народът се успокои и се приближи до сцената.

— Тронът сам ще реши кой е новият крал — каза важно Абраш. — Аз ще седна на трона и вие ще видите, че той ще приеме новия крал!

Лили и Муса се спогледаха. Не знаеха какво да мислят. Значи това беше намислил Абраш? Искаше да развали магията с помощта на Лили и нейните заклинания, но не заради Гулиман, а заради себе си. Какъв подъл човек! Не им оставаше нищо друго, освен да гледат какво щеше да се случи.

— Ох, ще стане лошо! Къде се бави Нанди? — каза отчаяно Лили. — Всичко беше напразно. Ние закъсняхме!

Муса прегърна приятелката си, за да я успокои. Той също се огледа, за да види идва ли Нанди и каза съкрушено:

— Не може и не трябва да става така! Аллах трябва да е на наша страна! Усилията ти трябва да бъдат възнаградени!

— О, не! — извика Лили, като видя, че Абраш вади нейното листче от джоба си.

Това беше листчето с нейните заклинания.

— Една магьосница никога не трябва да допуска някой да й вземе записките… — прошепна Лили. — Правило номер 7, параграфи А, Б и В.

Абраш започна да се изкачва по стълбите към трона и тълпата замлъкна. Всички искаха да видят дали тронът ще изхвърли и Абраш. Лили се извърна. Не искаше да гледа това.

Тогава един вик „Лили!“ разцепи тълпата. На Лили й спря дъха. Така можеше да вика само Хектор! Той беше оздравял и летеше над площада. Още докато летеше извика:

— Къде е Зуки? Ти ми обеща!

— Той си е както преди, милият ми Хектор! — измърмори радостно Лили. Но нямаше време за поздрави, защото на Лили веднага й беше хрумнало нещо. Тя извика: — Хектор, виждаш ли листчето, което Абраш държи в ръка? Трябва да ми го донесеш! Спаси листчето, моля те!

Хектор направи завой и литна натам. После се хвърли върху Абраш. Но той го забеляза и малко преди Хектор да го хване, той се изплъзна. Хектор профуча покрай него и се приземи в цветните храсти. Публиката въздъхна разочаровано. Лили не смееше да диша. Погледът й беше прикован в листчето.

— Трябва да направиш нещо, нали си супер магьосница? — викна отчаяно Муса.

Лили си пое дълбоко въздух. Тя знаеше, че ако не направи нещо, погрешният човек щеше да се настани на трона и всичките й усилия щяха да са напразни. Трябваше да спечели малко време, докато дойдеше Нанди. Тогава всичко щеше да се оправи. Но какво трябваше да направи сега?

— Направи магия! — извика Муса.

Да направи магия? Да, но каква? Лили мислеше трескаво. Ако книгата й беше тук, щеше веднага да измисли нещо. Но, почакай! Изведнъж й хрумна нещо. Какво беше заклинанието, с което Лили беше смалила стражата? Ако смалеше Абраш, това щеше да помогне. Но заклинанието беше на листчето, което беше в ръцете на Абраш… Трябваше да си го спомни! Тя се сети за началото. То беше „лабридум“. Но как беше след това? Дали беше козинистра или екзинистра? Лили мислеше трескаво. Козинистра или екзинистра?

— Направи нещо с помощта на магия! Той вече се качва. Скоро ще седне! — извика Муса.

— Козинистра или екзинистра беше? — попита Лили.

— Няма значение! Просто пробвай! — помоли я Муса.

Лили вдигна ръце напред и извика:

— Лабридум екзинистра пируна!

Всички се бяха втренчили в сцената. Лили забеляза, че Абраш започна да става все по-дебел. Поду се целият. Ставаше все по-кръгъл. Невероятно!

— Не исках да става така! — извика Лили. Беше й смешно, защото Абраш изглеждаше много комично. Толкова дебел и кръгъл нямаше да може да се побере в трона.

В този миг Хектор се появи от храстите. Той погледна стеснително към публиката. Хората гледаха с учудване преобразения Абраш и не бяха сигурни дали имаха право да се смеят на все по-дебелия Абраш. Те просто се чудеха.

— Хектор! Донеси ми бележката! — извика Лили. — Тя си е моя!

Хектор все още беше зашеметен, но веднага разбра за какво става въпрос. Той скочи към Абраш. Щеше ли да вземе бележката от ръцете му? Не! Той захапа Абраш по дебелия задник. Абраш извика от болка и пусна бележката. Злодеят беше станал толкова дебел и безформен, че дори не можеше да се наведе. По лицето му се четеше болка. Явно Хектор не беше захапал само кафтана му. Той се беше пукнал като балон. Въздухът започна да излиза със свистене. Абраш се понесе във въздуха като спукан балон. Мина покрай пазара и се издигна високо в небето на Мандолан.

Зрителите започнаха да ръкопляскат, докато Абраш стана като малка точка в небето. Лили си проправи път до сцената и прегърна Хектор.

— Хектор! Хектор! Ти си моето съкровище! Ти спаси всички ни!

— Разбира се! Това спада към задачите на един магически дракон! Да не си очаквала нещо друго?

Зрителите ръкопляскаха и радостта им нямаше край. Но този аплауз не беше предназначен само за Лили и Хектор, а и за крал Нанди, който се беше появил на площада.

— На трона! На трона! — подканваха го те. — Преди някой друг да се е настанил там!

Крал Нанди се качи гордо на сцената и се отправи към трона. Народът започна да ликува, когато той, естествено, не беше отхвърлен от трона. Музикантите започнаха да свирят една весела мелодия, която Лили беше чувала вече. Тя влизаше в душата и действаше почти като магия. Нанди вдигна ръце и народът замлъкна, за да го чуе какво ще каже.

— Мили народе на Мандолан, радостен съм да бъда пак сред вас, а съм истински щастлив, че вие запазихте верността си към мен. Ще подаря живота на моя властолюбив племенник Гулиман, но ще се погрижа за това той никога повече да не причинява зло на някого.

— Да живее, Нанди, нашият крал! — започнаха да викат всички.

Нанди кимна и продължи:

— Мили мои, искам да ви представя някой, без чиято помощ днес нямаше да съм тук на трона си. Това смело момиче ме освободи от Забранения град, където злият Абраш ме беше затворил с помощта на триковете си.

Нанди стана от трона, за да покани Лили при себе си. Но къде беше тя? Преди малко беше тук?

Лили беше останала на площада, докато се убеди, че кралят ще седне безпроблемно на трона. Когато видя, че той не беше отхвърлен, тя разбра, че задачата й е приключила. Беше време да изпълни обещанието си към Хектор.

— Искам най-накрая да отида при Зуки! — викаше той. — Не мога да чакам повече! Ти ми обеща! Аз искам! Аз искам!

На Лили й се искаше още малко да попразнува заедно с хората на Мандолан, но обещанието си беше обещание. Търговецът не се зарадва, когато видя в магазина си странното червенокосо момиче и гущера й. Но Лили веднага отиде до правилната бутилка и я потърка. Шшшуууппп! И Зуки изскочи. Хектор стоеше като вцепенен. Беше влюбен до уши. Зуки също беше впечатлена от погледите на Хектор.

Когато Лили изпразни цялото си портмоне на тезгяха, търговецът се зарадва и очите му светнаха.

— Гълъбчета, може ли да ви смутя? — прошепна Лили в ухото на Хектор.

— Гълъбчета? Какво е това? — попита Хектор.

— Не е нещо за ядене — усмихна се Лили. — Така се казва на хора, които са влюбени и не виждат нищо друго. Искам да говоря с теб насаме. Няма да трае дълго.

Хектор целуна Зуки по бузата, после излезе с Лили пред вратата на магазина.

— Трябва да те оставям. Оставям те в добри ръце и можеш да се върнеш при Зурулунда, когато пожелаеш.

— Разбира се, че ще се върна при Зурулунда! Но няма да е сега, а може би и Зуки ще дойде с мен…

— Както и да е. Ти ще си решиш. — Лили не се и съмняваше, че Хектор щеше да се справи. — Но заради моето връщане има един малък проблем.

— Проблем ли? Не мога да ти помогна. Сама ще се върнеш. Нали ти си магьосницата? — изръмжа Хектор.

— Връщането не ми е проблем — прошепна Лили.

— А кое? — попита Хектор.

— Замразяването във времето — обясни Лили. — Мама и Леон са замразени във времето, нали си спомняш?

— Ами тогава ги размрази — предложи Хектор.

— Но аз не знам как! — призна си Лили. — Това беше твоя магия.

— Разбирам, нуждаеш се от истински дракон за целта! — каза гордо Хектор. Той придърпа Лили настрани и й прошепна магическите думи. — Но това ще функционира само днес. Нали знаеш, че е зависимо от положението на Луната?

— За днес ми е достатъчно — отвърна облекчено Лили, като целуна Хектор.

После се запъти към площада. Трябваше да се сбогува с още някого. Когато стигна там, тя чу речта на Нанди към народа му. Тъкмо споменаваше, че Муса ще стане негов дворцов маршал.

— Той ще ми помага да държа далеч от Мандолан всичките злини на света.

— Да живее маршал Муса! — извикаха хората.

Изведнъж Муса забеляза Лили сред тълпата и я заведе на сцената. И тя беше посрещната с аплодисменти.

— Съвсем разбираемо е, че помогнах — каза тя като си пролича, че й беше неприятно да стои на сцената.

Тя дръпна Муса настрана, погледна го в очите и каза тихо:

— Скъпи Муса, това беше едно страхотно приключение, но не мога да остана още дълго. Не знам как да ти го кажа… но трябва да те напусна.

Муса я погледна изненадано и попита:

— Завинаги ли?

— Надявам се не — каза Лили и почувства как той я притегли към себе си.

Лили избърса очите си, пое си дъх и чу Муса да казва:

— Със сигурност ще се видим пак. Така е писано!

После се замисли за момент и бръкна в джоба си.

— Вземи това — музика за душата, за да не ме забравиш!

После й пъхна едно пакетче в джоба. Лили беше много развълнувана, гласът й трепереше:

— Благодаря ти, Муса! Ще ми… липсваш! Довиждане, господин маршал!

Муса също взе да подсмърча. Той се обърна бързо и се запъти към двореца. След няколко крачки спря, обърна се и извика:

— Знам какво е първото нещо, което ще направя като маршал.

Лили дълго гледа след него. Тя бръкна в джоба си и извади плюшената мишка, която щеше да я заведе вкъщи. Но не я притисна до сърцето си, а погледна към двореца. По-точно казано погледна към малкото прозорче на лявата кула на палата. Изведнъж то се отвори и Лили се усмихна. Някой й махаше от далечината. Изведнъж множество врани полетяха във въздуха. Това бяха враните, които Муса освободи от задължението им да бъдат шпиони.

Лили се засмя.

— Довиждане, врани! Довиждане, Мандолан! Довиждане, мой мили Муса!

След миг Лили се приземи в стаята й. Беше ден, но в жилището беше много тихо. Странно! Тогава се сети, че Хектор беше приспал всички.

— Точно както в приказката за Спящата красавица — каза Лили и се усмихна. — Сега ще ги целуна и ще ги събудя!

Тя отиде в кухнята, качи се на табуретката и целуна мама по бузата. Но мама не се помръдна.

— Целувка няма да помогне. Трябва да използвам заклинанието — каза Лили и се помъчи да си спомни правилните думи. После застана пред двамата замразени и каза магическите думи.

В този миг Леон изхвърча от кухнята, а мама каза:

— Лили, защо вратата на хладилника е отворена?

— Ехо? — отвърна Лили. — Не мислиш ли, че сама си виновна за това? Ти слагаш покупките в хладилника.

— О, да! Имаш право. Къде са ми мислите… — извини се мама.

Лили се усмихна и изчезна в стаята си. Когато мина покрай хола, тя се спря за момент. Разбира се, усмихна се тя. Леон седеше точно като везир в креслото на мама. И чакаше ли, чакаше. Дали щеше да излети днес? Може би Лили трябваше да намери подходящата магия? Но не сега. Тя затвори вратата на всекидневната, за да може негово величество да остане необезпокояван и отиде в стаята си. Легна на леглото и сви дясната си ръка в юмрук.

— Еха, що за приключение само!

После застана до прозореца и погледна навън.

— Палатите и дворците нямат значение. Вкъщи е най-хубаво! — каза тя, защото се радваше да е сред нещата, които й бяха познати.

Искаше още малко да помечтае за Мандолан. Сгуши се в любимата си възглавница и затвори очи. Но нямаше спокойствие. Изведнъж се чу гласът на мама, която викаше. „Май везирът ще литне“ помисли си Лили и се засмя.

Леон влезе в стаята й, без да чука.

— Искаш ли да си играем? — попита той.

— Разбира се — усмихна се Лили. — С теб винаги, везире мой!

Тя бръкна в джоба си и извади пакетчето. Това, което й беше дал Муса. Отвори го с нетърпение и оттам изпадна един диск. Сложи го в уредбата и се чу музика, която й беше позната, но звучеше странно. Лили започна да танцува. Леон я гледаше учудено. Тя го хвана за ръка и започна да танцува с него.

— Що за музика е това? — извика Леон.

— Имам я от един приятел — отвърна Лили и се обърна. — Тази група е много известна в неговата страна. Казва се дворцов оркестър на Мандолан.

После продължи да танцува, почти като влюбена…