Книстер
Лили Чудото и пътешествието до Мандолан (7)

Шеста глава

Лили се потопи в мъглата, която се стелеше над реката. Едва виждаше ръцете си, толкова гъста беше тя.

— Нощ и мъгла! — измърмори тя.

Сега й стана ясно какво означаваше това. За щастие Муса беше бутнал сала в правилната посока. Сега трябваше само да я следва. Тя гребеше смело напред. Течението на реката беше много слабо и не отклоняваше много сала й. В мъглата крясъците на маймуните се чуваха много надалеч. Чуваха се и други призрачни звуци. Салът се носеше безмълвно по тъмната вода. Изведнъж от мъглата изскочиха очертанията на огромна порта. Дори и маймуните се виждаха.

Когато Лили закотви сала близо до портата, посрещна я ужасяващ писък. Маймуните я бяха видели и започнаха да я заобикалят.

Лили си пое дълбоко въздух, премина на бегом покрай маймуните и се изкачи по стъпалата към портата.

Една маймуна я дръпна за тениската, а друга я хвана за ръка и се опита да я дръпне настрана. Но Лили успя да ги отблъсне и те веднага се присъединиха пак към стадото си.

От двете страни на портата имаше огромни каменни лъвове, които гледаха страшно. Като че ли всеки момент щяха да изръмжат:

— Влизането в града е строго забранено!

Но Лили не се стресна от тях. Тя се замисли дали тези лъвове някога не са били живи и зъл магьосник ги е вкаменил? Ако беше така, този магьосник можеше по всяко време отново да ги съживи! Но тя не трябваше да мисли за това!

Лили премина решително през портата. Сега на лунната светлина тя видя очертанията на града, или това, което беше останало от него. Имаше само руини. Тук и там стени се издигаха призрачно във въздуха, камъни запираха пътя или се открояваха цели каменни полета. Лили започна предпазливо да се придвижва през руините. Тя се движеше по нещо като пътека, която я водеше все по-навътре в Забранения град. Навсякъде гъмжеше от маймуни.

Лили стигна до един люлеещ се мост, който беше завързан в единия край за руините. Накъде ли водеше? Лили спря за момент. Дали беше разумно да мине по него? Въжетата не й изглеждаха никак сигурни. Цялата конструкция беше нестабилна. Дали въжетата щяха да я издържат? Лили се огледа. Пътеката не продължаваше. Щеше да се наложи да се катери по камъни и руини, ако не минеше по моста. Значи не й оставаше друг избор. Тя предпазливо стъпи върху прогнилото дърво. С притаен дъх правеше крачка след крачка. Колкото повече напредваше, толкова повече се клатеше мостът.

Тряс! Една от дъските под нея се счупи. Лили едва се спаси. Сърцето й заби лудо и й стана горещо. Само това липсваше! Как ли щеше да приключи всичко?

Не трябваше да се колебае. Трябваше да продължи! Трябваше да намери Нанди и да го освободи. Това беше голямата й задача!

— Не се страхувай! — вдъхна си тя кураж. — Народът на Мандолан е в опасност! Трябва да им помогна!

Така тя продължи напред, но изведнъж спря. Какво беше това?

Изведнъж навсякъде се появиха бръмбари. Бяха по стените, по земята и по камъните. Добре че не бяха стигнали до моста! Лили отвърна отвратено глава. Дори и по пътя зад нея гъмжеше от бръмбари.

Лили си пое дълбоко дъх. Не трябваше да изпада в истерия!

След като първоначалният й ужас отмина, тя огледа бръмбарите по-добре. И какво да види? Като се вгледаше в тях човек, те изглеждаха като нарисувани и не бяха живи и истински. Лили се усмихна и се сети за нощната лампа на Леон. Тя цялата беше изрисувана с динозаври. Когато се включеше и осветеше стаята, човек си мислеше, че динозаврите са навсякъде по стените.

— Това е! — усмихна се облекчено Лили. — Те не са истински. Точно както при лампата на Леон. Всичко е трик! Трик на Абраш! — После извика високо все едно някой щеше да я чуе: — Няма да се изплаша от един гаден трик на Абраш!

Тя бързо премина моста и продължи по мрачната пътека, докато изведнъж стигна една огромна сграда. Тя имаше купол и беше малко наклонена. Но въпреки това все още беше здрава. Лили забеляза една красиво гравирана врата. Тя предпазливо натисна бравата. Не беше заключено. Лили бавно отвори тежката врата и се осмели да погледне вътре. На бледата светлина се виждаха високи, богато украсени колони. Лили не можа да прецени големината на залата, но тя беше гигантска. Това се разбра и от ехото, което се разнесе при скърцането на вратата. Посрещна я задушен въздух.

Може би Нанди беше тук? Беше твърде вероятно. Лили нямаше избор. Трябваше да влезе в сградата. Вратата се затвори с трясък. Лили тръгна предпазливо по калния под. Едва когато очите й свикнаха с тъмнината, тя разбра защо в залата миришеше толкова лошо. На купола имаше стотици прилепи. Те почти не помръдваха. Това не беше оптическа измама! Това бяха истински животни и миризмата им беше ужасна.

— Какво да се прави — каза Лили и стисна носа си. — Поне знам, че прилепите не хапят хората. Това, което не знаех обаче, е, че миришат толкова лошо!

Имаше нещо призрачно в накацалите по тавана прилепи. Лили не искаше и да си помисля какво може да стане, ако нещо ги подплаши и те се разлетят.

Така че продължи тихо да се промъква, за да не изплаши животните.

Но какво беше това? В далечината изведнъж проблеснаха две точки. Изглеждаха като очи! И бяха втренчени точно в Лили. Тя притаи дъх. В тъмното не можеше да прецени на кого бяха тези очи. Когато лунен лъч освети образа, тя разбра: това беше чудовище! Беше по-голямо от човек. Изглеждаше много тъмно, а тялото му беше мускулесто и ъгловато, точно като това на роботите. То се приближаваше решително на тънките си крака. Чудовището държеше нещо в ръка, като замахваше с него наляво и надясно.

Меч ли беше това?

— Не ме е страх! Не ме е страх! — каза си Лили, за да си вдъхне кураж.

Но това не й помогна много, а по стъпките на чудовището разбра, че това не беше зрителна измама!

Не беше трик! То беше живо и се приближаваше все повече! Лили отскочи назад и се скри зад една колона. Опита се да се концентрира. Какво ли значеше това? Щеше ли да умре тук в Забранения град? Колебанието й я скова и тя почувства ръцете и краката си като олово. Не беше в състояние да направи и крачка. Всичко в нея й казваше: Забрави за Забранения град! Остави Нанди. Можеш да живееш и без Мандолан и да бъдеш щастлива! Тя напипа плюшената мишка в джоба си. Трябваше само да изрече заклинанието за магическия скок и щеше на часа да се озове в детската си стая. Изведнъж чу вътрешния си глас: Можеш да живееш и да си щастлива и без Мандолан!

Да бъде щастлива? Дали можеше да бъде щастлива? Просто така, без да е изпълнила дълга си? Муса й вярваше. Ами Хектор? Не можеше да го остави просто така болен и в беда. Лили скри отчаяно лицето си с ръце. При това тя напипа фибата си.

— Звездната фиба!

Тя й беше подарък от Зурулунда и Лили нарочно я беше взела за това пътуване.

— Ако някога си в беда, тя ще ти даде сила — й беше казала магьосницата.

Лили наистина се нуждаеше в момента от сила и кураж, защото сърцето й щеше да се пръсне. Тя напипа фибата с пръстите си, свали я от главата си и се опита да я види по-добре на лунната светлина. От нея се появи странна светлина. Лили почувства как се изпълва със сила. Тя изскочи от скривалището си. Протегна ръка и показа на чудовището блестящата фиба, все едно беше меч. И какво се случи?

Невероятно! Светлината подейства. Чудовището спря и се закова на място.

Дали щеше да се върне назад? Или пък чакаше Лили да се откаже и да избяга?

Но Лили не мислеше да се отказва. Тя тръгна решително към него, като носеше фибата напред. Чудовището леко се дръпна назад и пак застана на едно място. Но Лили настъпваше все повече, като се приближаваше към него. Сега беше почти до чудовището. То не помръдваше. Какво ли беше намислила Лили? Да не би да беше решила да го повали? Не! Тя знаеше, че то просто й преграждаше пътя към Нанди. Лили мина покрай него, за да намери краля. Горда от смелата си постъпка, тя се обърна назад, за да хвърли последен поглед.

И какво да види? Отзад чудовището беше кухо. Беше като формата за сладки, която използваше мама. Отзад се виждаха различни колелца и лостове. Те се задвижваха от малки маймунки, които отговаряха за механиката. Едва сега Лили разбра. Все пак това чудовище беше измама. Отново се сблъскваше с един от триковете на Абраш.

— Магьосниците са магьосници на илюзиите! — измърмори Лили. — Единственото, което можеш, е да правиш илюзии, ти, фалшив магьоснико!

Лили се усмихна с облекчение. Беше радостна, че не се беше хванала на трика на магьосника.

— Целият Забранен град е една илюзия, за да не идват тук хората от Мандолан и да не намерят краля си. С този маймунски цирк не можеш да сплашиш магьосница като мен! Аз ще сложа край на това, Абраш! Ще върна Нанди обратно!

Като че ли й бяха пораснали крила и Лили пое в посоката, от която чудовището се беше появило. Скоро стигна до една врата, изкачи няколко стъпала и достигна друга врата, която я изведе навън.

Еха! Намираше се на тераса на покрива на Забранения град.

Лили пое свежия въздух с пълни гърди. Оттук се виждаше не само града с високите му стени, но и реката, която блестеше като сребро.

И тогава, едва при втори поглед, тя видя една огромна клетка за птици, която беше построена между два каменни лъва.

Лили се стресна. В клетката имаше човек.

Кой ли беше той?

Лили ококори очи. Той имаше дълга коса, но Лили веднага разбра, че това беше мъж. Тя вече не се съмняваше кой беше това. Стана й едновременно топло и студено! Това беше крал Нанди. Лили застана със страхопочитание пред него.

Старецът беше с гръб към Лили и само беше дочул, че някой се е приближил до клетката му. Изведнъж каза:

— Ненаситният никога не се задоволява, нали, Абраш?

— Аз не съм Абраш. Аз съм Лили. Дойдох, за да Ви спася.

Нанди се стресна. По гласа беше разбрал, че това наистина не беше Абраш.

— За мен няма спасение — отвърна Нанди, без да се обръща. — Всичко е в реката.

— Майка ми казва, че не е възпитано, когато говориш с някой да не го гледаш в очите — изкашля се Лили.

— Майка ти има право, извинявай — отвърна Нанди и се обърна към Лили.

Той я погледна учудено. Не беше очаквал спасителката му да е едно малко момиче.

Лили посочи оковите, с които беше заключена клетката и попита:

— Ключовете при Абраш ли са?

Нанди кимна и каза:

— Той ги е скрил някъде. Но внимавай, много е подъл.

— Разбира се — отвърна Лили.

Това го беше видяла вече. Започна да търси. Когато погледът й попадна на огромната уста на лъва, оттам изпълзя една змия. Лили се отдръпна.

— Това със сигурност отново е трик — каза си тя.

Тъкмо беше решила да бръкне в устата на лъва, когато змията се появи отново. Беше като истинска. Главата й блестеше, а езикът й съскаше заплашително. По окраската личеше, че беше отровна. Лили се поколеба. Ами ако това не беше трик?

Хрумна й нещо. Тя бръкна в джоба си и извади флейтата, която й беше дал Хектор. Започна да свири. Мелодията звучеше толкова зле, че змията, вместо да се успокои, избяга. Лили видя само края на опашката й.

— Благодаря за флейтата, Хектор — усмихна се Лили.

След това бръкна със затаен дъх в устата на лъва. Все по-надълбоко и по-надълбоко. Изведнъж почувства нещо студено. Хвана го и бързо извади ръка. И какво извади? Ключовете разбира се!

— Лили, ти си много умна и смела! Къде искаш да ме заведеш? — попита кралят, когато тръгнаха на път към реката и извън Забранения град.

— В столицата. При хората Ви, при Вашия трон, крал Нанди!

— О, моят трон — въздъхна Нанди. — Понякога си мисля, че той е само един златен стол. Не е кой знае колко важен…

— Да не искате Гулиман и Абраш да се настанят на него и да управляват Мандолан? — прошепна Лили. — Не мисля, че искате това. Народът на Мандолан има нужда от Вас, истинския крал. Моята задача като супер магьосница е да Ви върна в Мандолан.

Нанди потупа с усмивка Лили по раменете.

— Щом така казваш, смела Лили. Не ми остава нищо друго, освен да те последвам.

Когато се озоваха на другия бряг с помощта на сала, те бяха посрещнати от Муса.

Но Лили веднага потърси с поглед Хектор. Видя, че той дишаше неспокойно, но беше жив. После се обърна към Муса, който гледаше с отворена уста краля си.

— Речено — сторено! — каза тя и го хвана за ръка. — Това е Муса, Вашият най-предан поданик. Той ми разказа за Вас и ни доведе тук.

Муса се поклони и падна на колене пред краля. Но Нанди го вдигна:

— Стани, Муса! Благодаря ти, че си помогнал да бъда спасен. Ако не бяхте вие двамата, щях цял живот да остана в Забранения град.

Муса отново се поклони и каза:

— Когато някой се отнася лошо с хората, трябва да се направи нещо.

— Разбира се, Муса. Ще ми помогнеш ли да предотвратим по-нататъшни несправедливости? — попита Нанди.

— Аз съм на Вашите услуги, кралю! — отвърна Муса и се поклони отново. — Какво трябва да направя?

— Първо трябва да се погрижим за Хектор — намеси се Лили.

Тя разказа набързо на краля какво се беше случило и че Хектор се нуждае спешно от доктор. Нанди веднага направи с помощта на Муса една носилка и още в тъмнината на нощта тримата се отправиха на път.

Муса и Нанди носеха Хектор. Лили вървеше до тях и държеше ръката му. Звездите им посочваха пътя през Ничия земя към Калабригун, Гупта и неговия слон.

— Не! — каза Нанди с глас, който не търпеше отказ, когато научи, че трябва да стигне до Мандолан, яздейки слон.

Той се обърна към Гупта, който беше коленичил пред него от страх и почитание.

— Стани, добри ми човече! Тези двамата тук и болният им приятел се нуждаят по-спешно от помощта ти, отколкото аз. Заведи ги в столицата на Мандолан със слона си. Аз ще тръгна пеш. Ще пристигна навреме, за да могат Абраш и Гулиман да получат заслуженото си. Можете да разчитате на това. Ще се видим отново в столицата — сърцето на Мандолан.