Книстер
Лили Чудото и пътешествието до Мандолан (5)

Четвърта глава

— Трябва ли да го правим? — попита Хектор, който не беше въодушевен от ентусиазма на Лили. Въпреки това отиде до прозореца и погледна. — Вътре е толкова уютно и скоро ще ми донесат и шоколадовия сладкиш!

— Имаме по-важна работа, отколкото да чакаме някакъв шоколадов сладкиш! — извика Лили нетърпеливо.

Тя постави Хектор в раницата си и тръгна по малката тясна уличка, където се бяха разбягали протестиращите хора. След няколко метра се озова на площад. Множество стражи се лутаха насам-натам. Бяха като рояк пчели и обикаляха покрай сергиите. Май търсеха предводителя на протестната група.

Лили се огледа. Всичко й беше чуждо. Шарените къщи контрастираха на калните улици. Навсякъде се разхождаха хора с цветно облекло. Колко цветен беше Мандолан! Беше като приказка от Хиляда и една нощ! От въодушевление Лили почти забрави страшната сцена, на която беше станала свидетелка.

Тогава погледът й попадна на един змиеукротител. Невероятно! Значи все пак съществуваха такива хора? Мъжът свиреше на флейта някаква странна музика, а от една кошница се подаваше змия, която танцуваше в ритмите на музиката. Мъжът свиреше все по-дръзко. Змията се движеше като хипнотизирана.

— И аз искам такава флейта — извика Хектор, който любопитно беше подал глава от раницата.

Мъжът спря да свири и змията се прибра отново в кошницата. Той бързо извади няколко флейти и ги предложи на Лили. Хектор не можа да се удържи. Той изскочи от раницата, взе флейтите в ръка и започна да ги оглежда като истински професионалист. Той започна толкова горещо да умолява Лили да му купи флейта, че накрая тя не издържа и взе една.

Хектор дори не й благодари, а веднага започна да свири. Но докато свиреше, змията не се показа от кошницата — даже напротив! Не беше чудно, че тя дори се скри. Отчаян, Хектор също се прибра в раницата. Лили се усмихна.

В този миг тя откри от другата страна на улицата магазин, който много я заинтригува. Тя не можеше да прочете табелата му, но картинките, които бяха нарисувани, недвусмислено показваха какво се продаваше вътре.

— Това не може да е истина… — прошепна Лили. — Винаги съм си мислила, че само в приказките има духове в бутилка. Трябва да вляза и да видя това.

Тя смело се запъти към вратата.

— Какво трябва да видиш? — попита Хектор.

Той беше много любопитен и подаде глава от раницата.

— Само почакай — каза Лили и влезе в магазина.

Беше посрещната от стар мъж със зелени блестящи дрехи. На носа си имаше огромна брадавица. Лили толкова се впечатли от нея, че не можеше да престане да я зяпа. Най-накрая реши да хвърли поглед на полиците. Те бяха отрупани с многобройни пъстри, но празни шишета. Лили попита колебливо:

— Тези шишета ми изглеждат празни. Наистина ли в тях има духове?

— За бога! Да ме обидиш ли искаш? — извика продавачът и се почеса по брадавицата. — Аз съм официалният дистрибутор на кралството. Снабдявам го с всякакви духове в бутилки. Не видя ли табелата?

— Да, видях я — започна да заеква Лили.

— Но може ли да… Искам да кажа, може ли да ми покажете един дух?

— Искаш да пусна някой дух от бутилката?

Лили кимна.

— Не, съжалявам! Първо трябва да платиш. Онзи, който пусне духа от бутилката, става негов господар и духът му служи вечно.

— И колко струва един дух? — попита Лили, която ставаше все по-любопитна.

Тя веднага изпразни портмонето си на тезгяха. Търговецът се зачуди, защото досега не беше виждал подобни монети.

— Моля те да ми купиш един дух — помоли Хектор, който беше чул всичко.

— Искам да имам дух и да му бъда господар. Човек може ли преди да си го купи, да види духа и да си го избере?

— Нали ви казах вече. Първо трябва да платите и тогава ще може да потъркате шишето. За толкова малко пари ще получите малък дух с не много качества.

— Искам дух — започна да подскача Хектор в раницата. — Моля те да ми купиш дух! Искам дух!

Лили се направи, че не чува виковете на Хектор и продължи да преговаря с търговеца.

— Що за дух ще ми дадете за парите, които имам? — попита тя и започна да търси още монети по джобовете си.

Старецът тъкмо щеше да отговори, когато един от духовете изскочи с гръм и трясък от бутилката си. Лили се учуди и засмя едновременно. Съвсем случайно се оказа, че Хектор се беше озовал до бутилката и гледаше невинно. От облачетата, които излязоха от бутилката, бавно се оформи духът, който беше голям колкото човек. Това беше младо момиче, което прошепна:

— Господарю, аз съм на Вашите услуги! Благодаря, че избра един много надарен дух от Мандолан. Името ми е Зуки. А как се казваш ти, господарю?

— Какво? — учуди се Хектор.

— Кажи ми името си, господарю, за да мога да те назова правилно — повтори Зуки.

— Името ми е Хектор. Не съм гущер, а съм летящ дракон от най-високо ниво — отвърна най-накрая Хектор.

— Благодаря, господарю Хектор, не гущер, а летящ дракон от най-високо ниво — прошепна Зуки. — Винаги съм на твоите заповеди.

Хектор не можеше да спре да се диви на момичето от бутилката. Той й подаде ръка и се усмихна. Зуки не само че му подаде ръка, но и го целуна.

— Тя, тя ме целуна — възкликна Хектор объркано.

Лили се засмя. Но търговецът изобщо не се разчувства от тези романтични игрички. Той гледаше на непознатите за него монети с недоверие. Накрая бързо ги събра от тезгяха и се опита да ги сложи в кесията си. Почти толкова бързо, колкото търговеца, Лили успя да си вземе парите обратно.

— Първо трябва да реша, дали покупката си заслужава — запротестира тя. — Изобщо не съм сигурна дали искам да купя този дух.

Търговецът изскочи като стрела иззад тезгяха. Брадавицата му стана кървавочервена от гняв. Той потърка бутилката на Зуки и — шшшъътт — тя се прибра отново в нея.

— Винаги имам един и същи проблем с вас, туристи с раници. Махайте се от магазина ми!

Лили хвана Хектор, навря го в раницата и се приготви да излезе от магазина. Но Хектор не беше съгласен. Той започна да крещи:

— Пусни ме веднага! Искам Зуки! — Той се бореше със зъби и нокти. — Искам Зуки! Зуки! Зуки! Искам! Искам! Искам!

— Сега ще видиш ти какво искаш! — извика Лили и стисна раницата още по-силно. — И аз имам думата тук! Нали става въпрос за моите пари! А и вече ти купих флейтата…

— Давам ти всички мои шоколадови сладкиши за десет години напред! — умоляваше Хектор.

— Да, да! — засмя се Лили.

— За следващите сто, не хиляда години — продължи да моли Хектор.

— Млъкни! — прекъсна го Лили с глас, на който не можеше да се противоречи.

Хектор разбра, че тя не се шегуваше и се укроти. А Лили наистина беше сериозна. Тя забеляза няколко стражи, които бяха по петите на протестиращите. А при тях беше и Абраш. В този миг те забелязаха Лили. Абраш извика:

— Там, момичето с червената коса. Нали ви бях наредил да не я пускате да излиза от двореца. Хванете я и ми я доведете!

Лили веднага разбра, че става въпрос за нея. Без да е направила нищо лошо и да има гузна съвест, тя избяга в съседната улица. Какво ли искаха от нея? Защо ли искаха да я хванат? Тя обаче нямаше намерение да я заловят. Щом Абраш я гонеше, значи не я очакваше нищо хубаво. Какво ли имаше предвид? Все едно. Трябваше да му се изплъзне.

Лили тичаше, за да спаси живота си. Хрумна й, че щеше да е добре да беше поговорила с момчето. Той със сигурност щеше да й обясни много неща, нали и него го преследваше стражата.

Лили тичаше и тичаше. От време на време се обръщаше назад. Стражарите бяха по петите й. Те постепенно я настигаха. Добре че беше тренирала спорт. Но какво беше това? Лили забеляза, че уличките я бяха водили в кръг. Пред нея отново беше площадът, от който преди малко беше побягнала. Ужас!

Нямаше как да се върне назад. Трябваше да търси друга улица. Но веднага я откриха и този път я подгони цяла рота стражари. Ужас! Следващата улица завиваше рязко.

Там изведнъж от една врата се подаде една ръка, хвана я за тениската и я издърпа от улицата.

— Бързо! Влез тук! — прошепна й някой.

Лили нямаше друг избор и се скри зад вратата, която веднага се затвори. Това беше на косъм! Тя чу как преследвачите й притичаха покрай вратата. Беше им се изплъзнала.

Бавно очите й привикнаха на слабата светлина в помещението, което й беше предложило убежище. Някой я хвана за ръката. Лили се изплаши и се отдръпна. Но кой стоеше там? Момчето, което беше търсила.

— Кой си ти и защо ми помогна? — попита Лили.

— Враговете на Гулиман трябва да се подкрепят — обясни момчето с усмивка.

— Но аз не съм враг на Гулиман — каза Лили.

Сега и Хектор се обади. Той извади главата си от раницата и обясни:

— Ние дори сме му приятели и искаме да му помогнем! Аз обаче ще му помогна, само ако ми върнат моята Зуки!

Момчето не разбираше нищо и гледаше към Лили въпросително.

— Искате да му помогнете? — попита накрая той. Представата, че някой доброволно е взел страната на Гулиман, му беше доста непонятна. Той се дръпна крачка назад. — Тогава не искам да имам нищо общо с вас!

— Но ние все още не сме сигурни, че искаме да му помогнем — обясни бързо Лили. — Но Гулиман и Абраш не са ни преки врагове.

— Защо бягате тогава от тях? — попита момчето.

— И аз не знам. Първо трябва да ми се изяснят някои неща — отвърна объркано Лили.

— Кажете последно, дали ти и смешният ти гущер сте негови врагове! Да или не?

— Искам да изясним нещо — каза Хектор. — Аз не съм гущер, а летящ дракон. И не съм смешен, а съм истински. А това тук е една супер магьосница и то истинска. Казва се Лили. А ти кой си?

— Аз съм Муса и ми се иска да съм борец за свобода и то истински. Но не се осмелявам да се боря, защото Абраш убива тези, които се борят и то наистина. А аз си имам само един живот и искам да си го запазя поне още малко и да не свърша в рова със змиите. Наистина!

— А какво значи: „Нанди е жив!“ — попита Лили.

— Много просто. Това значи, че Нанди е жив и не е умрял — отвърна Муса.

— А кой е този тайнствен Нанди? — попита Хектор.

— Нанди е нашият истински крал. Той е жив и здрав, въпреки че Абраш и Гулиман твърдят обратното — обясни Муса. — Скоро Гулиман ще бъде коронован за крал. Трябва да го предотвратя, иначе да не се казвам Муса.

Едва сега Лили започна да разбира. Това беше! Тя трябваше да развали магията, за да може фалшивият крал да се възкачи на престола. Лили поклати замислено глава.

— Ще им осуетя плановете, иначе да не се казвам Лили — измърмори тя и после попита: — Къде може да намерим истинския крал?

— Това е трудно — отвърна Муса.

— Как така трудно?

— По-трудно, отколкото си мислиш — въздъхна Муса.

После й разказа как цял живот се опитва да се доближи до него. Но когато Лили пожела да узнае къде държат краля, Муса се поколеба. Нещо му подсказваше обаче, че може да й се довери. Може би тя щеше да му помогне. Гласът му беше много тих, когато й каза:

— Кралят е в Забранения град.

— Знаеш ли къде може да намерим този Забранен град? — попита Лили.

Муса кимна.

— Тогава да тръгваме, преди фалшивият крал да бъде коронясан.

— Лили, ти нали чу добре? — спря Хектор приятелката си.

— Какво да съм чула?

— Ами решаващата дума „забранен“ — каза Хектор. — Забранен. Забранен!

Лили направи физиономия и каза:

— Мили Хектор, аз нали съм магьосница и по-точно супер магьосница?

— Да, но аз исках да те пробвам — отвърна Хектор и спря да се съпротивлява.

Муса щеше да заведе Лили и Хектор до Забранения град, но първо ги предупреди:

— Вратите на града се охраняват много добре и дори във въздуха има летящи шпиони.

— Летящи шпиони? — попита Лили.

— Ще ти ги покажа по-късно — каза Муса.

— Не знаеш ли някой таен път?

— Нали все пак се казвам Муса — усмихна се момчето. — Ще минем през канализацията. Така ще влезем в града под земята. Така никой шпионин във въздуха няма да ни види.

Муса взе една факла и я запали. После отвори предпазливо вратата. Май нямаше никой. Не се виждаха стражари. Можеха да тръгват!

Не след дълго стигнаха до една шахта и я отвориха. Без много да му мислят и тримата се потопиха в подземния свят на Мандолан. Муса осветяваше пътя, а Лили го следваше с Хектор на гръб.

Лили не виждаше нищо, защото миризмата насълзяваше очите й. Дори и след доста време тя все още не можеше да свикне с ужасната смрад. А Муса вървеше все напред. Искаше да е сигурен, че когато слънцето изгрее, градът ще е зад гърба им.

Най-после стигнаха до една желязна стълба, която водеше нагоре. Муса отмести тежкия капак и видяха дневната светлина. Но това беше за кратко. Той веднага постави капака обратно на мястото му и слезе под земята.

— Може да има летящи шпиони. Май летят точно над нас. Абраш ги е изпратил да ни търсят — обясни той.

— Шпиони ли? — попита Лили, която очакваше повече информация.

— Да, Абраш ги отглежда — обясни Муса. — Те са истински врани, на които е монтирал камери на главите. От двореца може да гледа какво се случва навън. Враните му служат добре и с тяхна помощ той знае всичко за цялото кралство. Те летят навсякъде. Виждал съм ги дори и в Забранения град — въздъхна Муса. — Трябва да изчакаме, докато небето над нас е чисто. Иначе Абраш веднага ще прати войската след нас и няма да успеем да постигнем целта си.

— Това направо не е истина! — каза Лили и поклати глава. — Абраш каза, че е майстор на илюзиите. Това е разликата с истинската магьосница. Зурулунда може да гледа в бъдещето с помощта на кълбо. Абраш се възползва от технически трикове и монитори.

Муса отново повдигна капака и погледна.

— Не се виждат шпиони!

И тримата бяха много щастливи да излязат от канализацията на Мандолан. Те поеха дълбоко въздух.

Пред тях се простираше равнина. Наоколо не се виждаше нищо, по което човек да се ориентира. Докъдето ти стигаше погледът, имаше само пясък. Въпреки това Муса знаеше накъде да тръгнат и със сигурни крачки закрачи натам. Лили го последва, а Хектор се скри в раницата, за да намери спасение от жарките лъчи на слънцето. Лили също би предпочела да ходи под някоя сянка, но такава нямаше.

Беше много трудно да се ходи на жегата и Лили реши, че са минали часове, когато изведнъж изникнаха очертанията на сгради на хоризонта.

— Това ли е Забраненият град? — попита Лили и усети, че гърлото й е пресъхнало.

Трудно й беше да говори.

— Не, това са портите на Калабригун — отвърна Муса. — Това преведено на твоя език значи: Гробище на края на света. До Забранения град остава още доста път.

— Ще стане интересно — тихо измърмори Лили.

Толкова тихо, че Муса не я чу.

— Наведи се — извика Муса изведнъж.

Лили се опита да се скрие в пясъка и погледна към небето. Там летеше ято врани. Те кръжаха известно време, обърнаха се и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

— Надявам се да са били доста високо и да не са ни забелязали — каза Муса, който изглеждаше доста притеснен.

— Така е. Нали веднага отлетяха. — Лили се опита да успокои приятеля си.

Тя осъзнаваше каква опасност значеха за тях тези врани. Ако Абраш разбереше, че тя беше на път с бунтовника Муса, за да спасява Нанди, щеше да им попречи с всякакви средства.

Най-накрая те стигнаха до Калабригун — гробището на края на света. Тъкмо минаваха през огромната сива порта, когато Лили забеляза усмивка на лицето на Муса. На една руина седеше стар мъж със син тюрбан.

— Почакай тук — помоли я Муса и се затича към стария човек.

След като поговори с него за секунда, Муса се върна със следната новина:

— Имаме късмет. Моро ще ни заведе до Забранения град.

— Мъжът Моро ли се казва? — попита Лили.

— Не, това е Гупта. Оня там се казва Моро — усмихна се Муса и посочи нещо зад гърба на Лили.

Когато Лили се обърна, тя видя един слон, който бавно се приближаваше до приятелите.

— Когато набере скорост, се движи като стрела. Бедуините го наричат Турбо Моро.

Лили и Муса се засмяха.

— Хей, искам и аз да видя какво е толкова смешно — извика Хектор и подаде глава от раницата. — Охо, питомен ли е или хапе?

— И Гупта и Моро са много мили — успокои го Муса.

— Е, тогава да тръгваме — извика Гупта, който междувременно се беше приближил до приятелите.

Той даде знак на слона да позволи на Лили и Муса да го възседнат. Когато Лили все още се колебаеше, дали й се иска да язди слон, Гупта й каза:

— Мисля, че ще имаме посещение — каза той и посочи с глава в далечината.

В този миг и приятелите забелязаха огромен облак от прах.

— Какво значи това? — попита Лили.

— Това са рицари, чиито коне вдигат прах. Почакай, приближават се.

След малко дори и Лили започна да различава конниците. Муса веднага разбра, че са в опасност.

— Това са хора на Абраш. Най-вероятно шпионите му са докладвали за нас и той е пуснал стражарите по петите ни.

— Не може ли да се скрием? — попита Хектор и се пъхна в раницата.

— Твърде късно е — отвърна сериозно Гупта. — Трябва да ни хрумне нещо друго.

Муса застана пред Лили и обяви:

— Ще се бия, ако трябва и до смърт!

А Лили? Тя веднага извади листчето с магиите от чантата си и започна да разсъждава, коя от тях щеше да е най-подходяща. Нямаше такава бойна магия срещу рицари. В този миг Хектор показа глава от раницата, за да провери ситуацията.

— Оле, май имаме голям проблем — каза той и се прибра обратно.

— Това е! Много ти благодаря, Хектор! — извика Лили. — На листчето съм записала: Голям проблем — направи го малък!

Ситуацията беше доста напрегната.

Муса се приготви за бой. Лили протегна ръце, затвори очи и изрече: „Лабридум козинистра пируна!“.

В този миг войниците започнаха да се смаляват, докато станаха по-малки дори от Хектор. Муса и Гупта не можеха да повярват на очите си. А Хектор беше въодушевен. Дори Лили се впечатли от това, което направи. Някои от умалените войници искаха да избягат, но предводителят им ги насърчаваше да тръгнат напред. Те се върнаха към огромните по размер Лили и Муса.

Муса не можеше да повярва и прошепна:

— Малките човечета са много смели. Не се отказват лесно!

Хектор също се показа от раницата и извика:

— Май е мой ред да се включа.

— Хей, какво си намислил? Остани си в раницата! — заповяда му Лили.

Но Хектор беше неудържим. Той скочи на земята, застана пред войската и извика с цяло гърло:

— Аз съм истински боен дракон! — при това от ноздрите му излезе огън.

Предводителят избяга, като викаше за помощ. Войниците гледаха вцепенено Хектор.

— Хууу, хуууу, хуууу! — плашеше ги Хектор.

Войниците го гледаха като хипнотизирани. Лили и Муса едва не се засмяха. Но Хектор реши да се направи на още по-страшен. Засили се, опита се да подскочи, или да полети, като това приличаше повече на кунгфу салто. Войниците извикаха от страх, разбягаха се и се опитаха да се скрият в ниската трева. Хектор също заби нос в пясъка.

Но бързо се изправи и попита гордо:

— Е, как беше?

Лили и Муса шумно го аплодираха.

— Благодаря!

— Бяхте прекрасна публика! — каза Хектор и се поклони.

— А войниците завинаги ли ще останат малки? — попита Муса.

— Не, магията не трае дълго, за съжаление — отвърна Лили.

— Не се притеснявай. Там, където отиваме, няма да ни последват, дори и да станат пак големи — успокои Муса новата си приятелка. — Да не губим време! — предупреди той и се качи на слона.

Моро му помогна, като положи хобота си като пързалка, по която Муса се покатери. Лили го последва с Хектор в раницата. Гупта се покачи обаче по крака на слона, който той послушно протегна.

Лили се хвана здраво за шареното одеяло, което беше метнато на гърба на слона. Беше й малко странно, а когато Моро наистина набра скорост, тя леко се стресна. Минаха покрай края на земята и продължиха през безкрайната пустиня.

Що за изживяване! Лили усещаше жаркия вятър, който развяваше косата й. По този начин жегата се понасяше по-лесно.

Хектор се беше настанил между ушите на огромното животно и се наслаждаваше на пътуването.

— Урааа! Урааа! — викаше той въодушевено.

И на Лили започна да й харесва да язди слон. Тя стисна Муса за ръка, който също се беше усмихнал. Май беше забравил тревогите си за крал Нанди.

Едва по залез-слънце те стигнаха до място с разрушени колиби. Лили забеляза, че Муса се натъжи при тази гледка.

— Оттук ще трябва да продължим пеша — каза той.

Лили го погледна с недоумение.

— Тук свършва Мандолан. Не може да продължим.

— А Забраненият град? — попита Лили.

— Той се намира в Ничия земя — обясни Муса. — Гупта и Моро няма да ни придружат там. Никой от Мандолан, а и по принцип никой не се осмелява да ходи в Забранения град.