Книстер
Лили Чудото и пътешествието до Мандолан (3)

Втора глава

Омагьосан трон? Противомагия? Лили препрочиташе отново и отново писмото. Хиляди мисли й минаваха през главата и много неща не разбираше. Къде ли се намираше тази страна Мандолан? Що, за бога, беше това везир? Както и да е. Едно беше сигурно — Лили щеше да помогне.

След като прочете писмото няколко пъти, изясни й се едно: на кого трябваше да помогне в това приключение.

Тя отвори тайното си чекмедже и започна да рови нетърпеливо из него. Бързо намери това, което търсеше, а то беше люспа от гърба на Хектор. Малкият дракон й я беше подарил за сбогом при последното му гостуване. Лили спешно се нуждаеше от него.

„Ако някога поискаш да те посетя, може да ме извикаш с помощта на тази люспа. Трябва само да започнеш да стържеш по нея и аз ще дойда.“ — беше обяснил той и една сълза се беше отронила от огромните му очи.

Лили си спомняше това много добре. Само при мисълта, че пак щеше да види зеления дебеличък дракон, сърцето й заби лудо.

Това щеше да е истинско удоволствие.

Лили заключи вратата на стаята си, за да не я безпокоят и потърка люспата.

Нищо не се случи.

Тя започна да търка по-усърдно.

Нищо. Хектор не се появи в стаята й. Странно. Най-вероятно трябваше да помага на господарката си Зурулунда и нямаше време за Лили.

Лили реши по-късно да пробва пак. За да минава времето по-бързо, тя включи компютъра си и потърси в интернет информация за Мандолан.

Малко след това на екрана се появи филмче за Мандолан. Така Лили научи много за приказното царство. То имаше двеста и седемдесет хиляди жители и много горещ субтропичен климат. Лили натисна един бутон и един дебел мъж с цветни блестящи дрехи се представи като везира на Мандолан. Аха, понеже гледа толкова важно, помисли си Лили, той трябва да е нещо като крал. Лили се засмя. Той носеше обеци точно като някаква баба. Значи тази райска птица й беше написала писмо!

До везира стоеше един слаб мъж, облечен целия в черно. Той имаше остър нос, пронизващ поглед и много сребърни пръстени на ръцете си. Лили се досети, че това сигурно е кралският магьосник.

Тя се зачуди защо викат нея на помощ, щом вече си имат магьосник? Но това щеше да го разбере скоро. Лили кликна отново и изведнъж се появи един приказен замък, който беше построен във великолепна пустиня.

Лили се учуди и остана с отворена уста. През цялото време звучеше ориенталска музика, каквато тя не беше чувала досега. Що за инструменти бяха това? Издаваха такъв звук, сякаш те омагьосваха.

В двора на двореца имаше много хора с цветни дрехи и тъмна кожа. Виждаха се дори слонове. Бяха огромни, но с добродушни очи.

Лили притаи дъх: до краката на единия от слоновете имаше дори малко слонче.

— Колко е сладко! — възкликна Лили. — Искам да отида в Мандолан.

Лили разглеждаше сайта като омагьосана. Виждаха се все повече снимки от тази приказна страна. Така тя придоби доста добра представа къде отиваше. Улиците бяха тесни и криви. Имаше и огромен пазар, където се продаваха украшения, дрехи, плодове, зеленчуци и подправки. Лили видя кокошки и огромни чували с ориз. Чу се глас, който извести:

— Мандолан е страна за всеки, който цени изяществото.

Лили подскочи. Нямаше търпение да отиде там. Тя потърка още веднъж нетърпеливо люспата от гърба на Хектор. Ослуша се, но не се чу нито звук. Лили започна да я търка все по-силно и по-силно.

— Кога ще дойде най-накрая?

В този миг се чу трясък на покрива. Лили се стресна и изтича към прозореца.

— Това трябва да е той!

И наистина!

Когато Лили се наведе през прозореца и погледна, видя как Хектор тъкмо се изправяше и се опитваше да запази равновесие върху покрива.

— Хектор! — извика Лили и протегна ръце.

— Лили! — зарадва се Хектор. — Моята скъпа Лили!

Със смел скок Хектор се хвърли първо върху перваза на прозореца на Лили и после в стаята й. Най-накрая тя можеше да прегърне любимия си дракон. Тя го притискаше все по-силно. Хектор направи физиономия.

— Нали ме повика, затова дойдох!

— Имам да ти разказвам толкова много неща! — каза Лили и сложи малкия си приятел върху коленете си.

— Ще продължи ли дълго? — попита Хектор. — Понеже, ако е така, ще трябва преди това малко да се подкрепя.

— Не, няма да отнеме толкова много време — усмихна се Лили. — Няма да умреш от глад. Обещавам ти!

— Добре, тогава разказвай! — каза нетърпеливо Хектор.

Тя му подаде писмото от Мандолан.

Хектор загуби доста време, докато го прочете. После поклати глава.

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Лили и добави: — Малко ми е странно, но…

— Трябва да запазим спокойствие — отвърна мъдро Хектор. — Не трябва да прибързваме. Значи тронът е омагьосан от зъл магьосник. Ние имаме само една възможност!

Лили кимна. Когато Хектор не продължи мисълта си, тя го подкани:

— И каква по-точно?

Хектор отново поклати многозначително глава и си пое дълбоко въздух:

— Ние трябва веднага… да останем тук!

— Но как? Защо? — не разбра Лили.

— Мила Лили, ти нямаш никакъв опит. Добре, почти никакъв. Или малко опит като магьосница. А с един такъв омагьосан от зъл магьосник трон трябва да се справи Зурулунда.

Лили се ядоса:

— Но писмото е до мен, великата магьосница Лили! И то лично! Това е моя работа. Зурулунда е вече пенсионерка. Нали затова ми даде и книгата?

Тя тръсна гневно глава, обърна се и извади една кутия от чекмеджето си. Докато мислеше, забоде в косата си фибата, която Зурулунда й беше подарила. После каза:

— Между другото Мандолан е известна с превъзходната си храна.

— Аха! — отвърна Хектор.

Лили забеляза как той започна да се облизва.

— Е, ако е така… — Хектор я погледна предизвикателно. — Но имам още един въпрос. Ти току-що каза, че писмото е адресирано до теб и това е твоя работа. Тогава защо искаш да вземеш и мен?

— Ти току-що каза, че аз нямам никакъв опит — отвърна троснато Лили и после добави мило: — Аз се нуждая от теб!

— Разбира се — каза Хектор. — Но за какво съм ти?

— Ами… като мой пазител! Ти си… толкова силен. И толкова умен. И си ми приятел, нали?

Хектор се усмихна поласкан и каза:

— Е, както и да е. Сега ще хапнем ли нещо? Искам да кажа, само така като начало.

— Добре, веднага ще хапнем нещо — отвърна Лили. — Само да намеря в книгата правилните заклинания.

Лили легна по корем, извади книгата изпод леглото си и започна да я разлиства. Какви ли заклинания щяха да са й необходими в Мандолан? В писмото пишеше: „Ние имаме голям проблем“. Аха, ето: „Голям проблем — направи го малък“. Лили си записа: „Лабридум консинистра пируна“. След това записа още няколко заклинания и магии, които тя смяташе, че ще й помогнат по време на пътешествието й. Намери дори противомагия, с която можеше да действа на омагьосани предмети. Всичко беше на листа.

— Трябва много добре да скриеш и да пазиш този лист — предупреди я Хектор.

— Да, знам. Това е правило номер седем: Никога не губи магьосническото си оборудване!

Тя продължи да чете в книгата и измърмори:

— Капили дерили актум.

— Ох! — Хектор се намръщи. — Това ще се махне ли най-накрая?

Той посочи с глава и едва сега Лили забеляза, че беше омагьосала косата си. Тя беше станала зелена и беше заприличала на храст.

— Защо? Какво е станало? — не разбираше все още Лили.

Хектор се надвеси над Лили като истински учител и посочи с пръст:

— Мила Лили, правило 7.5 от раздел Б казва: Трябва да изричаш заклинанията само тогава, когато искаш да правиш магии!

— Ох, съвсем забравих! Толкова съм развълнувана. Как можах да направя такава елементарна грешка?

— Лили, Лили, Лили! — каза укорително Хектор и поклати глава. — Ако още при записването на магиите бъркаш, какво ли ще стане с омагьосания трон?

— А, да — спомни си Лили. — Омагьосаният трон…

И след като махна зеления храст от косата си, Лили се зачете в книгата. Най-накрая записа заклинанието, което щеше да й помогне за омагьосания трон.

— Така, готова съм! — каза тя. — Може да тръгваме.

В този момент се почука на вратата на стаята й. Беше Леон.

— Лили, отвори! — извика той.

— О, не! Съвсем бях забравила за него!

Леон върна сестра си буквално на земята. Тя се удари по главата. Къде й бяха мислите? Тя не можеше просто така да замине с Хектор за Мандолан. Мама щеше да се върне всеки момент.

Като шепнеше, за да не я чуе Леон, Лили обясни на Хектор защо не могат да тръгнат.

— Мама ще се притесни и ще ме търси навсякъде.

— Но това не е проблем — прошепна Хектор. — Ще замразим майка ти и Леон във времето.

— Замразени във времето? — попита нетърпеливо Лили.

— Да, така за тях времето ще спре. Когато се върнем, ще пуснем времето отново да тече и те няма да си спомнят нищо.

Лили онемя.

— Ти можеш ли да направиш това? — попита тя с невярващ тон.

— Това е едно от най-лесните за мен неща — отвърна гордо Хектор и разпери драконовите си крила. — Зурулунда ме научи на този трик. Аз веднага го изпробвах върху нея. Ха, ха!

Лили се изненада, а Хектор продължи да разказва:

— Често съм замразявал Зурулунда във времето. Най-добре е, точно когато е правила шоколадова торта. Хоп и веднага за нея времето спира. Връщам я обратно, когато съм изял и последното парче торта. Ако имам късмет, може да направи още една, защото не си спомня, че вече веднъж е правила торта.

— Ах ти, измамник такъв! — намигна му Лили.

— Лили, отвори! — тропаше Леон по вратата.

Хектор я погледна и я попита:

— Да го замразя ли сега?

— Още не — отвърна Лили, като се стараеше да говори много тихо. — Трябва да изчакаме, докато се прибере мама. Тогава ще можеш да замразиш и двамата. Така ще решим проблемите си с един замах и ще може да потеглим за Мандолан.

— С какво ще отидем дотам? — попита Хектор.

Лили взе писмото и го размаха пред носа му.

— С помощта на магическия скок — прошепна тя. — Писмото ще ни заведе там, където е било написано.

— Разбира се — изкашля се Хектор.

— А ще се върна както винаги. С помощта на плюшената ми мишка. Тя ще ме доведе директно в детската ми стая.

Лили прибра любимата си играчка в джоба си. После бръкна в гардероба и извади една раница.

— Влизай вътре! Ще трябва да отворя на Леон, а той не трябва да те вижда!

Хектор влезе в раницата и тъкмо когато Лили щеше да я закопчае, той подаде глава:

— Пълнолуние или новолуние е сега?

— Пълнолуние. Защо? — попита Лили.

— За да знам какво заклинание да кажа, така че да ги замразя във времето — отвърна Хектор.

След това се прибра в раницата и Лили отключи вратата. Тъкмо щеше да я отвори, когато чу, че мама се върна. Тя се ослуша, изчака, докато мама съблече якето си и влезе в кухнята.

После и тя влезе в кухнята.

— Скоро ще трябва да действаш — прошепна тя на Хектор, който беше в раницата в ръката й.

Лили застана до кухненската маса. Мама тъкмо подреждаше покупките в хладилника. Възможността беше добра, но липсваше Леон. Той се беше скрил в стаята си.

— Леон, виж какви вкусни неща е купила мама — извика Лили.

Малко след това брат й се появи в кухнята. Лили се ухили.

После потупа раницата и попита:

— Е, какво мислите за замразяването?

— Какво? — учуди се мама.

Чу се как Хектор измърмори от раницата: ШИНГАДИВЕЙ…

Бум!

Мама и Леон замръзнаха насред движението си. Очите им бяха ококорени, не се мърдаха и гледаха в нищото. Това беше много призрачно, но и много смешно в същото време.

— Те няма да разберат какво се е случило — каза Хектор и изскочи от раницата.

Промъкна се в хладилника и се чу мляскане.

— О, тези кисели краставички са много вкусни! Ще ги потопя в течен шоколад. Мммм!

Лили се усмихна.

— Хайде, идвай. Трябва да тръгваме — каза тя на Хектор.

Тя хвана дракона за ръка и притисна писмото от Мандолан до сърцето си.

— Идваме! — извика тя и…

… цавуш!