Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Resurrection Maker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Възкресителят

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-486-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1031

История

  1. —Добавяне

23.

В спалното Артър чу зад себе си приближаващи стъпки. Нервно се озърна през рамо и видя някакъв монах да ги настига. Имаше гладко младежко лице със сериозно изражение. Артър го разпозна — беше хормайсторът.

— Хорът ви пя прекрасно — поздрави го той.

Монахът спря да им благодари и забеляза табелките им на гости и сълзите на Клер.

Английският му беше по-добър от този на брат Ориол. Монахът се представи като брат Пау, ръководител на „Л’Есколания“.

— Вие плачете — каза той на Клер. — Май момчетата не са били добри днес.

Тя избърса очи.

— Току-що научихме, че наш познат е починал. Още сме в шок.

— Много съжалявам да го чуя. Кажете ми името на приятеля ви и ще се моля за него.

— Тони — отговори Артър.

— В такъв случай, ще се моля за душата на Тони.

Артър стисна с благодарност ръката му.

— Имате ли някаква работа в момента? — попита брат Пау. — Ако нямате, мога да ви покажа някои специални места. Имам свободен половин час, преди да започнат часовете.

— Много сте мил — рече Клер и когато се усмихна, сериозният млад монах отвърна на усмивката й.

Той ги поведе на бърза обиколка из богато украсения катедрален съвет — голяма куполна зала с подредени в кръг пейки, на които монасите се молеха заедно. Над тях имаше голям стенопис, показващ монасите на Монсерат, станали мъченици по време на Гражданската война. Библиотеката се намираше на етажа над стаите за гости. Централното помещение бе невероятно красиво и заемаше два етажа с открита галерия и прозорци на сводестия таван. Библиотеката, в която се съхраняваха около триста хиляди книги и ръкописи, бе построена през 19-и в., но брат Пау им каза, че според някои сведения манастирът имал библиотека на същото място още през 11-и в.

Артър се възползва от възможността да зададе въпроси. Представи си как Тони и Холмс го окуражават да продължи.

— От всичко прочетено за Монсерат оставам с впечатление, че най-ранните постройки са от началото на десети век. Възможно ли е да е имало и по-ранни религиозни общности тук?

— Трудно е да се каже — отвърна монахът. — Не съществуват документи, които да удостоверяват това. Лично аз смятам, че мястото е било свято почти от времето на Христос. Не бих се изненадал, ако е имало отшелнически килии и преди общоприетите дати.

— Базиликата не е много стара, нали? — поинтересува се Артър.

— Не е много стара, от края на деветнайсети и началото на двайсети век е. Предишната романска църква изгоряла по време на Наполеоновите войни.

— Това отнася ли се и за криптите под базиликата?

— И те са сравнително късни, макар че са доста интересни. Можете да ги посетите сами.

— Кои са най-старите запазени части на манастира? — намеси се Клер.

— Има малка крипта от дванайсети век, известна като Криптата на клерикалите, която е долепена до музикалната библиотека в школата на хора. И разбира се, един малък параклис, килията на свети Искле, споменава се в един текст от девети век.

Артър се беше загледал в гръбчетата на старите книги. Чутото го накара да вдигне очи.

— Възможно ли е да е по-стар?

— Възможно е, поне основите му, но никога не е бил проучван. Нека ви покажа много интересни фотографии от деветнайсети век, изложени в съседното помещение.

— Предполагам, че тук съхранявате важни ръкописи и писма — отбеляза Артър, докато вървяха.

— Наистина е така. Някои от най-ранните текстове на каталонски се пазят тук, макар че със съжаление трябва да добавя, че голяма част от материалите са били изгубени, когато манастирът е бил опожарен от Наполеон.

— Моите извинения — обади се Клер.

— Не мисля, че вие трябва да носите този кръст.

— Един мой приятел, професор по медиевистика, наскоро е бил допуснат да прави проучвания тук — подхвърли Артър.

— А, да. Тук идват учени от цял свят.

— Намерил е едно интересно писмо от дванайсети век относно Светия Граал.

— Темата, която не престава да буди интерес. — Монахът погледна часовника си. — Имам време да ви покажа още едно помещение, ризницата. Елате.

Ризницата се намираше до базиликата и представляваше покрито с фрески хранилище с пищни махагонови шкафове за църковните одежди. Докато брат Пау описваше архитектурните детайли, вниманието на Артър беше привлечено от стенопис в края на дългото помещение, изобразяващ Тайната вечеря. На него млад и доста красив Иисус беше поставил лявата си ръка върху хляб, а дясната бе надвиснала над голяма проста чаша.

Артър посочи стенописа.

— Прекрасен е.

— Да, наистина. Принадлежи на Йозеп Обиолс.

— Граалът заема централно място в него. Кажете ми, какво мислите за легендите, според които той се намира тук, в Монсерат?

Въпросът очевидно раздразни монаха.

— Знаете ли, за нас това е досадна тема. Няма никакви основания за подобни твърдения. Въпросът не ни интересува. Да не би да сте Граал турист, Артър?

— Не зная какво означава Граал турист, но не мисля, че съм такъв — отвърна Артър раздразнено.

Монахът явно осъзна, че е реагирал рязко.

— Сега трябва да се върна в школата — извинително рече той. — Ако желаете, можете да повървите с мен.

Школата беше дълга, правоъгълна четириетажна сграда в края на комплекса. Докато вървяха натам, брат Пау им разказа за хора и за завършилата неотдавна обиколка в Русия, която минала с огромен успех и издаване на последния им компактдиск. Гордостта му бе очевидна, а няколко въпроса на Клер за миналото му разкриха, че самият той е бил хорист като малък. Монахът им пожела всичко добро на входа и посочи към една оградена градина с тънки като игли италиански кипариси по края.

— Старият параклис на свети Искле се намира там.

— Можем ли да го разгледаме? — попита Артър.

— Боя се, че не. Той е само за монасите.

Следобед посетиха криптата под базиликата и се увериха, че е сравнително нова, без връзка с ранносредновековния период. Базиликата от деветнайсети век дори не беше построена на точното място, на което се е издигала романската църква, така че дори някой да разбиеше пода на криптата с пневматичен чук, едва ли щеше да открие нещо важно.

Опашките намаляха и двамата се наредиха с вярващите да се качат на балкона и да разгледат Черната мадона. Макар че по света имаше навярно хиляди дървени статуи на Девата, почернели от годините или нарочно почернени от създателите им, и макар че всяка от тях се ползваше с голяма почит от духовната си общност, може би никоя не е била почитана повече от Мадоната от Монсерат, превърнала се в културен символ на Каталония.

Според легендата статуята била открита недалеч от манастира. Пастири видели чудна светлина и чули божествена музика, която ги отвела до някаква пещера. Извиканият епископ на Манреса поискал да пренесе Девата с Младенеца в собствената си църква, но докато селяните я сваляли от планината, носилката, на която я носели, ставала все по-тежка и по-тежка и когато стигнали мястото на старите килии, вече не можели да я носят. Така Мадоната показала желанието си да остане в Монсерат.

След бавно изкачване по тесните стълби те стигнаха до Черната мадона. Артър гледаше как Клер пада на колене и започва да се моли мълчаливо, докато един бърз поглед към чакащите на опашката не я накара да стане.

Вечеряха в трапезарията, разгледаха пътеводителите в читалнята и крояха планове. Другите гости бъбреха дружески, нареждаха пъзели или четяха Библията — все предразполагащи към размисъл занимания, идеални за времето и мястото. Клер за момент се отдели да се обади на родителите си и когато се върна, заяви, че на домашния фронт всичко било наред.

Чувстваха се доста уморени. Бяха минали само два дни от нощните разкопки в Стонли и още не си бяха наваксали съня. А и смъртта на Тони им тежеше като ярем. Прибраха се в стаята си в девет.

Леглото се оказа наистина тясно. Лежаха настрани, с лице един към друг, като почти се допираха.

— Изглеждаше завладяна от Черната мадона — рече той.

— Беше прекрасна.

— Католичка ли си?

— Разбира се. Французойка съм.

— Гледах как се молиш. Изглеждаше… ревностна.

— Добра дума. Такава съм. Вярвам без никакви резерви в Бог.

— Сигурно си малцинство. Малцинството на вярващите физици.

— Може би, но малцинство в добра компания. Макс Планк. Артър Комптън. Жорж Льометр, който е бил свещеник, между другото. Вернер Хайзенберг. Фриймън Дайсън. Кристофър Ишам. И много други. Дори Айнщайн, който може би не е вярвал в персонален Бог, но е смятал, че вселена без създател е невъзможна. Кажи ми, Артър, ти в какво вярваш?

— Англичаните сме безчувствени, когато стане дума за религия. Не се придържаме плътно към нея. Но вярвам повече, отколкото не вярвам, ако намираш някакъв смисъл в това.

— Да, намирам. Ами ако намериш Граала? Това ще промени ли нещо?

— Е, Граалът ще бъде осезаема връзка с Христос, но връзка с човек на име Иисус, а не задължително с Божия син.

— Не вярваш ли във възкресението?

— А ти вярваш ли?

— Да, абсолютно.

— И как физикът в теб може да обясни този феномен?

— Има много неща, които не разбираме. Не съм сигурна, че физиката и духовността са съвместими.

— Бих искал вярата ти да е стъпила на здрава основа. Ще ми се да вярвам, че Тони Феро и Ендрю Холмс в момента пият заедно бира някъде горе. Виж, Клер, цял ден си мисля за това. По-добре е утре да заминеш за Франция. Тревожа се за безопасността ти. Аз трябва да продължа, но ти не си длъжна.

Тя се сгуши в него и го целуна.

— Няма да стане. Чувствам се в пълна безопасност с теб. А сега ми кажи за колко часа нагласи будилника?

Той отвърна на целувката й.

— За два след полунощ.

 

 

Григс леко почука на вратата на съседната стая в хотел „Абат де Сиснерос“. Хенгст отвори. Беше облечен в черно, също като Григс.

Хенгст видя, че колегата му носи тактическия си сак.

— Това пък за какво ти е? — попита той.

— Не искам да го оставям в стаята.

Хенгст сви рамене на това обяснение.

— Откъде си сигурен, че ще тръгнат да ровят тази нощ?

— Отникъде. Но може и да го направят.

Двамата се промъкнаха през осветения от луната площад и заеха позиция на стотина метра от входа на спалното зад някакъв сервизен микробус. Григс отвори сака и извади снайперистката си карабина.

— Какво правиш? — прошепна Хенгст.

— Спокойно, просто ще използвам оптичния мерник.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото съм ти шеф.

— Харп даде изрични заповеди — изтъкна Хенгст.

— И аз ги следвам. Ако не го правех, можех да го убия в Уокингам, нали?

— Може да е бил твърде бърз за теб.

Григс кипна.

— Не твоите топки са в менгемето. А моите. Никога, ама никога не оставям нещата недовършени. Вече извърших три убийства за Харп. Твоите колко са? Точно така, нула. Така че си затваряй устата. Писна ми да поставят под въпрос действията ми, друже.

 

 

Будилникът на телефона на Артър ги събуди и двамата уморено се облякоха на светлината на лампата. Избраха най-тъмните си дрехи и прибраха в джобовете си малките фенерчета.

Планинският въздух бе благоуханен и прохладен. Дворът на манастира и околните сгради бяха тъмни и смълчани. Гости, монаси и хористи спяха. Луната бе почти пълна и с лекота успяха да намерят пътя до оградената градина.

Двата реда италиански кипариси бяха за тях като светлините на писта за пилот. Минаха през колонадата направо до дървената врата на малкия каменен параклис.

Постройката бе малка и стара, не по-голяма от солариума на някоя модерна къща от предградията. Беше изградена от грубо оформени варовикови блокове, споени с хоросан, който на повечето места бе изронен. Имаше полегат керемиден покрив и малка открита камбанария с миниатюрен кръст отгоре. Кафявата врата бе с формата на арка, украсена с ковано желязо. Ключалка не се виждаше.

— Започва се — рече Артър и бутна. Надяваше се, че няма да му се наложи да използва сила, и надеждите му се оправдаха. Вратата се отвори и двамата се озоваха вътре.

Включиха фенерчетата и се огледаха. Параклисът се състоеше от едно-единствено помещение с апсида срещу вратата. Вътре в нея имаше нисък варовиков олтар на платформа от същите блокове, от които бяха изградени стените. От двете страни на олтара стояха високи до гърдите свещници, над които имаше много прост и много стар черен железен кръст. Стените бяха измазани с гипс, боядисани в светлозелено и без никаква украса. В апсидата имаше само един прозорец с решетка. До едната страна видяха модерен калорифер — ненужен сега, но несъмнено полезен през зимата. Подът бе от големи каменни плочи, изгладени от годините и почти напълно покрити с килим, за да могат монасите да се просват по очи без прекалени неудобства.

Съвсем просто помещение.

— Това е единствената ни възможност — изтъкна Артър. — Ако не е тук, в манастира няма друго място, което може да се отнесе към пети век.

— Тогава да се залавяме на работа — каза Клер.

Започнаха с олтара — потърсиха зад него, бутаха и дърпаха варовиковите плочи, но съоръжението бе яко и тежеше един тон, ако не и повече. После дойде ред на стените. В продължение на почти двайсет минути двамата почукваха гипса с надеждата да намерят кухина.

Когато приключиха с тях, насочиха вниманието си към пода.

— Помогни ми да навием килима — помоли Артър.

Докато бяха коленичили с гръб към олтара, Григс се изправи и погледна през решетките на прозореца, след което бързо се скри.

Клер започна да почуква по камъните с края на фенерчето си, а Артър се дръпна назад и се загледа, осветявайки целия под.

Фенерчето на Клер изгасна и тя изруга.

— Счупих го.

Той се разсмя.

— Да не очакваше нещо друго?

Наведе се да й помогне да стане, но внезапно отдръпна ръката си и насочи лъча настрани.

— Виж!

Клер я видя, но Артър вече беше намерил още една, а после още две.

Четири плитки вдлъбнатини в две съседни плочи.

— Легни пред Христа и намери Граала — прошепна тя.

— Вдлъбнатините са за ръцете и краката — задъхано обясни той. — Вземи фенерчето и освети тук.

Артър извади химикалка от джоба си и заръчка с нея хоросана между плочите. После надраска друга ивица между съседните камъни.

— Тези са по-меки. По-трошливи. Дай да опитам.

Просна се по корем и усети студа на камъните под ризата си.

Олтарът и кръстът бяха точно пред него.

Артър затърси пипнешком вдлъбнатините за краката и след като ги намери, постави върховете на пръстите си в тях.

После сложи длани в тези за ръцете.

— Били са по-дребни — оплака се той.

— Искаш ли аз да опитам?

— Мисля, че съм по-силен.

Задържа дъх и задърпа с ръце, като в същото време натискаше с крака.

Нищо не се случи.

Артър изпъшка и опита отново.

Това пукот ли беше?

Удвои усилията си и усети как лицето и ушите му пламнаха.

Долови движение. Едва доловимо поместване на една от плочите.

„Още малко.“

Беше вдигал тежести, докато играеше ръгби. И както бе правил всеки път, когато вдигаше последната и най-голяма тежест, стисна зъби. Някъде дълбоко от гърлото му се надигна животинско ръмжене.

Внезапно камъкът под тялото му се раздвижи и пропадна надолу.

Клер извика от изненада.

— Добре ли си?

Артър лежеше под ъгъл, с глава под нивото на пода. Стреснат, той скочи на крака.

— Фенерчето — подкани той. — Освети долу!

Видя как беше направен простият капак. Плъзналият се камък лежеше на широк около сантиметър ръб и след като хоросанът поддаде, беше нужно съвсем малко отместване, за да падне долу.

С помощта на Клер той вдигна камъка от дупката и го подпря на навития килим.

Дупката отдолу беше голяма колкото да побере три кутии от обувки.

Артър я освети и се изпълни с горчиво разочарование. Беше празна.

Той изруга.

— Не, чакай — рече Клер и посочи. — Виж.

И Артър видя в ъгъла малко пожълтяло листче.

Взе го и го разгъна.

На него имаше три думи, изписан със замах подпис и дата.

Ho he trobat!

A Gaudi, 1883

— Какво означава това? — попита Клер.

— Не знам, но дай да побързаме и да поставим плочата обратно.

Върнаха плочата на мястото й и я наместиха върху отвора, като дръпнаха пръстите си в последния момент, за да не ги притисне.

Докато работеха, Григс ги наблюдаваше през прозореца в апсидата.

Артър предпазливо излезе навън да вземе шепа пръст, която посипа на мястото на фалшивия хоросан.

Тихо шумолене го стресна, но си помисли, че просто вятърът шепне в клоните на дърветата.

Сложи пръстта, отъпка я хубаво и заяви, че по-добре от това не могат да го направят. После двамата развиха килима, излязоха от параклиса и застанаха под високите кипариси. Върховете им жълтееха на лунната светлина.

Артър имаше приложение за превод на мобилния си телефон и вкара вътре трите думи.

Бяха на каталонски.

Намерих го!

— Бил е тук! — прошепна Артър.

Григс се бе изтеглил на шейсетина метра от тях на по-висока позиция, облегнат на високата до кръста каменна стена по периметъра на манастира.

Вдигна пушката си и погледна през оптичния мерник. С пестеливи, уверени движения включи лазера и махна предпазителя.

Хенгст беше до него.

— Какво правиш, по дяволите?

— Той намери нещо — рече Григс.

— Граала ли?

— Не ми пука. Време е да бъде премахнат.

— Не и преди да сме сигурни, че е Граалът.

Григс сложи пръст на спусъка.

— Върви на майната си — изсъска той.

Артър и Клер стояха до параклиса и си шепнеха.

Внезапно Клер ахна, когато видя червената точка, танцуваща по слепоочието на Артър.

Преди тя да успее да реагира, Хенгст сграбчи приклада на пушката и я дръпна от бузата на Григс. Оръжието бе със заглушител и изстрелът не се чу, но тежкият куршум се заби във варовика, вдигайки искри.

— Залегни! — извика Клер и се хвърли към него.

— Какво беше това? — попита Артър, докато падаше на тревата с нея.

— Имаше лазерен прицел на слепоочието ти!

Григс не изпусна пушката. Когато Хенгст се хвърли към него, той му нанесе удар с приклада в челюстта и скулата. Мъжът изпъшка и се свлече на земята.

Григс отново зае позиция по-настрани и затърси мишената през оптичния мерник.

— Къде си, по дяволите? — промърмори под нос.

Артър и Клер бяха близо до вратата на параклиса, скрити от постройката.

— Ако опитаме да се върнем в спалното, ще излезем на открито и тогава ще може да ни улучи — отбеляза Артър.

— Не можем обаче да останем тук!

— Трябва да се изправя срещу него — заяви Артър.

— Не!

— Ето. Вземи бележката и ключовете от колата. Ако не се върна, махай се още тази нощ. Прибери се във Франция. Забрави, че това изобщо се е случвало.

— Артър…

Той се надигна до клекнало положение, усети как ръката й се плъзга по рамото му и се промъкна до ъгъла на параклиса. Пое няколко пъти въздух, за да събере кураж, и се затича към оградната стена.

Григс оглеждаше алеите между параклиса и основните сгради. Тъкмо се канеше да напусне позицията си и да се промъкне към параклиса, когато Артър го забеляза на около двайсет и пет метра от себе си, очертан на осветеното от луната небе. Намери камък с размерите на яйце и го хвърли в мрака. Камъкът тупна отляво на Григс и насочи вниманието му натам.

Артър се втурна напред с всички сили, изцяло под властта на инстинктите си.

Григс го чу в последния момент и рязко завъртя пушката, но не успя да стреля. Артър заби рамо в твърдия му корем и инерцията от нападението ги събори.

Чу ругатня. Артър се надигна и заблъска мъжа с юмруци с надеждата да сломи противника, но Григс нямаше намерение да се предава лесно. Той все още държеше пушката и с рязко движение нагоре заби оптичния мерник в чувствителните ребра на Артър.

Докато младият мъж се превиваше с пъшкане, Григс понечи да се изправи на крака. Ако успееше, всичко щеше да приключи. Щеше да опре дулото в главата на противника си и да дръпне спусъка. Ала Артър се изправи пръв и отчаяно замахна с юмрук към главата на убиеца.

Болката експлодира в ръката му. Все едно беше ударил тухлена стена и ударът като че ли изобщо не попречи на Григс да се изправи напълно. Почти очакваше якият тип да се отърси и да му се изсмее, но се случи нещо друго.

Григс спря да се движи. Пушката се изплъзна от ръцете му. Без да издаде и звук, той залитна назад и се прекатури през ниската стена. Безжизненото му тяло се свлече петнайсет метра надолу по склона и спря в гъстите шубраци в началото на гората.

Артър чу пукот на чупещи се клони. Надникна над стената, но видя единствено черна пропаст.

Той изтича назад към параклиса. Клер го посрещна, задавена в истерични ридания.

— Слава богу. Толкова се уплаших.

— Хайде — подкани той и я задърпа към спалното. — Трябва да се махаме оттук.

Хенгст разтърка подутата си челюст и отиде до преградната стена, през която бе паднал Григс. Прибра пистолета в кобура си. Заглушителят още беше топъл от 9-милиметровия куршум.

Снайперистката карабина на Григс лежеше в тревата до стената. Хенгст я вдигна и сложи предпазителя.

— Чудесно — рече той.

 

 

Джеръми Харп бе събуден от мобилния си телефон в 3 часа сутринта. Запали нощната лампа. Жена му спеше в друга спалня.

— Харп — дрезгаво излая, объркан от прекъснатия сън.

— Доктор Харп, съжалявам, че ви будя, но имаме развитие на нещата.

— Кой се обажда?

— Извинете, Питър Хенгст е. Григс се опита да убие Мелъри. Наложи се да го застрелям.

— Григс е мъртъв?

— Да.

— А Мелъри добре ли е?

— Да. И нищо не подозира.

— Знаех си, че няма да се сдържи. Проклето копеле. Къде си?

— Все още в Монсерат. Мисля, че Мелъри намери нещо. В малък параклис на територията на манастира.

Харп стисна очи.

— Граала ли? — попита той.

— Не мисля. Чух го да казва „бил е тук“.

Харп отвори разочаровано очи.

— Добре, разчисти кашата. Знаеш какво да правиш. Продължи да ги следиш. Предполагам, че разбираш какво означава това?

— Не, сър. Какво?

— Означава, че получи повишение. Вече си шефът на охраната ми.