Глен Купър
Възкресителят (27)

26.

Разположен на висок хълм с чудесен изглед, паркът „Гуел“ е бил извън Барселона по времето на Гауди, но сега се бе превърнал в част от разпълзелия се град. Докато се изкачваха нагоре от пиацата за таксита, Артър и Клер откриха, че тук ветровете са малко по-силни, а въздухът — по-хладен.

Музеят се помещаваше в къщата, в която беше живял Гауди с племенницата си в продължение на двайсет години. Беше боядисан в розово, имаше тропически вид, жълто-зелени капаци на прозорците и подобна на камбанария кула, увенчана с кръст. Къщата бе малка в сравнение със съседната резиденция на Еусеби Гуел, но бе отдалечена от нея, с просторен изглед към морето. Паркът бе едно от малкото неуспешни търговски начинания на Гуел. Бил замислен като жилищен район, който да привлече богатите граждани в шейсет луксозни къщи, но купувачи нямало. Дори розовата рекламна къща си останала непродадена и Гуел убедил Гауди да я купи на безценица.

Все още им оставаха няколко минути, така че направиха обиколка на жилищните помещения на първия етаж и ги намериха за прекрасни по един пестелив и аскетичен начин с всички разпятия, украсяващи стените. Точно в уречения час се представиха на жената на рецепцията и бяха упътени да се качат горе в архива.

Изабела Белвер беше сама в малката библиотека. Бели библиотечни шкафове със стъклени витрини заемаха всяка възможна вертикална повърхност в и без това тясното пространство. Ако не беше високият таван и чудесната гледка към града, стаята щеше да предизвиква пристъпи на клаустрофобия.

Библиотекарката беше на шейсет и няколко, с бяла коса, прибрана на опашка, и облечена в модна рокля. Изглеждаше достатъчно приветлива към посетители, но ясно даде да се разбере, че уговорените в последния момент срещи не са обичайна практика в музея.

— Обикновено получаваме предварително молби по пощата или на уебсайта, в които се описва конкретната причина, заради която някой учен или изследовател желае да ползва архива. Разбира се, стремим се да удовлетворим всички разумни искания, но както виждате, пространството ни е доста ограничено и затова трябва да контролираме посещенията.

— Напълно ви разбирам — кимна Артър и пусна най-ослепителната си усмивка.

Библиотекарката поомекна.

— Алвар от книжарницата е приятен мъж, така че направих изключение за него. За щастие, днес следобед няма посетители. Е, с какво мога да ви помогна?

Клер извади бележката в чантата си.

— Разполагаме с един документ — каза Артър. — Смятаме, че е подписан от Гауди, и се надявахме, че ще можете да потвърдите автентичността му, както и че ще научим нещо повече за него.

Белвер повдигна вежди, взе бележката, разгъна я и впери поглед в нея.

— Направо невероятно! — възкликна тя. — Това със сигурност е неговият подпис. Знаете ли колко уникална е тази бележка? Познаваме почерка му само от няколко саморъчно написани документи, тъй като книжата му са били изгубени през Гражданската война. Откъде се сдобихте с нея?

Двамата бяха измислили история, която нямаше абсолютно нищо общо с истината. Библиотекарката като че ли я прие без никакви въпроси.

— Е, 1883-та е била много важна година за Гауди, но какво ли би могло да е онова, за което споменава тук? „Намерих го“.

— Точно това се опитваме да разберем — рече Клер.

— Надявахме се да прегледаме негови книжа и да видим дали няма да намерим някаква връзка с тази бележка — добави Артър. — Някакъв контекст.

— Тук нямаме нито един документ, написан от неговата ръка — каза със съжаление библиотекарката. — Мога да ви покажа репродукции в няколко книги, но ви уверявам, че нито една от тях няма да хвърли светлина върху вашата находка. Документите са толкова малко, че ги познавам всичките. Подписаната от него покана за изложението в Барселона от осемдесет и осма, малка колекция учебни проекти и доклади, докато е бил студент по архитектура, няколко лични писма, занимаващи се с абсолютно незначителни въпроси, няколко служебни писма, свързани с промени в планове и дължими пари за различни проекти, а от последните му години е запазено посвещение на майка му и завещание, с което оставя цялото си имущество на архиепископа на Тарагона и ректора на Руидомс. Боя се, че това е всичко.

— Къде се пазят тези документи? — попита Клер.

— В различни архиви. Някои са в Националната библиотека на Каталония, други са пръснати на различни места. — Тя въздъхна. — Боя се, че не ви бях много от полза. Както казах, имам репродукции на някои от писмата и мога да ви помогна с превода, ако не разбирате каталонски.

— Много мило от ваша страна — отвърна Артър. — Но подозирам, че това едва ли ще доведе до нещо. Можете ли да се сетите за някого, който би могъл да хвърли някаква светлина върху бележката?

Тя отново въздъхна, този път доста по-тежко.

— Ето какво. Ще ви предложа сделка. Ще опитам да поискам много голяма услуга от един добър приятел, който сигурно ще престане да е толкова добър, след като му се обадя. Този човек, Естеве Валеспир, е най-големият специалист по Гауди в целия свят.

— Днес купихме една от книгите му — вметна Клер.

— Да, написал е много книги. Той е доста възрастен и вече не обича да се среща с хора, но мисля, че ще се заинтересува от вашия документ. Ще опитам да го убедя да ви приеме.

— Казахте сделка — обади се Артър.

— Искам да купя документа. Нямам представа колко струва и колко мога да платя, но ако го продавате, искам да имам възможност да го купя.

Артър протегна ръка.

— Обещавам, че ще се обърнем първо към вас.

 

 

Висшето училище по архитектура на Барселона към Политехническия университет на Каталония беше, както им обясни библиотекарката, едно от най-добрите учебни заведения по архитектура в Испания и нищо чудно, че Гауди продължаваше да се почита и изучава там.

Училището се намираше в северната част на Барселона, на оживения Авингуда Диагонал. Сградата беше ниска, модерна и доста незабележителна за факултет по архитектура в един луд по архитектурата град като Барселона. Един студент ги упъти и те намериха кабинета на втория етаж.

Валеспир беше сам, без секретарка или асистент — стар, прегърбен човек в невъзможно претъпкана стая. В известен смисъл напомняше на самия Гауди от някои от снимките в края на живота му. Имаше рошава бяла брада, която отдавна не беше подстригвана и отвличаше вниманието от покритото с люспи голо теме. Панталонът му беше доста къс, бялата му риза бе с разръфана яка, а вратовръзката му стоеше накриво.

— Не исках да се срещам с вас — авторитетно заяви той на английски със силен акцент. — Честно казано, напоследък не искам да виждам никого, но Изабела е доста убедителна. Влизайте. Ще ви отделя пет минути. След малко си тръгвам. Не съм добре, нали разбирате.

— Много съжаляваме, че ви безпокоим — извини се Артър. — Ще опитаме да не ви отнемаме много от времето. Мъчим се да намерим отговори за един документ на Гауди, който открихме неотдавна.

— Къде сте го открили? — остро попита старецът.

Клер разказа измислената им история.

— Ровех се в книжата на дядо ми и попаднах на бележката между страницата на една книга за модернистичната архитектура.

— Коя книга?

— В момента не се сещам заглавието й — малко неуверено рече тя. — Беше доста стара, френска.

— Френска ли?

— Да, тя е от Тулуза — обясни Артър.

Професорът поклати глава.

— Гауди няма никакви връзки с Тулуза. Дайте да видя документа.

Докато го четеше, Артър се взираше в набръчканото отпуснато лице за някаква реакция, но Валеспир беше напълно безизразен.

— Намерих го — прочете професорът. — Нямам представа какво означава това, макар че мога да се закълна, че подписът е със сигурност на Гауди. Тулуза, казвате?

Клер кимна.

Валеспир повтори, че Гауди не е имал известни връзки с хора от Тулуза или от тази част на Франция, и върна сърдито документа, като промърмори, че не може да им помогне.

Артър се замисли бързо. Намираха се в кабинета на най-големия авторитет по Гауди в света и аудиенцията всеки момент щеше да приключи. Ако и това се окажеше задънена улица, нямаше накъде другаде да се насочат.

— Професоре, извинявайте, но не ви разказахме истинската история. Тя е малко по-противоречива.

Валеспир повдигна вежди.

— Слушам ви.

— Намерихме бележката в Монсерат.

Старецът се вцепени и ги изгледа ядосано.

— Как е възможно нещо подобно да бъде намерено в Монсерат?

— Засега не мога да ви кажа.

— Кои сте вие? Откраднали ли сте бележката? В библиотеката на манастира ли е била?

— Просто искаме да ни помогнете да разберем значението на текста — с равен глас се обади Клер.

— Би трябвало да се обадя в полицията. Искате ли да го направя?

— Четохме, че Гауди е бил много религиозен — каза Клер в явен опит да уталожи гнева му. — Интересува ни дали е ходил на поклонения в Монсерат?

Въпросът подейства по желания успокоителен начин.

— Да, Монсерат е бил специално място за него. Посещавал го е много пъти на младини, а и по-късно, през целия си живот. Монсерат е специално място за всички каталонци.

— Какво според вас би могъл да намери там, професоре? — предпазливо попита Артър.

Старецът въздъхна.

— Съжалявам, наистина не зная какви са намеренията ви и кои сте вие. Учени ли сте? От някой университет?

— Аз съм потомък на Томас Малори, автора на „Смъртта на Артур“.

— А вие? — обърна се професорът към Клер.

— Аз съм моралната му подкрепа. Иначе съм физик.

Валеспир разпери объркано ръце.

— Какво общо може да има един потомък на Томас Малори с Антони Гауди?

— Ако трябва да съм съвсем честен, професоре, интересувам се от Светия Граал.

Старецът погледна часовника си и стана.

— Тази тема не е по моята специалност. Аз съм архитект и се занимавам с история на архитектурата. Може би ще е по-добре да се обърнете към някой медиевист или богослов. А сега ме извинете, жена ми ме очаква у дома.

— Мога ли да ви дам номера на мобилния си, ако случайно се сетите за нещо, което би могло да ни е от полза? — попита Артър и записа номера си върху лист от бележника от хотела.

Валеспир погледна бележката.

— А, този хотел е проектиран от Доменик. Това вече е нещо, за което знам доста.

 

 

Артър и Клер се върнаха оклюмали в хотела, след което излязоха на пазара „Ле Бокерия“ да обядват. Две места в претъпкания „Бар Пинокио“ се освободиха и те си поръчаха тапас и разговаряха, без да обръщат внимание на суматохата — мъж и жена в края на едно изтощително приключение.

— Ама че изживяване беше — изпуфтя Артър.

— Сигурен ли си, че всичко приключи?

— Засега. Ще се прибера у дома… е, първо трябва да си намеря дом. Ще опитам да събера още неща за Гауди. Но щом най-големият авторитет по Гауди в света няма какво да ни предложи, май ще трябва да приема факта, че по-близо до Граала едва ли ще стигнем.

— Мислиш ли, че ще те оставят на мира?

Артър поклати глава.

— Не знам. Надявам се. Но аз убих един от тях, Клер.

— Май и аз ще се прибирам у дома.

Той докосна коляното й със своето.

— Най-важното е, че ти ще си в безопасност.

От хотела си резервираха самолетни билети до Великобритания и Франция. После събраха багажа си и се обадиха да изкарат колата им.

Артър плати сметката. Докато даваше няколко евро бакшиш на портиера, една жена от рецепцията излезе и му махна.

— Извинете, господин Мелъри, но току-що ви пристигнаха гости.

Артър я погледна разтревожено.

— Кой?

— Някаква жена. Съжалявам, не ми каза името си.

Клер слезе от колата и двамата влязоха обратно в лобито.

На рецепцията стоеше стилно облечена жена към седемдесетте. Артър я беше видял да влиза, докато си тръгваха, но не й бе обърнал внимание. Рецепционистката посочи Артър и каза нещо на каталонски.

Жената пристъпи напред.

— Аз съм Елисенда Валеспир — на добър английски каза тя. — Сутринта сте се срещали със съпруга ми. Можем ли да поговорим някъде?

Артър се опита да сдържи вълнението си. Барът на хотела беше празен.

— Можем да идем там.

Седнаха и си поръчаха кафе. Артър представи Клер.

— Да, Естеве ми разказа и за двама ви. Беше много развълнуван, когато се прибра.

— Съжалявам, че сме го разстроили — каза Артър.

— Боя се, че той лесно се разстройва. Открай време е бил труден човек. А след като се разболя, стана още по-докачлив.

— Чувствам се ужасно неудобно — обади се Клер.

— Проблемът на съпруга ми е, че възприема Гауди така, сякаш още е жив. В този град на всяка крачка нещо ви напомня за Гауди. За да видите Пикасо или Миро, трябва посетите някой музей или галерия. А за да видите Гауди, трябва просто да се разходите по улицата. Естеве боготвори земята, по която е стъпвал, и е много ревностен закрилник на завещаното от него и на репутацията му. Не че не споделям уважението му. Бях студентка по архитектура на Естеве, преди да стана негова съпруга и асистент. Имам чувството, че живеем в любовен триъгълник — той, аз и Гауди. Но съпругът ми е болен от рак. Не му остава още много.

— Съжалявам — каза Артър.

Тя кимна.

— Зная защо ви е отпратил, но не съм съгласна с него. Единствената причина да не ви помогне, е инатът му. Аз самата го питах. Какъв смисъл има да отнесе това в гроба?

Артър се сдържа и не я прекъсна. По-добре беше да я остави да говори.

— Гауди е бил много близък с един свещеник. Името му е Мосен Гил Парес, той е първият енорийски свещеник в „Саграда Фамилия“. Изпълнявал служби за работниците и децата им. Гауди лично финансирал и построил прочутото училище за децата, което можете да видите днес до храма. Двамата, Гауди и Парес, създали нещо като утопична християнска общност там. След смъртта на Гауди през двайсет и шеста Парес бил изпълнител на завещанието му. След диктатурата на Примо де Ривера Парес бил свален от поста си заради каталонските му възгледи. За съжаление, бил убит през трийсет и шеста по време на Гражданската война заедно с дванайсет други мъченици от „Саграда Фамилия“. Неотдавна останките му бяха погребани в криптата на катедралата до приятеля му Гауди и Ватиканът започна процедурата по обявяването му за блажен.

Тя млъкна, за да прочисти гърлото си, когато пристигна кафето. Клер й сипа вода.

— Причината да ви разказвам това — продължи госпожа Валеспир — е, че притежаваме писмо на Гауди до Парес от 1911 година. По онова време Гауди се заразил от малтийска треска и бил много зле. Не вярвал, че ще оживее. Неговият лекар и приятел доктор Сантало го изпратил за няколко месеца в Пиренеите да се възстанови. Било истинско чудо, че е оцелял и оздравял. Писмото, за което споменах, е написано на бланка от хотела, в който бил отседнал Гауди.

Тя извади плика от чантата си.

— Нека бъдем наясно — рече тя, като погледна съчувствено в очите първо Артър, а после и Клер. — Естеве никога не е публикувал това писмо. То попадна у него преди много години от наследството на брата на Гил Парес. Написано е във формата на изповед. Предполагам, че Парес е изповядвал често Гауди и от предполагаемия си смъртен одър в Пиренеите Гауди е поискал да свали за последен път товара от душата си. Така и не разбрахме каква е темата на писмото. И тук е проблемът. Почитта на съпруга ми към Гауди винаги е била толкова голяма, че той съвсем искрено е убеден, че ще бъде грубо нарушение да оповести писмената му изповед, дори след като са изминали толкова години от смъртта и на изповедника, и на изповядалия се. За мен тези сантименти нарушават фундаментално принципите на науката, но пък Естеве винаги е бил шефът. Ала документът, който сте намерили в Монсерат, е като откриване на липсваща част от пъзел и с него като че ли се оформя някаква по-разбираема картина. Именно затова реших да дойда тук.

Тя започна да търси очилата си в чантата. Артър можеше само да се споглежда с Клер, да контролира дишането си и да се мъчи да запази спокойствие.

— В писмото има някои странични неща. Ще ви преведа само съответната част. Ето я, на втората страница. „Знаеш за какво говоря, скъпи приятелю, защото разкрих всичко в изповедта, и ако можех сега да бъда с теб, щях да те помоля да ме изповядаш за последен път. Ще трябва да се задоволя с това писмо. Знаеш, че го намерих. И знаеш, че го откраднах, което е велик грях, който нося като тежък товар през цялото време, макар да получавам безкрайна утеха от него. Посветих живота си на него и се моля да съм го почел. Обсъждал съм с теб неведнъж какво желая след смъртта си. Само ти можеш да осъществиш желанието ми. Твой вечен приятел в Христа, А. Гауди.“

— Боже мой — прошепна Клер.

Артър беше извадих химикалка и трескаво си водеше бележки върху гърба на сметката от хотела.

— Може ли да получим копие от писмото? — бързо попита той.

— Направила съм ви — отвърна тя и отново бръкна в чантата си. — Но ще ви помоля да не го публикувате без моето разрешение.

— Разбира се, че няма — увери я Артър. — Не зная как да ви се отблагодаря. Иска ми се да можех да благодаря и на съпруга ви.

— Не мислете за него. Мислете за целта, към която явно сте поели. Кажете ми — каза тя с треперещ глас. — За предмета, който е намерил Гауди. Вече изглежда сигурно, че е от Монсерат. Как мислите, господин Мелъри, дали не става дума за Светия Граал?