Н. К. Джемисин
Луната, която убива (42)

39.

Навършило осем наводнения, гуджаарейското дете умее да чете Закона и да рецитира наизуст първите четири догми от Мъдростта, да умножава и дели на четворки и десетици. То знае името на своята душа, за да се пази в сънищата.

(Мъдрост)

Образът на Будната Луна беше утеха за Сунанди през цялото й детство. Часовете на Сънната принадлежаха на ония, които владееха улиците на Кисуа — това бе времето на роботърговци и сутеньори, на крадци и бандити. На силните, които поглъщат слабите. Но ето че залезът на Сънната бележеше края на тяхното време, защото дотогава най-долните хищници бяха уловили своята плячка и нахранени се бяха прибрали по леговищата си, за да сънуват студени кървави сънища. Оттук нататък единствено Будната Луна висеше от небосклона — свенливата неугледна сестрица на небесната владетелка, която разполагаше с цялото небе само за себе си в течение на около час, преди да се завърне Слънцето. През дъждовния сезон — по-малко. Но докато бледият светлик на Будната Луна огряваше градските улици, времето принадлежеше на слабите. Детенцето на име Нефе и нейните другарчета от дъното на обществената стълбица можеха сега да изпълзят от своите скривалища, за да си гризнат по малко остатъци от трапезата на по-щастливите от тях. Пък ако нямаше нищо за ядене и нищо, което си струваше да се открадне, оставаше поне безопасността, а заедно с нея и малкото мигове на щастие, които си спомняше от онзи ранен живот. Игри. Смях. Усещане за един час като дете. Никога нямаше да съжали за осиновяването си от Кинджа. Но и онези времена нямаше да забрави никога — толкова скъпи на сърцето й, колкото избледнелият спомен за майката.

А сега бледата светлина от Будната Луна не й носеше утеха, защото в нея съзираше армиите на Гуджааре, полепнали по платото Соджаро като язви на прокажен.

„Твърде късно е, жрецо. Провалихме се — аз с покварените си методи и ти с твоята побъркана безкомпромисна справедливост. И сега земите и на двама ни ще се удавят в кръв.“

Конят на Сунанди помръдна неспокойно под нея — вероятно усещаше мириса на страх във въздуха. Тя успокои животното с леко дръпване на юздите и едва тогава си даде сметка, че Анци Сех Ануну се бе появил до нея, придружен от Меке Дже Чи, Главен мъдрец сред Протекторите. Анци, командващ въоръжените сили на Кисуа, бе висок и корав мъжага, брутално прям в думи и дела. Меке бе негова противоположност — закръглена и хладнокръвна старица, излъчваща спокойна сила. Столичните клюкари разправяха, че е мистик, чиито сънища често се сбъдвали. Говореше се още, че не е чиста кисуатка, което би било огромен скандал, ако беше истина, само че никой досега не се бе пробвал да го докаже. Сунанди се питаше дали не е отчасти гуджаарейка.

— И последният опит за преговори се провали — каза Меке и дръпна юздите, за да се изравни със Сунанди. Говореше тихо, макар целият лагер да вреше и кипеше в очакване на битката.

— Пратеникът ни получи стрела в гърлото като награда за усилията си.

Сунанди придърпа дрехите около себе си — нещо повече от нощния студ я накара да потръпне.

— Знаехме, че примирието е малко вероятно, Почитаема.

— Но ти се надяваше. — Старата жена се усмихна, видяла изражението на своята спътница. — Очакваше, че твоят приятел жрецът ще успее по някакъв начин.

Сунанди отвори уста, за да обясни, че Бирник Ехиру по никой начин не може да й бъде приятел, но я затвори. Вече нямаше значение. Ако се бе провалил, значи беше мъртъв.

— Трябва да вървя — обади се Анци. Гласът му бе плътен и изненадващо вежлив за военен. По някакъв извратен начин й напомняше за Ехиру. — Противникът чака само зората.

Меке кимна в знак, че го освобождава, но генералът не бързаше да пришпори коня си.

— Има нещо сбъркано — каза той неочаквано, устремил взор към платото. Сунанди виждаше смръщеното му чело — цялото в дълбоки бръчки. — Плановете на врага са погрешни. Ще изгинат до крак.

Сега бе ред на Сунанди да се намръщи в усилие да проумее как стига той до подобно заключение само след един поглед към войнишките маси отсреща. В далечината забеляза подредени в една линия покрай брега мачти — това бяха тайнствените кораби, заради чието разкриване Кинджа, а може би и Нийес бяха заплатили с живота си. Смъртта им не бе напразна, понеже след тяхното предупреждение и в резултат от подозренията на самите Протектори Кисуа съумя да се подготви за гуджаарейското нашествие. В последния момент Анци съумя да призове под знамената дванайсет хиляди войници, които обградиха платото и запълниха долината край него — едничкия логичен маршрут, по който нашествениците биха могли да стигнат до столицата на Кисуа.

Но макар да не бе специалист по военна стратегия, Сунанди не виждаше основания за изразената от генерала увереност. Дванайсет хиляди войници, много от които бяха изтощени след усилен преход през половината страна, за да стигнат навреме при платото, определено не гарантираха сигурна победа над десет хиляди воини, напълно отпочинали и изгарящи от нетърпение да влязат в бой.

— Стигат ни, за да ги удържим — обади се Анци, сякаш прочел мислите на Сунанди. — А и това си е наша земя. Поставили сме засади на много места из долината, също и в околните хълмове. Снабдителните ни линии са сигурни. Можем да ги задържим на тези позиции дни наред, дори седмици, ако се наложи — достатъчно дълго, за да пристигнат подкрепленията от южните провинции. Това ще бъде война на изтощение, която те ще загубят. Главнокомандващият им трябва да е глупак, ако не го разбира.

Меке го наблюдава известно време.

— Може и те да очакват подкрепления.

— Може. Дори е много вероятно. Но пак си е сбъркано — отвърна Анци. Сунанди примигна при тази проява на неуважение, но Меке само въздъхна. Явно Протекторите му бяха свикнали. — Глупаво си е поначало. Ако са искали да спечелят, трябваше да дойдат с два пъти по-многобройна войска. Че и с повече.

— Какво искаш да кажеш, генерале? — допита Сунанди. — Че нямат желание за победа? — Тя почти помириса омразата, която лъхаше на талази откъм позициите на гуджаарейците. Съгледвачите бяха докладвали, че голяма част от тях са северняци. Варвари, презрели всички цивилизовани народи, в чието лице виждаха мекушави и упадъчни страхливци. Нямаха търпение да оберат богатствата на Кисуа.

— Не знам — отвърна Анци. — Ти познаваш тези чужденци по-добре от мене. Но щом са дошли да мрат по нашите брегове, с удоволствие ще се поставя на техните услуги. — Кимна отривисто към Меке и Сунанди, а сетне подкара коня. Видяха го да поема по пътеката, която водеше от лагера им на хълма към долината. Оттам щеше да ръководи битката.

А Сунанди забеляза, че тя щеше да се разрази съвсем скоро. Източният небосклон бе видимо избледнял.

— Трябва да вдигаме лагера, Почитаема. Преговорите са вече невъзможни. Да се връщаме в столицата, където ще бъдеш на сигурно място при другите Протектори.

Меке кимна в съгласие, но не помръдна.

— Анци е прав — каза тя. — Има нещо гнило тук. Принцът на Гуджааре не е идиот. Умът му е неразгадаем лабиринт.

Сунанди не бе чувала досега по-подходяща метафора, но в момента ги занимаваха по-различни проблеми.

— Не ни остава друго, освен да се заемем с опасността, която чука на портите ни, Почитаема.

— Не е съвсем така. Можем да съставим собствени планове, за да осуетим неговите и да приключим с цялата работа. Подкрепленията от южните провинции няма да пристигнат тук. Останалите Протектори и аз решихме да ги изпратим на север.

Сунанди бе напълно объркана.

— Нищо не разбирам, Почитаема. На север няма нищо друго освен Пустинните хиляда и… — Просветлението дойде изведнъж и тя замълча. Меке прочете мислите й по лицето и кимна в невъзмутим израз на потвърждение.

— Не може да има друга причина, поради която Принцът да разположи гарнизон в пустинята — започна старицата, — освен с цел да подкрепи нахлуване по северното направление. Второ нашествие. Протекторите разглеждат това — тя посочи към гуджаарейската армия, заела позиции в Соджаро — като отвличане на вниманието. Ето защо ние ще се справим с истинската заплаха още в зародиш.

Сунанди преглътна с усилие.

— Може би генералът ще има нужда от тези подкрепления, Почитаема. Или поне да му се каже да не разчита на тях.

— Несигурна работа е да искаш от войник саможертва за недостойна кауза — отвърна Меке. — Той не се сражава така упорито, защото я смята за маловажна, твърде лесно приема смъртта, понеже си мисли за славата на саможертвата. Трябва ни пълна всеотдайност от страна на генерала, понеже той е нашата отвличаща маневра. Кисуа разполага с достатъчно сили, за да се справи с онази паплач, дори да загубим битката. Войната обаче ще спечелим. След като нашето подкрепление ликвидира пустинния гарнизон, то ще изпълни по-нататъшните разпореждания — поход още по̀ на север, към столицата на Гуджааре.

Онемяла от изненада, Сунанди я гледаше с неприкрит ужас.

— Така и трябва — обясни Меке. Гласът й бе тих, почти глъхнещ в шумоленето на утринния вятър, но непреклонен. — Гуджааре е като вятърничава и разглезена дъщеря, която трябва да вкараме в пътя. Процесът ще бъде мъчителен и за двете страни, но в крайна сметка ще е за добро. — Погледна я замислено. — Ти се справи много добре с всичко, Дже Калаве. По-добре от очакваното, като се има предвид младостта ти. Вземи си поука от тези събития. Това може да те направи великолепен Протектор един ден.

След тези думи Меке обърна коня си и потегли назад към мястото, където група войници и роби подготвяха лагера за тръгване.

Сунанди гледаше след нея, но вцепенението не й позволяваше да я последва. Внезапно в нейното съзнание изплува неканена гледка — жестока битка пред портите на Гуджааре. От вида на оплисканите в червено белезникави стени на града започна да й се гади. Винаги бе ненавиждала Гуджааре. И все пак…

Зад гърба й пукваше зората.

Долу на платото гръмна грохотът на битката.

Сунанди затвори очи при бойния вик, нададен едновременно от двайсет и две хиляди мъже. За първи път в живота си започна да се моли наум на Хананджа.

„Спри това. Само Ти можеш в този момент. Накарай Принцът да се вразуми. Спести на Твоя град — и на двете наши страни — повече безсмислена и излишна смърт.“

Както и можеше да се очаква, молитвата остана безответна. Но изведнъж кожата на врата й настръхна в резултат от нечие присъствие. Стресната, тя се извърна върху седлото.

Зад коня й бе застанал Ехиру. Раменете му бяха отпуснати, погледът — забит в земята. Сунанди затаи дъх. Радостта да го види жив бе много по-голяма, отколкото би могла да допусне. Но…

Той изправи глава и Сунанди се дръпна, потресена от онова, което я гледаше през неговите очи. Безумие, неприкрито и всеобхватно, така чуждо за това лице, че тя не можа да го познае. Умопомрачение и още нещо: глад.

Някак извън нея, при внезапно започналия бумтеж на сърцето й, Сунанди отчете, че звуците от битката долу не се чуват вече. „Всички го виждат“ — осъзна тя, макар да не знаеше как е разбрала. Всеки войник, големец или роб от платото Соджаро имаше същото видение.

Сега Ехиру протегна към нея невъзможно издължени ръце, устните му се гърчеха в крива усмивка, за да покажат остри като розови шипове зъби.

— Нося ти покой — прошепна той, а пръстите му се забиха в нейната кожа като корени.

В света от плът и кръв Сунанди се вдърви на седлото и започна да пищи. Двайсет и две хиляди гърла крещяха заедно с нея, но този свят бе без значение. Светът на сънищата беше царството на Жътваря — единственият свят, който имаше смисъл — и в него Ехиру свлече Сунанди на земята и я притисна към нея без следа от усилие. Прекрачи я все така усмихнат и приседна, за да се нахрани.