Н. К. Джемисин
Луната, която убива (27)

24.

Следовниците на четирите Пътя от мъдростта на Хананджа имат позволение да пренебрегват общоприети правила и нареждания на властта, стига с това да служат на мира и покоя.

(Закон)

Супериорът на Хетава седеше в своя кабинет и се наслаждаваше на звуците на ранната утрин. Питаше се кога ли собствените му Бирници ще дойдат за него.

Едно денонощие бе изминало от срещата му с Принца и онова, което я последва. Обикновено при завръщане от подобни срещи в малките часове на нощта заварваше будни малцина от обитателите на Хетава — само двамата Пазители от личната му охрана, часовите и шепа Лечители от нощната смяна. Понякога група сънени послушници правеха компания на последните, потънали в съзерцание в съответния Път на мъдростта, а няколко чираци помагаха на свои по-възрастни братя. Но когато тази сутрин Супериорът мина през Залата на Благослова, завари в нея Рабанех, коленичил в нозете на Хананджа, но без да се моли. Бирникът бе обърнат с лице към входа на Залата и не бе облякъл своята качулата роба — още бе на смяна. Странно бе да го завари така, загърбил статуята. Това бе израз на пренебрежение към Хананджа, макар и маловажен — все пак това тук бе просто една статуя.

Само че погледът на Рабанех бе впит в Супериора. На лицето му нямаше усмивка, а погледът му бе пълен с укор. „Само един тук обижда Хананджа“ — казваше този поглед. И Супериорът разбра — часът на неговата Последна Дан бе ударил.

Времето след тази среща прекара затворен в покоите си, като разпореди да не бъде обезпокояван от посетители, за да може да се моли и подготви в съзерцание за покоя на Хананджа. Заспа, без да иска, и остана крайно изненадан, когато се събуди жив. Нямаше да има време да посвети Учителя Маатан, избран за негов приемник, в тайните, които вървят заедно с мантията на Супериор. Те всичките така или иначе бяха тръгнали накриво. Може би, ако загинеха заедно с него, Хетава щеше да оцелее в надигащата се буря.

Украсената с мъниста завеса на входа се обади, за да съобщи, че някой бе влязъл в покоите му. Супериорът настръхна, а сетне си наложи да се успокои. Единствено куриер на Съвета или Лечител при спешен случай можеше да наруши усамотението на Супериора, след като го бе разпоредил. И Бирници, разбира се. Те ходеха където си пожелаят. Отвори очи.

Застанали бяха срещу бюрото, сериозни и безмълвни, все още в официалните роби без ръкави от сутрешната Церемония по предаване на събраните приношения. Значи нямаше да има Вземане. Супериорът не знаеше как да постъпи — да се ядоса или да изпита облекчение.

— Искаме да говорим с теб, Братко Супериор. — Гласът на Сонта-и прозвуча така, сякаш бе дошъл да обсъдят времето. Пък може би за него всичко това бе точно толкова важно, като се знаеха особените му схващания за добро и лошо. Нямаше съмнение, че Рабанех бе онзи, който се домогваше до обяснения и подробности. За Сонта-и всичко бе просто и ясно. Ако Супериорът бе покварен, то трябваше да умре.

— Добре — отговори Първожрецът. — Чаках ви.

— Идваме само за разговор — обади се Рабанех. После седна в креслото от другата страна на бюрото. Сонта-и остана прав.

— Проба за истинност значи. Трябва да ви благодаря за вниманието. — Супериорът въздъхна. — Макар че нещо у мене иска да свършите по-бързо.

— Кажи какво имаш предвид — обади се Сонта-и. — Може да ти угодим.

Супериорът стана, за да отиде до близкия шкаф. Отвори го и извади червена стъклена бутилка, творение на един от най-добрите майстори в града. Бирниците избягваха пиенето за собствено удоволствие, но понякога надигаха чашка заради приносителя.

— Пийнете с мене, братя. Още не съм престарял. Не съм подготвен да прекарам последните си часове в самота.

— Това изповед ли е? — Рабанех наблюдаваше внимателно лицето му, докато Супериорът вадеше три червени чаши от шкафа и ги поставяше на бюрото. — Ти молиш за благослова на Хананджа?

Супериорът остана замислен за миг, а сетне започна да налива.

— Да — на първия въпрос, и не — на втория. Много бих желал да живея. Но аз познавам закона в тази страна, също както и вие. А според този закон — според Нейния Закон — аз съм покварен. Каквото и да си мислите за мене, никога не съм искал да бъда двуличник.

Той замълча и взе чашата, като кимна към двамата да последват примера му. Рабанех се поколеба, но вдигна своята. Сонта-и — не. Каза:

— Искал или не, станал си точно такъв. Само двуличник може да заклейми наш Брат като измамник, а след това да остави Принцът да го отведе. Ако си бил убеден, че представлява опасност, в никакъв случай не трябваше да го пускаш навън от Хетава, лишен от грижите на неговите Братя. Рабанех казва, че си изпълнявал заповед на Принца. — За един кратък миг нещо раздвижи безизразните черти на обветреното жреческо лице. Любопитство. — Как става така, че Супериорът на Хетава, първи Слуга на Хананджа, изпълнява заповеди, които не са Нейни?

Супериорът вдигна чаша и отпи с наслада от чистата и ароматна напитка. Ликьор от Джияро — един от малкото северни деликатеси, към които проявяваше слабост.

— Трябва да кажа, че отначало не знаех всичко. Принцът е майстор в прикриване на плановете си. Цели три години успяваше да заблуди дори мен. Сега знам истината — той е напълно луд.

Лицето на Рабанех остана непреклонно. Добродушният Рабанех бе „кибритлията Рабанех“ в годините преди да стане Бирник. Любопитно бе да се види как частица от предишната личност бе в състояние да се прояви в подобен момент.

— Тогава трябва да му се даде сънна кръв, за да бъде излекуван.

Супериорът потисна желанието да се изсмее. Прикри го с продължителна глътка от чашата си.

— Дадена му бе сънна кръв. Точно с това започна целият кошмар.

О, но той бе започнал всъщност много преди това, в родилните мъки на Гуджааре. И даже още по-рано — в Кисуа. Трябваше да изповяда всичко пред тях, да им разкаже цялата истина, та да изживеят и те същия шок и ужас и същото обезверяване, които терзаеха самия него, откак разбра…

Не. Словата на неговия предшественик изплуваха в съзнанието му, пълни с отблъскваща мъдрост: „Един Слуга на Хананджа съществува на света само за да облекчава болката на Гуджааре. Задача на Супериора е да облекчава болката на своите другари Слуги. Съществуват тайни, които могат да съсипят братята ти — твой дълг е да носиш бремето им сам.“

Да го носи и да бъде смазан от него, както излизаше.

— Принцът уби своя баща, за да се домогне до трона — каза Супериорът, вторачил поглед в червената чаша. — Стават такива неща. Но когато Еникет — нашият Принц, извинете — взе Ореола, тутакси започна да проявява признаци на опасна лабилност. Освен другите ексцентрични прояви той изпрати в Ките-ян военен отряд, за да избие до крак съпругите на баща му и останалите деца, включително и новородените. И собствената си майка. Оцеля единствен Ехиру. И то защото Хетава вече го бе изискал. — Той замълча, потънал в размисъл. — Според някои майката на Ехиру била ясновидка и знаела, че клането предстои. Никога няма да научим със сигурност — Ехиру не говори за миналото си.

— Може би понеже то няма нищо общо с положението в момента — обади се Сонта-и.

Супериорът се усмихна. Завиждаше на Бирниците за способността им да възприемат света така опростен — покой и поквара, добро и зло. Един Супериор не можеше да си позволи подобен лукс.

— Има много общо с положението, Братко Сонта-и, но аз разбирам твоето нетърпение. — Отпи още малко от ликьора. — Дългът на Хетава изглеждаше пределно ясен. Предложихме на Принца сънна кръв — привилегия на овластените, нали разбирате. Висшите касти в града шушукат, че тя превъзхожда в пъти тимбалина или който да било друг опиат. Обстоятелството, че лекува разума, е нещо, което те нито проумяват, нито ги интересува, но за нас е особено полезно. И така, изпратен бе Лечител, за да занесе сънна кръв и да проведе лечението. Само че емисарят установил, че няма никаква лудост за лекуване — не и в медицинския смисъл. Телесните течности на Принца си били в пълен синхрон. Главата му не била пострадала. Неговите… ексцесии… са извършени при абсолютно ясно съзнание.

— Поквара — отбеляза Рабанех и посърна. — Върху самия Трон на Залеза.

— Това се е случвало и преди — каза Супериора, като внимаваше в тона му да не проличи ирония. Вече достатъчно ги бе ядосал. — Известна доза поквара е присъща за всяко равнище на властта. Ние я търпим в името на покоя в града. Но важното в дадения случай е, че Принцът в резултат от нашите действия опита сънна кръв. И поиска още.

Сонта-и бе втренчил в него присвитите си очи, може би усетил увъртането. За да избегне този изпитателен поглед, Супериорът изпи чашата си до дъно и течността остави приятна пареща следа в гърлото му.

— Не си му дал…? — Очите на Рабанех се разшириха, когато проумя или си помисли, че е проумял, опасността. — В количество като за лечение…

Супериорът въздъхна.

— Един Принц, който може да заколи собствената си майка, е способен на много неща, Бирник Рабанех.

На Рабанех му трябваше малко време, за да осмисли чутото. Когато това стана, затаи дъх.

— Той не би се осмелил да заплашва Хетава! Цяла Гуджааре би се надигнала срещу него.

— Не би го сторил открито. Но не се заблуждавайте. Макар Хетава и Трона на Залеза да претендират, че споделят властта в града заедно с висшите касти и военните, Принцът е по-силен от всяка група сама за себе си. В общия случай ние разполагаме с народната подкрепа, която накланя везните в наша полза — всеки опит да се завладее Хетава, предприет от която и да било сила в града, ще се разглежда като поругаване на самата Хананджа. Даже кастите на слугите биха грабнали оръжие в наша защита. Само че в дадения случай Принцът разполага с оръжие за неутрализиране и на това наше преимущество — оръжието, което сами му пъхнахме в ръцете. Той щеше да заяви, че лечението му изобличава опитите на Хетава да завладее Трона.

Видя как от чутото ги обзема свещен ужас. Хетава открито обвинен в поквара? Немислимо. Непоносимо. И двамата бяха толкова, толкова чисти.

— И така, Залеза вече владее Хетава на Хананджа. — Сонта-и скръсти ръце пред гърдите си. — Колкото и отвратително да е това обстоятелство, то не обяснява твоята тайна среща с Принца в малките часове на нощта. Като някакъв бягащ от хорски поглед престъпник. Нито пък това, че предмет на този разговор бе наш брат. Трябва да обясниш.

Пръстите на Супериора стиснаха по-здраво чашата. Хитрецът Рабанех не само го следеше, но го и подслушваше. Тогава край на усилията да ги предпази. Дано вярата им оцелееше пред лицето на истината. На неговата й трябваха дълги години, за да се възстанови.

— Отчасти става дума за това, че Ехиру е едничък останал жив негов брат — започна Супериорът. — Струва ми се, че той се наслаждава на възможността неговият живот също да зависи най-накрая от царствената му воля. А другото… Разберете, мои братя Бирници, че дори аз не прецених правилно докъде може да стигне Принцът. Смятах, че е достатъчно да го държим под влиянието на сънна кръв. Може да се каже, че в качеството си на Супериор съм се къпал в поквара. Само че винаги съм се мъчил да не допусна проникването й през моята кожа. Доброто на народа, волята на Хананджа — тези неща винаги са оставали на първо място в съзнанието ми.

— Покварата е заболяване на душата — каза Сонта-и. Супериорът не бе и очаквал снизхождение от негова страна. Но когато погледна Рабанех и съзря същото непреклонно изражение на лицето на по-младия Бирник, разбра, че присъдата на Хананджа най-после е произнесена и за него. Така да бъде.

— Разкажи ни останалото — промълви тихо Рабанех. — Разкажи ни всичко.

— Сънна кръв — каза Супериорът. — В крайна сметка всичко опира до нея.

„Нека Нейният благослов ме пречисти цял — помисли си той, преди да започне своята последна изповед, — както и самия Хетава наедно с мене. Нека намеря покой в Ина-Карек, какъвто никога не съм заслужавал. И нека вие, Бирници мои, братя мои, намерите сили да спасите всички ни.“