Н. К. Джемисин
Луната, която убива (26)

23.

Бирникът носи винаги със себе си знака на Хетава — свещеното лунно цвете. Освен това оставя и личния си знак във вид на по-маловажно цвете, понеже при даряване на Нейния благослов Бирникът става съпричастен на Божественото начало.

(Закон)

Сунанди забеляза Бирника да влиза в шатрата на старата жена и реши да действа. Стиснала юмруци, тя тръгна след него с твърдото намерение да го разобличи пред целия керван, ако се наложеше. И тогава от сянката на шатрата излезе момчето. Тя замръзна на място, обзета изведнъж от тревога. Дали бе позволено на Чирак-Бирници да убиват? Не можеше да си спомни, но нещо й каза, че точно този не го е грижа за позволенията.

И сега момчето я изненада с думите:

— Той има разрешение. Това от Богинята му е напълно достатъчно, но Ехиру разговаря и с Гехану.

Чутото разколеба нарастващия гняв на Сунанди. Тя отпусна юмруци и впери втренчен поглед в момчето.

— Не ти вярвам.

— Не всички се страхуват от смъртта като теб. — Този път в тона му нямаше презрение. Ядът от по-раншната им разправия, изглежда, се бе изпарил напълно. — Иди питай Гехану, щом не ми вярваш.

— Ще отида.

Тя се завъртя на пети, преди да обмисли положението. Логиката й казваше, че докато разговаря с Гехану, Бирникът можеше да убие старицата, но ето че куражът я напусна отведнъж. Държанието на това момче я лишаваше от сила. В сегашния кратък разговор Ниджири твърде много наподобяваше своя наставник — цялото му същество излъчваше същата извратена смесица от заплаха и съчувствие. Всичко това неприятно напомняше за собствения й статут на „отсрочена“, както и за още по-неприятната възможност да й бъде отнет този статут във всеки един момент.

Тя осъзна, че погрешно бе преценила момчето като безопасно, и напрегна воля, за да овладее страха, докато прекосяваше лагера и барабанеше с пръсти по палатката на Гехану. Каквото и да предприемаше Хетава при обучението на своите убийци, то явно бе оставило вече дълбок отпечатък в душата на Ниджири.

Гехану й викна отвътре на родния си език да влиза, а когато я видя, на лицето й грейна усмивка и тя бързо смени езика с лекотата на стар търговец.

— А, Нефе. Бих си помислила, че си още в банята да се порадваш на цивилизацията. Градска глезла такава.

Сунанди се принуди да се усмихне и седна срещу сламеника на Гехану.

— Вече се накиснах здравата. Виж, Ану… тия моите спътници…

— Жрецът ли? — Гехану се усмихна на нейното нервно кимване. — Толкова много са твоите тайни, че някои се разчуват, без да усетиш.

— Така става май. Значи той наистина има твоето съгласие? Така казва момчето, а аз не му повярвах.

— Това момче е голяма изненада за мене. Никога не бях виждала младеж от тяхната пасмина, макар да е явно, че няма как да ги вземат наготово възрастни. Да, аз му позволих да говори с Талителе.

— Ти… — Сунанди се мъчеше да запази учтив тон, без да обвинява. — Нали ти е известно какво може да й стори?

— Стига тя да е съгласна.

— Тия типове пет пари не дават дали си съгласен, или не.

Гехану вдигна вежда.

— Не беше ли ти тази, която го доведе?

— По принуда. Нямам му доверие. Даже не го харесвам.

— Колко жалко. Той изглежда съвсем свестен.

— Като за убиец — да! Един от неговите „братя“… — Тя млъкна, а мъката отново се надигна, смеси се с гнева и я задави. Произнесе само името. — Лин.

— Онова дяволче? Била е Взета?

— Не, убита. Онова нещо, което броди из града…

— А! — Гехану издаде тих стон. — Не думай! — Тя затаи дъх, когато Сунанди кимна. — О, богове на земята и небето!

— Това чудовище е започнало като Слуга на Хананджа, също като него — обясни Сунанди, като кимна в посока на шатрата на Талителе. — Затова трябваше да го спреш.

Но за нейна изненада Гехану поклати глава.

— Не ми е работа. Изборът си е на Талителе.

— Казах ти, че…

— Той обеща да поиска нейното разрешение и аз му вярвам.

— Не бива да вярваш на нито една негова дума! Той самият не знае какво зло крие у себе си!

Лицето на Гехану се вкамени и едва тогава Сунанди осъзна, че си е позволила да повиши тон в палатката на своята домакиня.

— Би инча. Прости ми, Гехану. — Сунанди въздъхна и разтри очи. — Почвам да полудявам. Толкова ми липсва Лин, че даже не мога да мисля вече.

— Простено ти е — отвърна Гехану начаса и чертите на лицето й омекнаха. Протегна ръка и хвана Сунанди за рамото. — Сърцето ми плаче с твоето, Нефе. Само че Талителе умира. В моята земя щеше да бъде наобиколена от десетки свои потомци, а всички погребани в нея предци щяха да я посрещнат. Тук е сам-самичка, откъсната от земята, в която се е родила. Жрецът предлага друг избор. Нямам право да й го отнемам. — Гехану взе лулата си, дръпна здраво и пусна струйка дим. — С жреца поне няма да я боли.

Сунанди сведе поглед, усетила още по-силно собствената си мъка. Да би могла и тя да предостави подобен избор на Лин — Вземане или ужасната смърт, която я сполетя, — какво ли би решила? Не й се щеше да обсъжда този въпрос.

— Прости ми, че поставих под съмнение твоето решение — проговори Сунанди.

Гехану сви рамене.

— Ако това те успокоява, аз силно се съмнявам, че тя ще приеме предложението. Още в Гуджааре я питахме дали не иска да посети Хетава, но тя отказа. Не желае да я лекуват — иска просто животът да протече така, както е писано. Не мисля, че за едно осмодневие ще промени решението си. Ще се навърта наоколо докогато може, за да ме тормози.

Сунанди се усмихна против волята си.

— Няма да е зле.

— Няма да е зле ли? Ти не я познаваш тая жена. Но стига толкоз по въпроса. Радвам се, че дойде, защото имам да ти казвам нещо друго.

— Така ли?

Гехану кимна, остави лулата върху поставката й и започна да тършува из дрехите си.

— Тукашният старейшина поиска да изпрати в Кисуа съобщение. След като говориш от името на Кисуа… — Жената измъкна ръка изпод робите, държейки малък свитък. Сунанди затаи дъх. Той бе от същия вид, който Кинджа бе използвал винаги за свръзка с шпионската мрежа на страната. Нямаше представа, че въпросната мрежа се простира чак до Теса. Кинджа навярно бе вербувал лично местния старейшина.

Взе свитъка и го разгъна, за да прегледа шифрованите хиератик.

— Странно.

— Още една изтървана тайна?

— Не съм сигурна. Пише, че някакви шадуни са попаднали на нещо необичайно източно от Теса, в сърцето на пустинята. Следи на място, където не би трябвало да ги има — голям брой камили и коне, здравата натоварени, щом оставят трайни отпечатъци. Двама скаути поели на изток, за да ги проследят, и не се върнали. Не разбирам защо тукашният главатар намира всичко това за важно.

Гехану свъси вежди.

— Племето на шадуните обитава пустинята от много поколения. Ако някой техен следотърсач се загуби в нея, това е крайно необичайно. А при двама — вече става лошо.

— Възможно е да са проследили някой беден керван, който не може да си позволи маршрута през Теса. Група изпаднали нещастници, загубили пътя в пустинята. Или пък банда мародери — те като нищо могат да убият следотърсачите.

— Бая народ ще трябва да са тия мародери, ако е така. И с много провизии — не можеш да тръгнеш с толкова коне в пустинята, без да разполагаш с достатъчно вода и фураж. Това никак не ми прилича на бедни заблудени керванджии.

— Значи войници? — Сунанди поклати глава. — Няма начин. Пустинните хиляда са неутрални пространства между Протектората и териториите на Гуджааре. Те принадлежат на пустинните племена — макар и защото никой друг не ги иска. Никоя държава няма право да праща войски тук. Нито пък би могла — в пясъците няма нищо друго освен дюни. На войската й трябват казарми, на конете — конюшни…

Тя млъкна, а очите на Гехану се разшириха — двете прозряха истината едновременно.

— И постоянно снабдяване — промълви Гехану.

Сунанди кимна. Умът й бе парализиран от изводите.

— Цял гарнизон. Най-вероятно в близост до някой от по-малките оазиси. Но колко голям? С каква численост? Не може да са много. Защото в противен случай биха оставили трайни следи в пустинята при своето придвижване. Но тогава… — Тя започна да барабани с ръце по коленете си, докато разсъждаваше на глас. — Няма нужда от голяма сила. Само колкото да ударят отбраната на Кисуа по неочаквано направление, като изпреварят основните сили на Гуджааре. С такъв маньовър биха могли да превземат най-северните градове в Протектората и да установят плацдарм, преди нашите сили да се върнат, за да отговорят на удара. — Ръцете й се разтрепериха и тя стисна свитъка. — Дори след предупреждението от Кинджа за миг не бях допуснала, че Принцът може да е чак толкова луд.

Гехану я наблюдаваше, прехапала леко долна устна.

— Ще предупредя хората. Тръгваме утре много преди зазоряване и ще се движим колкото се може по-бързо.

Сунанди кимна.

— Колкото по-скоро занесем тази новина в Кисуа, толкова по-добре.

— Не е само това. — Гехану я погледна с измъчена усмивка. — Следотърсачите са изчезнали, понеже там се намира армия, която не желае да бъде забелязана и убива всеки, имал нещастието да открие нейното присъствие. Ако част от последните следи са оставени от куриери, които носят разпореждания до тази армия от града — града, в който някой се опита да те убие, — мисля, че същият някой дава мило и драго, за да открие нас. Че?

Нощният пустинен студ бе вече настанал, но нямаше нищо общо с треперенето на Сунанди.

— А-че — прошепна тя.

— Ти-сову. — Гехану се усмихна пак, обърната към оставените встрани дисаги. Отвори ги и извади две чаши и полирана кратунка, гравирана с декоративни мотиви. — Вземи. Тази нощ трябва да се наспиш добре.

Сунанди гледаше с недоумение. Гехану й подаде чаша и наля щедро от кратунката. Вино от панире — силно спиртно питие, произвеждано само в най-южните страни. Без да иска, тя се усмихна на малката чаша.

— Ще ми трябва повече от това тук, ако изобщо искам да заспя в близко бъдеще.

— Нали обещах да се грижа за тебе? — Гехану се ухили, докато измъкваше от дисагите още един съд. Кимна към вече отворения. — Това е за тебе.