Метаданни
Данни
- Серия
- Сънната кръв (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killing Moon, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нора К. Джемисин
Заглавие: Луната, която убива
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор на издателството: Вида Делчева
Художник: Дамян Дамянов
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-28-1552-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2575
История
- —Добавяне
15.
Жените са богини, почти като самата Хананджа.
Те раждат и оформят сънищата на света.
Обичай ги и се бой от тях.
Настанала бе най-голямата дневна жега. Сунанди спеше върху кушетка на терасата на втория етаж, когато синът на Етисеро Саладроним я сръга.
— Дже Калаве. Някакъв мъж.
Тя седна в леглото, замаяна от съня и зноя. Сух и прашен вятър нахлу в къщата, накара завесите да се издуят, а нея — да си спомни за миг студения влажен бриз на Кисуа.
— Кажи му да си върви по пътя.
— На входа е, Дже Калаве. Разправя, че е търговец, ама хич не прилича на такъв. Пита за стопанката на къщата. Казах му, че сме бромартци и като благоразумни хора държим жените си у дома. А той вика, че му било безразлично, понеже търсел кисуатската стопанка на къщата.
Това вече я събуди напълно.
— Как изглежда този мъж?
— Висок, черен като тебе, с бръсната глава и две плитки на тила. Въобще не се държи като търговец, Дже Калаве — не се усмихна нито веднъж.
— Би’инча — сети се тя кой е мъжът. — Той разбра ли, че съм вътре?
Саладроним я изгледа, сякаш за да каже: „Ти мене за луд ли ме имаш?“.
— Обясних му, че тук изобщо няма никакви жени, но ако е прималял за тимбалин, по-надолу по улицата има пушалня. А после му хлопнах вратата под носа.
— Много ме съмнява… — Но тя не успя да довърши, защото завесите отново се разклатиха и в рамката на вратата изникна Бирникът, цял-целеничък. Очите й се разшириха. Саладроним проследи нейния поглед, зяпна и политна назад.
Бирникът склони бавно глава към всекиго от двамата, но не понечи да влезе в помещението. Това прогони отчасти ужаса на Сунанди — колкото да се отпусне гърлото й, — макар че се наложи първо да преглътне, преди да си върне дар слово.
— Жрецо. Щяхме да умрем от страх и двамата. Или тъкмо такова е твоето желание днес?
— Отсрочката е все още в сила — отговори посетителят. Погледът му се бе спрял на Саладроним. — Прости опита ми да те заблудя, но се налага да разговарям с тази жена.
Саладроним отвори уста, изписука и се прокашля.
— Не ще ти позволя да сториш нещо лошо на Дже Калаве. Тя е гостенка на моя баща.
Сунанди едва не се усмихна на проявената от момчето храброст. Напомни й на Лин, макар тя никога да не се перчеше по този начин, ако няма скрито оръжие, с което да се аргументира. За нейна изненада чертите на Бирника също омекнаха за миг.
„Сеща се за своя чирак убиец, без съмнение.“
— Не ще й сторя нищо лошо — отвърна неканеният гост и Сунанди почти въздъхна от облекчение, преди да си спомни, че той не намира нищо лошо и в убийството й. — Може ли да вляза?
Това най-накрая я успокои. Бирниците никога не молеха за извинение, нито пък за позволение да влязат или излязат, когато бяха тръгнали по дела на Хананджа. Това означаваше, че сега бе зает с личен въпрос, а не се готвеше да събере Вземане. Или тя поне така се надяваше. Саладроним я погледна изпитателно. След миг колебание тя кимна. Като въздъхна дълбоко, момчето повтори кимването.
Бирникът прекрачи прага и дръпна завесите зад себе си. Докато правеше това, Сунанди си спомни думите на момчето: „… хич не прилича на търговец“.
Прав бе малкият — изобщо не приличаше. Тя забеляза, че Бирникът носи същата препаска като преди две вечери. Изтощението му изглеждаше по-силно, отколкото жегата би могла да причини. Раменете бяха увиснали, а движенията — мудни. В Яна-ян го бе преценила на около четирийсет наводнения, макар че бе трудно да се отгатне правилно, защото и той като Принца се радваше на оная особена и красива липса на определена възраст в чертите и осанката. А сега изглеждаше дори с няколко наводнения над четирийсет.
Една догадка блесна в съзнанието на Сунанди и тя попита:
— Подгонили са те, нали?
Той изправи рязко глава и впи в нея очи, пълни с нещо подобно на омраза, но миг по-късно на нейно място дойде болка. Погледна встрани.
Достатъчно красноречив отговор. Сунанди пое дълбоко дъх и реши да пробва с малко дипломация:
— Ами чиракът?
Той поклати глава със забит в плочника поглед.
— Сам съм.
— И защо си дошъл?
— За да се върна към Хетава и моя предишен живот, трябва да приключа твоето Вземане.
Изрече го с мек глас, но от думите му я побиха ледени тръпки, независимо от следобедния зной. Саладроним застина до нея.
— Нали каза, че съм още в отсрочка?
— Така е. Аз не приемам подкупи. Дори когато ми предлагат покой, който… — Бирникът затвори очи с въздишка. — Който жадувам по-силно, отколкото можеш да си представиш. Но този покой ще остане чиста илюзия, ако просто събера Вземане и си тръгна ей така. Твърде много въпроси ще останат без отговор. — Втренчи се в нея. — Искам твоята помощ, за да намеря тези отговори.
Сунанди кимна, за да прикрие смайването си. Погледна Саладроним.
— Иди да кажеш на баща си, че му е дошъл още един гост.
Саладроним я изгледа с нямо недоверие. Тя издържа на погледа и след малко момчето излезе от терасата, клатейки глава. Чу стъпалата му да шляпат по каменното стълбище надолу и заложи мислено три жълтици, че ще се върне на пръсти, за да подслушва.
За момента обаче двамата се радваха на илюзия за усамотеност и тя отново насочи вниманието си към Бирника.
— Това не е моят дом, за да ти предложа гостоприемство, но познавам добре собственика и той се придържа строго към неговите закони. Не би искал да те види изправен, след като е съвършено ясно, че трябва да седнеш.
Мъжът се поколеба и тя си помисли за миг, че е на път да откаже. Но ето че се насочи към разположената срещу нея втора кушетка, за да седне там с изправен гръб и строго официален.
— Благодаря. Ние с моите Спътници… спим денем.
— Похвална привичка. — Тя се бе успокоила вече достатъчно, за да започне да си вее с ветрило, като се надяваше с това да помогне и той да се успокои. — Значи искаш моята помощ. Не знам дали мога да ти дам отговорите, които търсиш, жрецо. Самата аз изпитвам остър недостиг на отговори. Мога да предложа единствено информация, но не разполагам с нищо различно от казаното снощи. Може би ще имам възможност да ти изпратя допълнителна, след като се прибера в Кисуа.
— От какъв характер би могла да е тя?
Тя пусна тънка усмивка.
— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Всичката информация е придобита посредством поквара.
Той поклати глава.
— Покварата е заболяване на душата, а не просто слова от някое сведение.
Щеше й се да поспори по този въпрос, но реши да премълчи.
— Кисуа разполага с шпионска мрежа по целия континент — на изток, а и в земите на Севера. Част от нея са хора от простолюдието. Други, също като мен, са високопоставени. Всичко, което узнаем, съобщаваме у дома — на Протекторите.
— И допускаш, че те биха могли да знаят нещо относно Жътваря в Гуджааре? Какво ги интересува той?
В очите й се изписа откровена изненада.
— Всеки народ от ледените покрайнини до южната гора държи под око вашата страна, жрецо. Някои го правят, за да подражават на Гуджааре и да се конкурират с нея, но повечето — от страх. Страната ти е твърде могъща, богата и прекалено чудата. Който живее в подножието на вулкан, трябва да е голям глупак, за да не го следи внимателно, ако пропуши.
Той се намръщи.
— Нищо чудато няма в Гуджааре. Ако се радваме на сила и благоденствие, то е само заради благослова на Хананджа.
— Така смяташ ти, жрецо. Онези от нас, дето обитават не толкова благословени земи, виждат нещата по-иначе. А предупредителният пушек няма как да остане незабелязан — армията на Гуджааре е набъбнала до нечувана в миналото численост, вашите дипломати плетат тайни съюзи с най-северните народи. Прави впечатление, когато някой наш посланик почине внезапно при съмнителни обстоятелства, веднага след като научи нещо, за което трябва да съобщи у дома.
Бирникът отново поклати глава, но този път не за да отрече, усети тя, а от смущение.
— Нищо не знам за тези неща. — Не каза, че не го интересуват, но Сунанди прочете думите, изписани на лицето му. — Какво общо има това с Жътваря?
Тя не каза „Абсолютно всичко“ и се надяваше той да не прочете това върху нейното лице.
— Не знам със сигурност, но ми е известно, че зад цялата работа стои вашият Принц.
Мъжът присви очи.
— А не Хетава?
— За какво му е на Хетава да си държи чудовище за домашен любимец?
— А на Принца за какво му е?
Тя се поколеба, но реши да поеме риска и да побутне нещата още по-напред.
— Носят се разни слухове. Но само слухове, нали разбираш.
— От какъв характер?
— От онзи характер, който не дава на кисуатските деца да заспят вечер. Разправяме им приказки за такива като теб: „Ако не слушаш, ще кажа на Бирника да те вземе“.
Върху лицето на мъжа се изписа отвращение.
— Това е извратено — няма нищо общо с нас.
— Но вие убивате, жрецо. Правите го от милосърдие и цял куп други съображения, които провъзгласявате за благородни, но по същество се промъквате в домовете на хората посред нощ и ги убивате в съня им. Ето защо ние ви намираме странни — вършите това и не виждате нищо лошо в него.
Лицето на Бирника се вкамени и Сунанди съумя да спре, преди да се е впуснала в ново обвинение. Не посмя да подлага по-нататък на съмнение неговите убеждения. Колкото и да й бе неприятно, собствената й безкомпромисна праволинейност бе едничкото нещо, което й даваше сили да живее.
— Защо Принцът ще остави един Жътвар да броди из града? — попита отново жрецът с безизразен глас.
Тя си пое дълбоко дъх и започна съвсем бавно:
— Преди векове, когато вашият Инунру въвел култа към Хананджа в Кисуа, нито един от ритуалите и правилата, които използвате днес за контрол над магията, не съществувал. Никой нямал представа на какво е способен един Бирник ренегат, докато първите Бирници не преминали отвъд чертата. Ужасите, които причинили на Кисуа, станали причина там наркомансията да бъде обявена извън закона. Казват, че един Жътвар е в състояние да причини смърт само чрез дъха си. Казват, че те изяждат душите, вместо да ги пращат другаде. Разправят се истории, в които те изцеждат живота от десетки и дори стотици хора едновременно, без да могат да се заситят…
Жрецът започна да клати глава още преди тя да млъкне.
— Не е възможно. Аз мога да нося сънната кръв само на две, може би три души в себе си. Трябваха ми двайсет години, докато свикна да го правя.
— Само повтарям историите, жрецо. В ония ранни дни поклонниците на Хананджа в Кисуа са записали множество примери за онова, на което са способни Жътварите, както и за разнообразното „приложение“ на тяхната страховита магия. Тези записки са били забранени от закона ведно с останалата част от магията на съня, но самите истории се разказват до ден-днешен. С тях плашим децата, но какво би станало, ако някой ги е чул и е повярвал в тях? Какво би станало, ако някой с голяма власт, който иска още, е решил сам да се убеди в истинността на приказките за магията на Жътварите?
Бирникът не каза нищо по този въпрос. Сунанди забеляза, че позата му бе станала още по-напрегната, а челото му бе сбърчено в ясен израз на безпокойство. Внезапно той се изправи, като без да иска, я стресна, и започна да крачи напред-назад из тясното пространство на терасата.
— Би било безумие. Такова същество представлява самоходна чума, лишен от душа неутолим глад. Никой не би могъл да го усмири. — Той почти изплю думите, изговори ги с такава острота и скорост, че те сякаш се застъпиха една друга. — Наблизо нямаше друг, който да направлява неговата атака. Той действаше под напъна на собствената си лудост.
На Сунанди й трябваше време, за да осмисли казаното. Тя затаи дъх.
— Ти си го виждал!
Бирникът кимна разсеяно, без да спира да крачи. Тя забеляза с известна тревога, че ръцете му треперят като на болен старец, когато не ги държеше вкопчени една в друга.
— Снощи — отвърна той. — Нападна ни в един проход, след като напуснахме Яна-ян… — Престана да крачи и погледна към нея, внезапно уплашен, сякаш току-що си бе спомнил нещо. — Индете етун ут Хананджа — прошепна той.
Последното бе на суа, макар и с архаичен оттенък, какъвто Сунанди бе срещала само в най-старите стихове и приказки. „Нека взорът на Хананджа се обърне към теб“ — тяхната версия на благослов, макар че лично Сунанди предпочиташе Хананджа да си насочва взора другаде.
Онова, което най-силно я притесни в погледа на жреца сега, бе състраданието.
— Какво има?
— Жътваря — отвърна Бирникът. Говореше така тихо, както предната вечер. Почти жалостиво, а в очите му се таеше смърт. — Когато се натъкнахме на него, той вече бе убил. Твоето дете със северна кръв…
Сърцето на Сунанди сякаш се пръсна.
Останалата част от казаното стигна до нея през глухия тътен в ушите й.
— Проходът бе тъмен, но видях ясно тялото. Моля да ми простиш. Аз бих й дал покой, като я отведа в безопасността на Ина-Карек, стига да…
Стига да бе останало нещо за Вземане.
Отначало Сунанди не осъзна, че пищи. Чак когато я хванаха за китките, тя разбра, че ги е вдигнала с намерение да забие нокти в главата си. А когато нещо остърга гърлото й, дочу приглушените, изтерзани писъци, които отекваха от стените на Етисеровия дом. Като в мъгла забеляза самия стопанин. Той стоеше в горния край на стълбището с нож в ръка, вперил неразбиращ поглед в сцената пред себе си. След това ръцете на Бирника се сключиха около нея, а тялото й се свлече в обятията му. Дотолкова бе погълната от своето страдание, че не забеляза сълзите, които рони върху рамото на своя заклет убиец.
— Щях да го направя по-лесно за теб, стига да имаше как — прошепна Бирникът през тътена в ушите й, — но не ми е останала и капка покой, който да споделя. Все още обаче имам любов. Вземи я, дъще на Калаве. Вземи колкото ти трябва.
„Никога не ще бъде достатъчно“ — каза си тя с горчивина и остави мъката да я стисне като в юмрук.