Н. К. Джемисин
Луната, която убива (18)

15.

Жените са богини, почти като самата Хананджа.

Те раждат и оформят сънищата на света.

Обичай ги и се бой от тях.

(Мъдрост)

Настанала бе най-голямата дневна жега. Сунанди спеше върху кушетка на терасата на втория етаж, когато синът на Етисеро Саладроним я сръга.

— Дже Калаве. Някакъв мъж.

Тя седна в леглото, замаяна от съня и зноя. Сух и прашен вятър нахлу в къщата, накара завесите да се издуят, а нея — да си спомни за миг студения влажен бриз на Кисуа.

— Кажи му да си върви по пътя.

— На входа е, Дже Калаве. Разправя, че е търговец, ама хич не прилича на такъв. Пита за стопанката на къщата. Казах му, че сме бромартци и като благоразумни хора държим жените си у дома. А той вика, че му било безразлично, понеже търсел кисуатската стопанка на къщата.

Това вече я събуди напълно.

— Как изглежда този мъж?

— Висок, черен като тебе, с бръсната глава и две плитки на тила. Въобще не се държи като търговец, Дже Калаве — не се усмихна нито веднъж.

— Би’инча — сети се тя кой е мъжът. — Той разбра ли, че съм вътре?

Саладроним я изгледа, сякаш за да каже: „Ти мене за луд ли ме имаш?“.

— Обясних му, че тук изобщо няма никакви жени, но ако е прималял за тимбалин, по-надолу по улицата има пушалня. А после му хлопнах вратата под носа.

— Много ме съмнява… — Но тя не успя да довърши, защото завесите отново се разклатиха и в рамката на вратата изникна Бирникът, цял-целеничък. Очите й се разшириха. Саладроним проследи нейния поглед, зяпна и политна назад.

Бирникът склони бавно глава към всекиго от двамата, но не понечи да влезе в помещението. Това прогони отчасти ужаса на Сунанди — колкото да се отпусне гърлото й, — макар че се наложи първо да преглътне, преди да си върне дар слово.

— Жрецо. Щяхме да умрем от страх и двамата. Или тъкмо такова е твоето желание днес?

— Отсрочката е все още в сила — отговори посетителят. Погледът му се бе спрял на Саладроним. — Прости опита ми да те заблудя, но се налага да разговарям с тази жена.

Саладроним отвори уста, изписука и се прокашля.

— Не ще ти позволя да сториш нещо лошо на Дже Калаве. Тя е гостенка на моя баща.

Сунанди едва не се усмихна на проявената от момчето храброст. Напомни й на Лин, макар тя никога да не се перчеше по този начин, ако няма скрито оръжие, с което да се аргументира. За нейна изненада чертите на Бирника също омекнаха за миг.

„Сеща се за своя чирак убиец, без съмнение.“

— Не ще й сторя нищо лошо — отвърна неканеният гост и Сунанди почти въздъхна от облекчение, преди да си спомни, че той не намира нищо лошо и в убийството й. — Може ли да вляза?

Това най-накрая я успокои. Бирниците никога не молеха за извинение, нито пък за позволение да влязат или излязат, когато бяха тръгнали по дела на Хананджа. Това означаваше, че сега бе зает с личен въпрос, а не се готвеше да събере Вземане. Или тя поне така се надяваше. Саладроним я погледна изпитателно. След миг колебание тя кимна. Като въздъхна дълбоко, момчето повтори кимването.

Бирникът прекрачи прага и дръпна завесите зад себе си. Докато правеше това, Сунанди си спомни думите на момчето: „… хич не прилича на търговец“.

Прав бе малкият — изобщо не приличаше. Тя забеляза, че Бирникът носи същата препаска като преди две вечери. Изтощението му изглеждаше по-силно, отколкото жегата би могла да причини. Раменете бяха увиснали, а движенията — мудни. В Яна-ян го бе преценила на около четирийсет наводнения, макар че бе трудно да се отгатне правилно, защото и той като Принца се радваше на оная особена и красива липса на определена възраст в чертите и осанката. А сега изглеждаше дори с няколко наводнения над четирийсет.

Една догадка блесна в съзнанието на Сунанди и тя попита:

— Подгонили са те, нали?

Той изправи рязко глава и впи в нея очи, пълни с нещо подобно на омраза, но миг по-късно на нейно място дойде болка. Погледна встрани.

Достатъчно красноречив отговор. Сунанди пое дълбоко дъх и реши да пробва с малко дипломация:

— Ами чиракът?

Той поклати глава със забит в плочника поглед.

— Сам съм.

— И защо си дошъл?

— За да се върна към Хетава и моя предишен живот, трябва да приключа твоето Вземане.

Изрече го с мек глас, но от думите му я побиха ледени тръпки, независимо от следобедния зной. Саладроним застина до нея.

— Нали каза, че съм още в отсрочка?

— Така е. Аз не приемам подкупи. Дори когато ми предлагат покой, който… — Бирникът затвори очи с въздишка. — Който жадувам по-силно, отколкото можеш да си представиш. Но този покой ще остане чиста илюзия, ако просто събера Вземане и си тръгна ей така. Твърде много въпроси ще останат без отговор. — Втренчи се в нея. — Искам твоята помощ, за да намеря тези отговори.

Сунанди кимна, за да прикрие смайването си. Погледна Саладроним.

— Иди да кажеш на баща си, че му е дошъл още един гост.

Саладроним я изгледа с нямо недоверие. Тя издържа на погледа и след малко момчето излезе от терасата, клатейки глава. Чу стъпалата му да шляпат по каменното стълбище надолу и заложи мислено три жълтици, че ще се върне на пръсти, за да подслушва.

За момента обаче двамата се радваха на илюзия за усамотеност и тя отново насочи вниманието си към Бирника.

— Това не е моят дом, за да ти предложа гостоприемство, но познавам добре собственика и той се придържа строго към неговите закони. Не би искал да те види изправен, след като е съвършено ясно, че трябва да седнеш.

Мъжът се поколеба и тя си помисли за миг, че е на път да откаже. Но ето че се насочи към разположената срещу нея втора кушетка, за да седне там с изправен гръб и строго официален.

— Благодаря. Ние с моите Спътници… спим денем.

— Похвална привичка. — Тя се бе успокоила вече достатъчно, за да започне да си вее с ветрило, като се надяваше с това да помогне и той да се успокои. — Значи искаш моята помощ. Не знам дали мога да ти дам отговорите, които търсиш, жрецо. Самата аз изпитвам остър недостиг на отговори. Мога да предложа единствено информация, но не разполагам с нищо различно от казаното снощи. Може би ще имам възможност да ти изпратя допълнителна, след като се прибера в Кисуа.

— От какъв характер би могла да е тя?

Тя пусна тънка усмивка.

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Всичката информация е придобита посредством поквара.

Той поклати глава.

— Покварата е заболяване на душата, а не просто слова от някое сведение.

Щеше й се да поспори по този въпрос, но реши да премълчи.

— Кисуа разполага с шпионска мрежа по целия континент — на изток, а и в земите на Севера. Част от нея са хора от простолюдието. Други, също като мен, са високопоставени. Всичко, което узнаем, съобщаваме у дома — на Протекторите.

— И допускаш, че те биха могли да знаят нещо относно Жътваря в Гуджааре? Какво ги интересува той?

В очите й се изписа откровена изненада.

— Всеки народ от ледените покрайнини до южната гора държи под око вашата страна, жрецо. Някои го правят, за да подражават на Гуджааре и да се конкурират с нея, но повечето — от страх. Страната ти е твърде могъща, богата и прекалено чудата. Който живее в подножието на вулкан, трябва да е голям глупак, за да не го следи внимателно, ако пропуши.

Той се намръщи.

— Нищо чудато няма в Гуджааре. Ако се радваме на сила и благоденствие, то е само заради благослова на Хананджа.

— Така смяташ ти, жрецо. Онези от нас, дето обитават не толкова благословени земи, виждат нещата по-иначе. А предупредителният пушек няма как да остане незабелязан — армията на Гуджааре е набъбнала до нечувана в миналото численост, вашите дипломати плетат тайни съюзи с най-северните народи. Прави впечатление, когато някой наш посланик почине внезапно при съмнителни обстоятелства, веднага след като научи нещо, за което трябва да съобщи у дома.

Бирникът отново поклати глава, но този път не за да отрече, усети тя, а от смущение.

— Нищо не знам за тези неща. — Не каза, че не го интересуват, но Сунанди прочете думите, изписани на лицето му. — Какво общо има това с Жътваря?

Тя не каза „Абсолютно всичко“ и се надяваше той да не прочете това върху нейното лице.

— Не знам със сигурност, но ми е известно, че зад цялата работа стои вашият Принц.

Мъжът присви очи.

— А не Хетава?

— За какво му е на Хетава да си държи чудовище за домашен любимец?

— А на Принца за какво му е?

Тя се поколеба, но реши да поеме риска и да побутне нещата още по-напред.

— Носят се разни слухове. Но само слухове, нали разбираш.

— От какъв характер?

— От онзи характер, който не дава на кисуатските деца да заспят вечер. Разправяме им приказки за такива като теб: „Ако не слушаш, ще кажа на Бирника да те вземе“.

Върху лицето на мъжа се изписа отвращение.

— Това е извратено — няма нищо общо с нас.

— Но вие убивате, жрецо. Правите го от милосърдие и цял куп други съображения, които провъзгласявате за благородни, но по същество се промъквате в домовете на хората посред нощ и ги убивате в съня им. Ето защо ние ви намираме странни — вършите това и не виждате нищо лошо в него.

Лицето на Бирника се вкамени и Сунанди съумя да спре, преди да се е впуснала в ново обвинение. Не посмя да подлага по-нататък на съмнение неговите убеждения. Колкото и да й бе неприятно, собствената й безкомпромисна праволинейност бе едничкото нещо, което й даваше сили да живее.

— Защо Принцът ще остави един Жътвар да броди из града? — попита отново жрецът с безизразен глас.

Тя си пое дълбоко дъх и започна съвсем бавно:

— Преди векове, когато вашият Инунру въвел култа към Хананджа в Кисуа, нито един от ритуалите и правилата, които използвате днес за контрол над магията, не съществувал. Никой нямал представа на какво е способен един Бирник ренегат, докато първите Бирници не преминали отвъд чертата. Ужасите, които причинили на Кисуа, станали причина там наркомансията да бъде обявена извън закона. Казват, че един Жътвар е в състояние да причини смърт само чрез дъха си. Казват, че те изяждат душите, вместо да ги пращат другаде. Разправят се истории, в които те изцеждат живота от десетки и дори стотици хора едновременно, без да могат да се заситят…

Жрецът започна да клати глава още преди тя да млъкне.

— Не е възможно. Аз мога да нося сънната кръв само на две, може би три души в себе си. Трябваха ми двайсет години, докато свикна да го правя.

— Само повтарям историите, жрецо. В ония ранни дни поклонниците на Хананджа в Кисуа са записали множество примери за онова, на което са способни Жътварите, както и за разнообразното „приложение“ на тяхната страховита магия. Тези записки са били забранени от закона ведно с останалата част от магията на съня, но самите истории се разказват до ден-днешен. С тях плашим децата, но какво би станало, ако някой ги е чул и е повярвал в тях? Какво би станало, ако някой с голяма власт, който иска още, е решил сам да се убеди в истинността на приказките за магията на Жътварите?

Бирникът не каза нищо по този въпрос. Сунанди забеляза, че позата му бе станала още по-напрегната, а челото му бе сбърчено в ясен израз на безпокойство. Внезапно той се изправи, като без да иска, я стресна, и започна да крачи напред-назад из тясното пространство на терасата.

— Би било безумие. Такова същество представлява самоходна чума, лишен от душа неутолим глад. Никой не би могъл да го усмири. — Той почти изплю думите, изговори ги с такава острота и скорост, че те сякаш се застъпиха една друга. — Наблизо нямаше друг, който да направлява неговата атака. Той действаше под напъна на собствената си лудост.

На Сунанди й трябваше време, за да осмисли казаното. Тя затаи дъх.

— Ти си го виждал!

Бирникът кимна разсеяно, без да спира да крачи. Тя забеляза с известна тревога, че ръцете му треперят като на болен старец, когато не ги държеше вкопчени една в друга.

— Снощи — отвърна той. — Нападна ни в един проход, след като напуснахме Яна-ян… — Престана да крачи и погледна към нея, внезапно уплашен, сякаш току-що си бе спомнил нещо. — Индете етун ут Хананджа — прошепна той.

Последното бе на суа, макар и с архаичен оттенък, какъвто Сунанди бе срещала само в най-старите стихове и приказки. „Нека взорът на Хананджа се обърне към теб“ — тяхната версия на благослов, макар че лично Сунанди предпочиташе Хананджа да си насочва взора другаде.

Онова, което най-силно я притесни в погледа на жреца сега, бе състраданието.

— Какво има?

— Жътваря — отвърна Бирникът. Говореше така тихо, както предната вечер. Почти жалостиво, а в очите му се таеше смърт. — Когато се натъкнахме на него, той вече бе убил. Твоето дете със северна кръв…

Сърцето на Сунанди сякаш се пръсна.

Останалата част от казаното стигна до нея през глухия тътен в ушите й.

— Проходът бе тъмен, но видях ясно тялото. Моля да ми простиш. Аз бих й дал покой, като я отведа в безопасността на Ина-Карек, стига да…

Стига да бе останало нещо за Вземане.

Отначало Сунанди не осъзна, че пищи. Чак когато я хванаха за китките, тя разбра, че ги е вдигнала с намерение да забие нокти в главата си. А когато нещо остърга гърлото й, дочу приглушените, изтерзани писъци, които отекваха от стените на Етисеровия дом. Като в мъгла забеляза самия стопанин. Той стоеше в горния край на стълбището с нож в ръка, вперил неразбиращ поглед в сцената пред себе си. След това ръцете на Бирника се сключиха около нея, а тялото й се свлече в обятията му. Дотолкова бе погълната от своето страдание, че не забеляза сълзите, които рони върху рамото на своя заклет убиец.

— Щях да го направя по-лесно за теб, стига да имаше как — прошепна Бирникът през тътена в ушите й, — но не ми е останала и капка покой, който да споделя. Все още обаче имам любов. Вземи я, дъще на Калаве. Вземи колкото ти трябва.

„Никога не ще бъде достатъчно“ — каза си тя с горчивина и остави мъката да я стисне като в юмрук.