Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silk Road, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Пътят на коприната
Преводач: Еверина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-404-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969
История
- —Добавяне
Част VI
Пеещите пясъци
Пустинята Такламакан
От Успение Богородично до Архангеловден[1]
94
Лятото беше сухо и облакът от острите люспици, носени от вятъра, се смесваше с льосовия прах, довяван от северните степи. Целият пейзаж беше толкова златист, че трудно се различаваха пътищата и реките, а въздухът — задушлив. Обли камъни от речните корита осейваха полето и пречеха на повърхностния слой да се превърне в прах, който да бъде отнесен от вятъра.
Зад това жълто було лежеше свидетелството за трескавия летен труд на земеделците: грижливо обработваните черничеви градини, с които се хранеха безценните копринени буби; сеното, напластено в кошерини с увити върхове; зърното за зимата и зеленчуците се сушаха на покривите. Тук и там неколцина земеделци все още работеха със сърпове по нивите, превитите им кафяви тела бяха покрити само с препаски на слабините. Мулета, натоварени с ракитови кошове, пълни с последните плодове на урожая, стъпваха тромаво по разнебитените пътеки покрай бреговете на Жълтата река.
Колкото по на запад отиваха, толкова по-видими ставаха следите от военна дейност: имперската конница с ризници, покрити с плочки; наемниците с леки брони, които вървяха на запад, с къси копия, преметнати през рамо; отрядите уйгури и тангути, водени от татарски военачалници с крилати шлемове.
Жосеран отново си спомни предупреждението на Мяо-йен: завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви до тук. Започнеше ли война, можеха да бъдат задържани с години в Катай. Ако се случеше това, договорът им щеше напълно да изгуби смисъл, докато… наистина, ако… стигнеха до Акра.
Уилям вече не се грижеше нито за настоящите, нито за бъдещите опасности. Мислите му бяха насочени навътре, осмисляше собствения си провал. Въобразил си беше, че е спечелил императора за Христос; вместо това го бяха направили на глупак.
Сто свещеници! Възможно ли беше изобщо да се състои подобен поход и ако се състоеше, можеха ли да се доверят на Хубилай? Уилям беше мечтал за апостолска мисия със значимостта на Свети Павловата, да отведе душите от изтока в лоното Божие. Вместо това се връщаше с мънкания и обещания.
Стигнал беше до заключението, че се е провалил, защото Бог е надникнал в сърцето му и е видял, че то е нечисто.
Пътуваше в мълчание, едва проговаряше по някоя дума с Жосеран, спуснал качулката над лицето си, самотен в своето нещастие. Вече не се страхуваше, нито го изпълваше надежда; той беше различен човек от онзи, който измина същия път два месеца по-рано.
Молитвени знамена се вееха на вятъра, разнесе се силният звън на гонг, жълтеникавите стени порозовяха от спускащото се над хоризонта слънце. Жосеран последва Уилям през дървената, обкована с грамадни гвоздеи врата към двора на будисткия манастир и се огледа. Галериите от много стар и черен дялан дървен материал ги заобикаляха от четири страни. Две камили стояха привързани към кривите клони на нар.
Тръгнаха из манастира, оживен от великолепни стенописи в алени и зелени нюанси, където разкривени дяволи разчленяваха клетници в езически ад. Уилям извика от страх, когато от прага се озъби мечка.
— Статуя е — изсумтя Жосеран.
Но не беше обикновена статуя. Мечата кожа бе запазена в истинския си вид, макар че там където трябваше да са очите, имаше тъмни празнини. Хълбоците на мечката бяха лепкави от ритуално намазано масло.
Откриха друг коридор, изпълнен с мирис на мускус. Монаси с лъснали на светилниците бръснати темета седяха с кръстосани крака на земята. Печалните им напеви отекваха от алените стълбове и тъмните стени.
— Потънал съм в срам, тамплиере — проговори Уилям. — Тези хора обичат религията си повече, отколкото аз обичам моята.
— Никой не обича религията повече от теб, Уилям.
— Погледни ги. Те не продават услугите си за пари. Не пируват като епископите и не мърсуват като свещениците, нито въртят политика като духовниците в Рим. Нямат вяра, но живеят свят живот.
— Ако нямат изкуплението на Христос, каква е ползата от тяхната святост? — попита Жосеран, като повтори литанията, която му беше втълпявана още от детството му.
— Всичко, което ти ми каза по време на това пътуване за моите събратя свещеници, беше истина. Знам, че много от тях са продажни и алчни. Нашият орден е създаден, за да се бори с подобно поведение и да върне светостта в Църквата. Затова търсех призванието си сред тях. Но не струвам, тамплиере. Аз съм грешник. — Той вдигна ръце. — Помоли се с мен, тамплиере.
Жосеран се помоли не от благочестие, а от жалостта, която почувства към монаха в този момент. Събра молитвено ръце и ги вдигна към Бог, който не обитаваше тези безоблачни сини небеса, и заедно казаха двайсет пъти „Отче наш“ за живите и още десет за мъртвите. Най-накрая той се помоли и за себе си, за да намери обратен път към живите от света на забравените и изгубените.