Колин Фалконър
Пътят на коприната (77)

75

На следващата сутрин го събуди Сартак. Определили го за негов придружител, докато е в Шанту, и първата му задача била да го отведе до ковчежника на Хубилай, Ахмад.

— Великият хан желае отново да те приеме този следобед — съобщи му Сартак, докато вървяха по терасата.

— Надявам се този път да не заспи по време на разговора.

Сартак се ухили.

— И аз се надявам. Може би трябва да му разкажеш нещо, което да привлече любопитството му.

Очаквах всяка наша дума да е приел с интерес, помисли си Жосеран. Не ми беше хрумвало, че на пратеник, който е пътувал шест месеца за прием, ще се наложи и да забавлява.

— Я ми кажи, Сартак. Каква е вярата ти?

Той сви рамене.

— Мохамеданин съм.

— Не разбирам. Как е възможно? Като вървя из този град, навсякъде виждам мохамедани. Имат собствен пазар, собствена болница и джамия. Ханът, чиито отряди ме съпровождаха до Каракорум, беше мохамеданин. А сега ти ми казваш, че също си от тяхната вяра. Въпреки това по време на пътуването ни видях с очите си как воюваш с тях и разрушаваш градовете и селата им.

— Войната няма нищо общо с боговете. Има много богове, но ако някой не иска да коленичи пред Великия хан, трябва да бъде накаран да го стори.

— Тогава всички хора, които сте завоювали, са роби?

Сартак изглеждаше искрено смаян.

— Роби ли? Хората ни плащат налози, но е право на всеки владетел да събира данъци от поданиците си. Но ние, татарите, сме воини, не чиновници. Затова взимаме най-мъдрите и най-добрите отвсякъде, за да ни помагат да управляваме. Така имаме конфуцианци писари, тибетски свещеници, несторианци, уйгури, от цялата империя. Те не са роби. Всъщност някои от тях са много богати.

— Тогава не воювате с мохамеданите, защото са мохамедани?

— Естествено, че не е това причината. Те са много добри в сметките. Разбират от търговия с коприна — Сартак го тупна по рамото и се разсмя. — Странен човек си ти, Варварино. Кълна се, никога няма да те разбера!

Жосеран започна да прозира безполезността в плана на Уилям, както и на своя собствен. На тръгване от Акра той и неговите другари латини вярваха, че присъствието на християни сред татарите означава, че тяхната кауза ще се радва на специално отношение от страна на хана им. Вече му беше ясно, че сред татарите никоя вяра не беше зачитана повече от другите. Жестокостта на Хулегу към сарацините в Алепо и Багдад не беше типична, само тактическа.

Но как би могъл да го обясни на Уилям?

Съкровищницата се намираше в един от огромните палати от другата страна на необятния двор. Представляваше просторно помещение, тъмно заради черешовото дърво, от едната страна гледаше към градините. Самият Ахмад беше облечен в бяла роба мохамеданин с посивяла брада. Той седеше кръстом на пищен килим в бургундско и яркосиньо, заобиколен от своите приближени. Върху дървени оси бяха нанизани свитъци, а сметало и купчини хартия в черничев цвят лежаха на килимите около него.

Без церемонии подадоха на Жосеран няколко листа от черничевата хартия. Те, обясни Ахмад, били в замяна на сребърната кадилница и кръста на Уилям, които веднага трябвало да бъдат предадени. Вече били собственост на императора.

И нехайно го отпратиха.

 

 

— Тези татари не ги разбирам — каза Жосеран на Уилям. — Завоювали са всяка земя, през която пътувахме, и въпреки това позволяват на мохамеданите и идолопоклонниците свободно да изповядват вярата си. Всъщност дори приемат боговете им сред своите. Казват, че любимата жена на Хубилай е идолопоклонничка, почитала Боркан. Във Фергана Кайду беше отявлен мохамеданин. А според сведенията съпругата на Хулегу е несторианка.

— Това е тяхна слабост — отговори Уилям. — Слабостта трябва да се използва.

— Или по-скоро е тяхна сила? Някои биха назовали подобна търпимост добродетел.

— Истинската вяра не понася търпимостта! Тя е обида към единствения и истински Бог! Тези татари нямат постоянен бог, затова си търсят друг. По тази причина Господ ни доведе тук. Да им покажем единствения и истински път.

Може би, помисли си Жосеран. Макар че събитията вероятно щяха да се развият по-добре за всички ни в Светите земи, ако бяхме приложили малко от тяхната търпимост.

Уилям прочете мислите му.

— Имаш еретични помисли, тамплиере. Ако не те закриляше орденът ти, сигурно отдавна да си се изправил пред инквизитора.

— Знам само, че татарите са завладели половината свят, а ние едва удържаме няколко замъка в Земите отвъд. Може би имаме какво да научим от тях.

— Да научим от тях!

— Татарите не водят война за вярата си. Оставят хората да решат сами кой бог да изберат. Не заличават някаква идея. Те възприемат по нещо от всекиго и това им дава сила, не ги прави слаби.

Уилям се взираше в него ужасен, несъмнено закопнял да са му под ръка инструментите за мъчение и кладата.

— Добрият християнин защитава идеята си срещу всички неверници. Да прави по-малко, означава отново да разпъва нашия Господ.

— Ти си свещеник — каза Жосеран, — затова вярвам, че си прав.

Реши да замълчи; вече беше казал прекалено много. Извади черничевите хартийки, които Ахмад му даде, и ги тръсна в ръката му.

— Какво е това? — попита Уилям.

— За кадилницата и сребърния кръст.

— Кадилницата ли?

— И сребърния кръст. Императорът ги присвоява.

— Дал ли си му ги? Но те не бяха от даровете.

— Май няма значение. Сартак ми каза, че всички златни и сребърни предмети в държавата по закон се отнемат в полза на императора за съкровищницата. Смята се за обида, ако някой друг, освен самия Хубилай притежава подобни метали. Но в замяна той ти дава това.

Уилям впери поглед в късчетата хартия в ръката си. Направени бяха от черничева кора и подпечатани с винения печат на императора. От двете страни имаше надписи на уйгурски.

— Хартия? Това нова обида ли е?

— Наричат я хартиени пари. Можеш срещу тях да си купиш стоки също като с монетите.

— Направили са те на глупак.

— Напротив, братко Уилям. Със Сартак ходихме до пазара и си купих тези сливи за една от хартийките. Соколарите взеха хартийката ми без мърморене и ми дадоха тези нанизи от монети при сделката.

Показа низа от монети, всяка с дупка в средата, нанизани на тънка двойна връв.

Уилям не сваляше поглед от него. Хартиени пари! Кой е чувал за подобно нещо? Обърна се към прозореца. От стрехите на бамбуковия покрив му се озъби позлатен дракон.

— Ще възразя пред императора. Кога ще ни приеме отново? Има много за обсъждане.

— Ще ни приеме този следобед.

— Да се надяваме, че този път няма да е пиян.

— Да се надяваме, че този път ще се обърнеш към него като към владетел, а не като към бедняк в църквата ти, дошъл за изповед.

— Не ме поучавай как да върша делата на Църквата!

— Наистина не проумявам защо папата те е избрал за пратеник. Нищо ли не ти е споменал за учтивото поведение, когато говориш с принц на чуждо кралство?

— Всички хора са равни пред Бога.

— Ние не сме пред Бога. Ние сме пред краля на татарите. Добрият посланик трябва да се научи да се покланя и подчинява. Та защо те е избрал папата? Да не би да е искал да му се махнеш от главата?

— Какви ги говориш?

— Казвам, че ако бях превел всичко, което каза, щяха да ни отсекат главите още в Алепо и дузина пъти след това.

— Бях избран заради своята ревност и любовта си към Бог, а не защото съм изкусен с думите. Бог ме води във всичко, което правя.

— Или си бил единственият луд, който се е наел със задачата!

— Как смееш да ми говориш така?

— Май така е станало. Излишен си бил. А и всички останали около папата са се съмнявали, че тази мисия е правилното решение — на тръгване метна остатъка от императорските хартии към него. — Ето, купи си малко сливи.