Колин Фалконър
Пътят на коприната (76)

74

Уилям забърза обратно по улиците на Шанту към двореца, едновременно развълнуван и смутен от откритието си. Не успя да говори директно със свещеника; за това му беше необходим тамплиерът. Но нямаше съмнение, че човекът е еретик, заразен от богохулството на несторианците. Направо го беше изхвърлил през вратата.

Това не го притесняваше много, защото вече беше ясно, че онези несторианци са били дейни в донасянето на словото на Исус в Катай. Толкова по-лесно за Уилям. Искаше се само да върне в църквата тези бунтовници ида ги изцели и щяха да стъпят сред татарите.

Това беше задачата, за която го беше избрал Бог. И той беше готов.

 

 

— Бог е тук — обяви Уилям.

Жосеран впи поглед в него. Сега пък какво го прихвана проклетия свещеник? Лицето му гореше и лъщеше, а в очите му светеше странен блясък.

— В града има къща — продължи Уилям. — Над вратата има кръст, вътре има олтар с образите на светците. Свещениците са пълни еретици, но това доказва, че хората тук знаят за Христос. Разбираш ли? Словото Божие е стигнало до тях. Не е ли чудо?

Жосеран неохотно призна, че е такова.

— Имат ли много покръстени? — попита той. Чудеше се какво ли трябваше да означава това за тях и тяхната мисия.

— Вътре имаше шепа хора. Но това е без значение. Важното е, че Христос е стигнал до тук.

— И въпреки това може да не ги е много грижа за папата.

Уилям не му обърна внимание.

— Трябва само да върнем последователите на несторианската ерес в лоното на Рим и можем да устроим тук силна църква. Щом веднъж установим правото слово Божие сред татарите, можем заедно да заличим мохамеданите не само от Светите земи, но може би от лицето на земята.

Надали ще стане, помисли си Жосеран, понеже сред татарите мнозина бяха последователи на Мохамед. Но ако тук, в Шанту, имаше християнска църква, това обещаваше много повече за бъдещето.

— Трябва веднага да дойдеш с мен и да говориш със свещеника им!

Жосеран поклати глава.

— Налага ни се да сме малко по-предпазливи. Не забравяй, че основателят е бил прогонен от Константинопол от римски свещеници. Надали ще ни обичат.

Уилям кимна.

— Прав си, тамплиере. Любовта ми към Бог ме прави неразумен.

— Трябва повече да научиш от татарите и краля им, преди да предприемеш някакви действия.

— Да. Да, трябва да се науча на търпение. — Той улови Жосеран за раменете и за един ужасен миг Жосеран си помисли, че може и да го прегърне. — Чувствам, че съдбата ни е да извършим добри дела тук! Сега ще отида да се отдам на молитва. Ще благодаря на Бог за този знак и ще се вслушам в тишината за напътствието му.

Обърна се и излезе от стаята.

Жосеран въздъхна и отиде до прозореца. Беше станало късно и над града се свечеряваше. Почувства се отчаяно уморен. Думите на Уилям отекваха в главата му. Чувствам, че съдбата ни е да извършим добри дела тук. Това щеше да е неочаквано. Досега единственото, към което се беше стремил, бе да направи най-доброто според силите си.

 

 

Помещенията им в двореца бяха великолепни. Стаите на Жосеран бяха украсени със завеси от хермелин и коприна. Леглото му не приличаше на никое легло, в което бе спал досега; таблите му бяха резбовани и от три страни имаше прегради от бял сатен, покрити с фини, цветни рисунки на водопади и бамбукови горички. Постелното бельо беше от сурова коприна.

Из стаята имаше няколко ниски маси с полиран черен лак, както и изкусно направени украшения от нефрит под формата на слонове и дракони. Но най-любопитният предмет беше порцеланова котка с маслена лампа, хитроумно скрита в главата й. Нощем, когато лампата беше запалена, очите на котката светеха в мрака.

Стаята благоухаеше на тамян и сандалово дърво. Много далеч, помисли си той, от голите тухлени стени и коравото дървено легло в монашеската му килия в Акра.

Целият град беше един сън. Ако трябва да разкажа, като се върна в Троа, на братовчедите си барони какво съм видял, ще ме нарекат лъжец.

Падна изтощен на леглото и заспа.