Колин Фалконър
Пътят на коприната (61)

59

Дните и седниците бяха безформени, безкрайни, монотонността на пътуването се нарушаваше само от едва доловимите промени в пустинния пейзаж и времето. Една сутрин денят започна топъл и със синьо небе, до обед то беше покрито с облаци и вятърът превърна хоризонта в непроницаема жълта мараня. Бурята трая един час. Следобед небето се проясни и пустинята отново се превърна в пещ.

На следващата сутрин се събудиха с лед по брадите.

Плоските джеби камъни отстъпиха на пясъка, който течеше като разбиващи се вълни в голямо море и пред погледа им вятърът променяше неговите форми. Дюните се простираха, докъдето погледът им стигаше, някои бяха високи като стените на Антиохия.

Нямаше птици, нито гущери, нито храсти. Пътят пред тях сега беше белязан с тук-там купчинки аргол и костите на отдавна загинали животни, които белееха на неуморното слънце.

Прекараха две седмици сред тази необятна пустош, която Едноокия наричаше Хамбара на вятъра. Вятърът ги брулеше ден след ден, пейзажът постоянно се променяше. Когато стануваха нощем, Едноокия привързваше стрела на дълъг прът и го забиваше в пясъка в посоката, в която трябваше да поемат на другата сутрин. После се сгушваха под студените звезди и слушаха шептенето на пясъка, а на сутринта се събуждаха в напълно нов пейзаж и ако не беше техният предвидлив камилар, щяха да бъдат безнадеждно изгубени.

Веднъж попаднаха на руините на голям град. Жосеран яздеше до камилата на водача им, Едноокия беше пред него в началото на върволицата, следваше го Хутлун.

Стигнаха билото на поредната голяма дюна и камиларят спря. Под тях се простираше всичко, което беше останало от някогашна крепост, възлестите пръсти на унищожени дънери се протягаха от земята като ръце на полузаровен труп. Зад тях от пясъка се показваха покривите на древен град. На някои места Жосеран различи очертанията на улици, на други имаше само безформени купчини пръст.

— Какво е това място? — попита Жосеран.

— Не знам името му — отговори Едноокия почти шепнешком, — може би това е Златният град от легендата.

— Какъв златен град?

— Има една история за велик владетел, който построил столицата си тук, в Хамбара на вятъра. Градът бил прочут с богатството си, защото тогава това място не било пустиня, имало оазис, по-голям от онзи в Гаочанг или Аксу. Приказките за съкровищата, които господарят му притежавал, се разпрострели нашир и надлъж и от степите дошло някакво племе, за да го нападне. След като проучил града, предводителят на племето изпратил пратеник до владетеля със съобщението, че ако му даде десет сандъка злато, той ще остави това място. Старият владетел отказал. Всеки ден предводителят изпращал пратеник до стените със същото предложение, но владетелят го отпращал с отказ. След продължителна обсада градът паднал и владетелят бил пленен и отведен при вожда. Предводителят отново отправил предложението си: десет сандъка злато и ще пожали живота на владетеля, ще напусне града и ще остави хората му на мира. Владетелят пак отказал. Той обичал съкровищата си повече от живота си.

— И какво се случило?

— Предводителят на племето му казал, че щом толкова обича златото, трябва завинаги да остане с него, дори в смъртта да не се разделят. Затова накарал да налеят разтопено злато в ушите и очите му.

Жосеран потръпна.

— Ами градът му?

— Хората на вожда го претърсили, но не открили съкровището. Затова преди да се върнат на север, отровили кладенците. Без прясна вода хората измрели, насажденията изсъхнали, а градът се разрушил и потънал в забрава. Но легендата разказва, че златото продължава да е скрито някъде тук, под пясъците.

— Прилича на някоя история, която менестрел би разказал около лагерния огън.

— Сигурно си прав — отвърна Едноокия и сви рамене.

Погледът на Жосеран наблюдаваше как вятърът повдига с лекота песъчинките от дюните и ги запраща с шепот към рушащите се стени. Припомни си думите на Хутлун от онази нощ до езерото-полумесец: дните минават, вятърът вее, човеците умират, империите падат. Какъв е бил този град и как е станал на руини, нямаше да разберат никога.

Вятърът пак нададе вой и запрати към лицата им прах. Жосеран отново чу странното трополене из пясъците като тропот на коне от невидима армия.

Ами ако разбойници идват да ни нападнат, помисли си Жосеран. Няма как да го предусетим, ще разберем едва когато е прекалено късно.

 

 

Същата вечер Хутлун беше посетена в сънищата си от Духа на вечното Синьо небе.

Сънува как е затворена зад стените на огромен дворец и от прозореца си вижда тревите на степта да се полюляват на вятъра. Приличаха на вълни по езеро. Тя хукна да намери коня си, но нямаше врати, а на прозореца имаше желязна решетка.

В съня си Хутлун бегом изкачи няколко стъпала по виещата се стълба към кулата и посегна към ливадите, толкова близки и толкова далечни. Само ако можеше да лети. Единственият начин да излезе беше, като полети. Събуди се с името на баща си на уста, когото викаше в страха си.

След съня лежа будна до края на нощта, не можеше да заспи. Мислите й неизменно се въртяха около християнина, вонящата му врана и историите им за дворци, църкви и крепости.

Уилям също не можеше да заспи. Колкото повече приближаваха Каракорум, толкова по-лесно ставаше пътуването му. Той вече осъзнаваше, че Бог го е изпитвал, и разбра, че се е показал достоен. Татарите бяха неговата съдба. Папското послание беше само начинът на Бог да го заведе отвъд границите на познатия свят.

Той щеше да е апостол на новата ера.

В бъдещето за него щяха да говорят със същото почитание, както правеха за най-великите последователи на Христос и щяха да сравняват отиването му при татарите с пътуването, при което Павел отнесъл Евангелието в Рим. Свети Уилям, проповедникът, който отведе Бог при безбожниците. Страданията, на които беше подложен, тогава щяха да си заслужават. Нямаше търпение да дойде сутринта, да се качи на Сатана и да поеме към новата зора. Душите на езичниците от половината свят бяха в ръцете му.