Колин Фалконър
Пътят на коприната (60)

58

Езерото образуваше съвършен полумесец между дюните, острици и тръстики обкръжаваха равната черна вода. Едра, жълта луна стоеше над руините на храма на брега. Жосеран различи мъждукането на светилник, долови тамяна, който гореше в кадилниците до олтара.

Хутлун стоеше на ръба на езерото, вятърът развяваше копринения шал около лицето й.

— Чуваш ли, Жос-ран?

Той наклони глава и се вслуша.

По пясъка се носеше тропот от копита, викове на ездачи. Ръката му посегна инстинктивно към меча.

— Не заставай нащрек. Това са Пеещите пясъци.

— Обкръжават ни! — извика той.

— Никого няма. Само привидения. Духовете на пустинята.

Той прибра меча си в ножницата и отново се заслуша.

Хутлун имаше право. Звукът беше изчезнал.

— Какви Пеещи пясъци? — попита той.

— Някои разправят, че това бил шумът от вятъра, който духа през безкрайността. Но уйгурите вярват, че там някъде има градове, заровени отдавна под пясъка от напредването на пустинята. Според тях шумовете, които чуваш, са риданията на душите на заровените под дюните мъртъвци.

Жосеран потрепери и улови кръста на врата си.

— Духовете са самотни — каза Хутлун. — И търсят други души, които да се присъединят към тях.

— Да се присъединят.

— Издебват керваните, които прекосяват пустинята. Някой пътник, който изостава от групата си и чува шума на копитата, втурва се през дюните в посоката, от която идват, и не спира да ги преследва. Но колкото повече бърза, толкова повече звуците бягат от него, примамват го навътре сред пясъците. Докато разбере, че това са пясъчни духове, вече е безнадеждно изгубен и става плячка на пустинята.

Вятърът набраздяваше повърхността на водата.

Жосеран отново го чу, тропотът идваше толкова отблизо, че този път си представи как цяла войска изведнъж изниква на билото на най-близката дюна. Изведнъж шумът изчезна във вятъра.

— Видях и чух такива неща през това пътуване, че когато се прибера, никой няма да ми повярва.

— Още много чудесии те очакват, Жос-ран.

— Има ли още много път?

— Вече не е толкова далеч. До пълнолуние ще съзреш лицето на хана на хановете.

— Само толкова ли остана?

— Не ти ли стигна пътуването? Планините не бяха ли достатъчно високи, пустинята прекалено малка ли ти се стори?

Той не й отговори.

— В Кумул ще разменим камилите за коне и ще поемем на север към Каракорум. Ще засвидетелстваш своята вярност на Великия хан и после ще се върнеш в Християнство.

— Не съм тук, за да засвидетелствам вярност на твоя хан.

— Не си, но ще го направиш.

Пеещите пясъци отново се обадиха, този път всеки звук приличаше на глас, който се извисява като григорианска песен в църква. Сега вече разбираше защо някой би тръгнал след тях.

— Не бързаш ли да се прибереш при своите? — попита го тя.

— Част от мен не иска това пътуване да свършва.

— Всяко пътуване има своя край. Само вятърът и водите никога не се спират — Хутлун въздъхна. — Казват, че вятърът всеки ден носи пясък, но той никога не изпълва езерото и то никога не променя формата си. Ти мечтаеш за победата си над сарацините; в Каракорум други мечтаят да са хан на хановете. Дните минават, вятърът вее, човеците умират, империите падат. А това езеро продължава да стои тук, същото, каквото винаги е било, като пустинята, степите и планините. Вятърът набраздява повърхността му и пясъците пеят. И всички хора отиват в забвение.

— Глупаци сме, щом не улавяме всеки момент, който ни се дава.

Тя стоеше на ръба на езерото, силуетът й се очертаваше на лунната светлина. На колко години си, запита се той. Осемнайсет, двайсет? Притежаваш безочието на марсилска проститутка, дързостта на кралица и ум на философ. Не съм срещал друга като теб. Чудя се какво ли е тялото ти и какъв плам пазиш за съпруга си? Чудя се дали мога да се изгубя в теб, дали можеш да си сърцето, което да уталожи терзанията ми?

— Защо ме гледаш така втренчено? — изведнъж го попита тя.

— Мислех си колко си красива.

Всъщност не можеше да я види в мрака. Красотата й беше съхранена в ума му, екзотичните й очи с форма на бадем, кичур коса, измъкнат от вятъра, обветрената й кожа.

— Ухажваш ли ме?

— Щях, да можех.

— Защото ме имаш за красива ли? Каква полза има жената от красотата? Тя отдава свободата си за юртата на съпруга си и кръвта на децата си. Жребецът се качва на кобилата си и е задоволен. Той продължава да е свободен. Красивата кобила е уловена в плен от малките си. Не проумявам защо хубостта, която виждаш у мен, е чак такъв прекрасен дар.

— Ако една жена не е създадена да бъде съпруга, защо тогава Бог й е дал мляко?

Хутлун се приближи. За един луд миг той си помисли, че това екзотично създание може би ще го целуне.

— Само ако камшикът ми беше у мен — прошепна тя.

— Какво щеше да направиш? Да ме бичуваш? Или да ме подложиш на изпитание, ставам ли за съпруг?

— Три удара и си на земята — отсече тя и се завъртя, остави го сам с призива на сирените от пустинята.