Колин Фалконър
Пътят на коприната (36)

34

Облаците се спуснаха от върховете, кълбяха се и вряха като пара, а земята под краката им се превърна в глина. Светът беше станал безцветен.

От време на време през пролуките в мъглата съзираха за миг бели зъбери, които после отново изчезваха. Орлите ги наблюдаваха от върха на канарите.

Конете им затъваха по ронливите сипеи, камъните се търкаляха в пропастта и така и не чуваха как падат на дъното. Животните се бореха да си поемат дъх, а щом стигнеха до билото на някой хълм, трябваше да слизат от седлото и да ги водят, копитата им тракаха и се подхлъзваха надолу, към долината от другата страна.

Изкачваха се все по-високо и по-високо.

Една вечер стигнаха до проход високо в планината и за миг облаците се разделиха. Жосеран обърна поглед и видя самотните равнини на казахските овчари далеч зад тях. После сивите облаци и мекият сняг се спуснаха отново като завеса и ги оставиха сами с потракването на конските копита по глината, звука от гласа на Уилям, който крещеше молитви сред кънтящите планински проходи, и далечния вой на вълк. До пътеката костите на отдавна умрял кон се трошаха в снега.

Покривът на света се издигаше високо, високо над тях, студен и ужасяващ.

 

 

Когато се изкачиха над нивото на дърветата, вече нямаше за какво да връзват конете си. Затова Хутлун показа на Жосеран и Уилям как да увиват юздите около предните крака на конете като примка и специален възел, който се отпускаше бързо. Животните изглежда бяха привикнали на такова отношение. Жосеран не беше виждал татарски кон да се противи, когато връзваха краката му.

Тамплиерът остана удивен от отношението на татарите към животните си. Въпреки че без изключение бяха най-добрите ездачи, които е виждал, те не поддържаха никаква връзка с конете си, както правеха християните и сарацините. Към вироглавите коне не се отнасяха с жестокост, нито пък се радваха на кротките. Не им говореха, не ги галеха, нито ги окуражаваха. В края на деня, когато приключеше ездата, те набързо ги изчесваха с дървено чесало, за да махнат засъхналата пот, после конете веднага биваха спъвани и оставяни свободно да си търсят храна, защото дори в снега татарите не се грижеха за прехраната им.

Самият Жосеран беше безкрайно притеснен за Късмет. Не вярваше, че ще оцелее още дълго.

Сега се намираха във високите долини, където не се виждаха нито таджики, нито киргизци. Последните няколко нощи бяха пренощували свити един в друг под саморъчно направени навеси. Струпваха дисагите като ниски прегради срещу режещия вятър и сняг. Тази вечер, докато слънцето залязваше зад Покрива на света, Късмет стоеше нещастно и трепереше. Умираше от глад, вече не приличаше на кон, костите й се брояха под кожата. Тя се извърна към последния слънчев лъч, докато сенките от зъберите пропълзяваха към нея и потрепери, когато Жосеран погали костеливия й врат.

Той й прошепна няколко утешителни думи в ухото, знаеше, че ако не се спуснат скоро надолу от тези планини, ще я изгуби.

— Още малко, смела моя Късмет. Дръж се. Ще имаш сочна трева, която да пасеш, и слънце, което да сгрява хълбоците ти. Само се дръж.

— Какво правиш?

Той се огледа. Хутлун.

— Страда.

— Това е кон.

— С Късмет сме заедно от пет години. Имам я, откакто пристигнах в Земите отвъд.

— Късмет ли?

— Така й е името — отговори той, докато я галеше по муцуната. — Означава „съдба“.

— Името й ли?

— Да, името й.

Хутлун го изгледа така, както би изгледала идиот, който си играе със собствените си нечистотии.

— Вие не давате ли имена на конете си? — попита я той.

— А на облаците давате ли имена?

— С коня е различно.

— Конят си е кон. Говориш ли с овцете и добитъка си?

Тя му се подиграваше, може би, но се и опитваше да го разбере. Единствена Хутлун от татарите проявяваше искрено любопитство към него. Въпреки че той говореше езика им и вече можеше с лекота да общува с тях, те не му задаваха въпроси за него или за страната му, само Хутлун го правеше. Останалите приемаха присъствието му с грубо безразличие.

— Презирате светите си хора, но обичате конете си. Трудно е да ви разбере човек.

Тя се обърна и се загледа към стана им: парчета платнища, които се вееха от планинския вятър — на две на три приготвения им подслон за през нощта. Хутлун наблюдаваше как Уилям се бори с дисагите си, приведен срещу вятъра, докато с мъка вървеше към заслона.

— Какво има в тези торби, та е толкова ценно за него?

— Дар за вашия Велик хан?

— Злато ли е?

— Не, не е злато.

Жосеран беше научил, че монахът носи със себе си илюстрована Библия и псалтир заедно с представителните одежди на призванието си: мисал^[1], стола^[2] и сребърна кадилница. Пазеше ги така, сякаш на земята няма по-ценно съкровище; особено Библията, защото никой друг, освен духовниците нямаше право да притежава нито Стария, нито Новия завет. Самият Жосеран имаше само молитвеник и часослов.

— Защо ги пази така? Ако се канехме да ви убиваме за дрънкулките ви, щеше да ни е по-удобно да го направим още преди една луна.

— Не знам — отговори Жосеран. — Единствената ценна вещ, която има, е кадилница от сребро.

Хутлун кимна замислено.

— Съмнявам се, че новият ни хан ще е много впечатлен. След курултая ще има купища сребро и злато.

— Уилям се надява да впечатли хана ви с нашата религия.

— Без магия? — Хутлун се съмняваше в успеха му. Обърна се навреме, за да го види как се подхлъзва и пада на леда. — Едва ли ще успее да впечатли някого. И то, ако стигне до Каракорум, което ми е трудно да си представя.

— Подценяваш го. Той се наслаждава на страданието толкова, колкото ти на кобилското мляко. То го подтиква да продължава. Ще стигне до Каракорум.

— Може ли да видя тази Библия? — попита тя ненадейно.

— Трябва да попиташ брат Уилям.

— А той ще откаже. Но няма да го направи, ако ти го попиташ вместо мен.

— Аз ли? Той ме има за Дявол. Няма да ми я даде. Много е ревнив към нея.

— Кажи му, че това е неговата възможност да впечатли със своята религия една татарска принцеса.

Жосеран се почуди колко ли тежест ще има този довод, след като Уилям я смяташе не за татарска принцеса, а за татарска вещица.

— Ще направя, каквото мога.

Жосеран впери поглед в нея открито. Толкова много от красотата й, или от красотата, която той й приписваше, беше скрита под кожите, които носеше! И красива ли беше? Тормозеше го любопитство, какво е тялото й, но всъщност погледът й го омайваше. Щом я погледнеше, сякаш надзърташе в душата й.

— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.

— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.

Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!

Изведнъж падна мрак, остави ги сами със скръбния вой на вятъра.

— Късно е. Трябва да проверя стражите. Оставям те да си довършиш разговора с твоя кон. Може би по-късно ще ни споделиш мислите му.

Разсмя се и си тръгна.