Колин Фалконър
Пътят на коприната (128)

126

Жосеран цял живот се беше обучавал във военното дело, в близък бой и яздене. Затова надмогна отегчението на безкрайните зимни месеци на бездействие със самоналожен режим. Поддържаше формата си на ездач, доколкото можеше.

Всеки следобед извеждаше коня си на медана под крепостта и сам се упражняваше с копие и меч. На местното тържище беше открил нещо, което се оказа неимоверно полезно за него. Местните търговци пазеха дините, като ги провесваха на бамбукови прътове, така че те оставаха сочни почти през цялата зима. Всеки ден купуваше по десет дини и ги изнасяше в овощната градина от другата страна на медана и ги набучваше на дълги колове. После в галоп минаваше между черниците и се опитваше да съсече с един удар динята с меча си.

Когато всичките дини бяха победени, той слизаше от черния жребец и със същото дървено острие, което татарите използваха, за да чистят конете си, и той тимареше своя. Това беше конят, който Хутлун му беше довела в нощта на бягството му от стана на Кайду. Тамплиерът полагаше грижи за него, въпреки че не хранеше особена привързаност към животното, понеже то беше гневливо и понякога злонравно. Кръстил го беше Уилям.

Чу тропот от конски копита и вдигна поглед. Сартак яздеше през медана по отличителния за татарите начин — изправен на стремената. Стигна до овощната градина, дръпна юздите и скочи на земята, запробива си път през голите дървета. Видя останките от разпарчетосаните дини на земята, погледна Жосеран и се ухили.

— Ако християните някой ден тръгнат на война срещу дините, дините с право ще берат страх.

— Представям си, че всяка диня е твоята глава — не му остана длъжен Жосеран. — По-лесно се прицелвам.

Сартак отново се ухили.

— Имам добри новини — обяви той. — Твоят шаман доказа силата си.

Жосеран с усилия скри изненадата си. Уилям го беше оставил с убеждението, че принцесата е на ръба на смъртта.

— Подобрява ли се?

— Този Уи-рам — Сартак произнесе по татарски името на Уилям — има голяма магьосническа сила, нищо че е такъв един, да му се чудиш и маеш.

Голяма магьосническа сила? Жосеран вярваше, че принцесата ще се възстанови или ще умре по волята Божия, независимо от молитвите на добрия монах, но рече:

— Никога не съм се съмнявал в силата му.

Сартак и не криеше облекчението си. Най-накрая се виждаше краят на пътуването им.

— Щом снегът се стопи, ще прекосим Покрива на света на път за двора на Алгу в Бухара. Оттам ще те изпратим по пътя ти към западните земи.

Изминала беше повече от година, откакто за последно беше видял Акра. Чудеше се какво се е случило по време на отсъствието му. Домакините му не казваха нищо, може би защото самите те нищо не знаеха. Земите отвъд за тях бяха друг свят. Дали в крайна сметка Хулегу се е договорил с Високия двор без усилията на Жосеран? Или беше помел града? Дали когато двамата с Уилям се върнат, няма да намерят само димящи руини?

Жосеран не искаше да се връща в Земите отвъд. Знаеше, че ще трябва да се изправи пред обвиненията на монаха в ерес и богохулство пред Съвета. Фактът, че беше спасил окаяния му живот два пъти, нямаше да струва нищо за този знаещ само собствената си правота монах. Прокле се, че е проявил волнодумство и го е превърнал в свой враг.

Ала Великият майстор щеше да го защити от всички последствия. Те бяха тамплиери и дори доминиканците не можеха да нарушат единството им. Но вероятно щеше да му се наложи да остане още време в Ордена, противно на очакванията му. Поне докато Уилям не се върнеше в Рим.

Почуди се дали горките Жерар и Юсуф все още са пленници в Алепо. Те поне щяха да се зарадват да видят, че се завръща жив и здрав.

— Виждам, че изгледите да напуснеш Кашгар ти отнеха дар словото от радост, така че ще те оставя с дините ти — рече Сартак. После сякаш се присети още нещо и добави: — Ако се окажеш обкръжен, само дай знак за помощ, веднага ти пращам от моите конници да ти помогнат да се измъкнеш с бой през смокините.

Разсмя се и пое яздешком към крепостта.

 

 

Мяо-йен лежеше, просната като труп на леглото си, в червените си брокатени рокли и мънички копринени чехли на краката. Бледата светлина от прозореца придаваше на кожата й прозрачност.

Уилям седя там дълго време, наблюдаваше я, не смееше да помръдне. Най-накрая протегна треперещата си ръка, за да докосне челото й. Невъзможно беше. Треската беше стихнала, кожата й хладнееше на допир.

Захапа кокалчетата на ръката си, за да не изплаче високо. Какво сторих?

Тя се размърда и за миг монахът се уплаши, да не би да се събуди. Скочи на крака и заотстъпва от леглото, докато не почувства как раменете му се опират на камъка.

Какво сторих?

Чу виковете на мохамеданския свещеник да се носят над покривите на града, адската песен на неверника заотеква от далечните сини планини, докато не изпълни стаята и не го оглуши.

Никога не беше вярвал, че ще стане свидетел на чудо през живота си. А ето че стоеше пред такова, негово дело. Бог беше сложил ръце на тази принцеса езичница, за да го опровергае и да го накаже.

Защо иначе Бог беше избрал да спаси тази жена сега?

Падна на колене и започна отново да се моли, този път за своята душа, а не за тази на момичето. После се помоли възстановяването на Мяо-йен да бъде кратко и отново да пламне в огъня на треската, защото само смъртта й щеше да погребе ужасния му грях завинаги.