Колин Фалконър
Пътят на коприната (127)

125

За Уилям беше ясно, че животът на принцеса Мяо-йен е към края си. Колко пъти беше идвал в тази стая, колко молитви беше произнесъл шепнешком за нея! Тя умираше. Бог нямаше да се трогне за езичница с изрисувано лице.

Принцесата имаше вече мъртвешки вид. Дъхът й едва се долавяше.

Ръката му се плъзна по кожата й, гладка като слонова кост, гореща като треска. Одързостени от сладостта на допира, пръстите му продължиха да изследват и най-накрая спряха върху пъпката на гръдта на девойката.

Някаква преграда у него се срина; никой нищо нямаше да види, никой никога нямаше да разбере. Дори обектът на желанието му нямаше да е свидетел на попълзновенията му. Крехката принцеса с изрисувано лице му се предлагаше на този олтар като лична играчка, да я притежава без последствия. Тя скоро щеше да предаде душа на мрака и каквито и грехове да е извършил, те щяха да бъдат заровени с нея.

Или поне така го уверяваше гласът в главата му.

Ръката му се пъхна под коприната на ризата и дъхът му замря, когато върховете на пръстите му докоснаха горещата и мека плът на бедрото й. Подвоуми се, преди да продължи изследването си. Ръката му неудържимо трепереше, устата му беше пресъхнала, в ума му нямаше друго, освен усещанията в този миг, сляп и глух за спасението или за причините да спре.

Остави настрана Библията си и легна на леглото до нея. Постави покорните й ръце около раменете си и целуна изрисуваната й буза. А когато сенките пропълзяха през стаята, той се предаде на тъмните щения на душата си.