Колин Фалконър
Пътят на коприната (117)

115

— Имаше възможност да избягаш. Защо не се възползва от нея?

Не й отговори.

Бяха сами в юртата, вятърът се блъскаше в плъстените стени. Главата му беше сведена от тежестта на кангата. Предали го бяха. И двамата го бяха предали.

Понася болката си, без да гъкне, помисли си Хутлун, като истински мъж. Камшикът й беше прорязал плътта върху опакото на лявата му ръка и слепоочието. Наранил беше левия си крак при скока в езерото и коляното му беше отекло като пъпеш. И раната на рамото му отново се беше отворила, около нея имаше прясно съсирена кръв.

Неговите подвизи обаче само му бяха спечелили среща с палача на Кайду.

Духовете на Синьото небе наистина си бяха направили шега за нейна сметка. Най-накрая беше открила мъж, който доказа, че е по-добър в ездата от нея, и този мъж трябваше да умре. Тя коленичи пред него, държеше малка дървена купа с вода. Топна кърпа във водата и започна да почиства раните му.

— Защо не се възползва от възможността да избягаш? — повтори тя.

— Първо ти ми отговори на един въпрос — рече той. — Знаеше ли какво е намислил баща ти?

— Аз съм дъщеря на хан. Не мога да се омъжа за варварин.

— И затова си помисли, че ще избягам, за да си отърва кожата, вместо да се боря за теб.

— Всеки разумен мъж би се възползвал, когато му се предостави възможност да се спаси.

— Никой разумен мъж не би седял в някаква забравена от Бога равнина на хиляди левги от родното си място. Никой разумен мъж не би си продал земите, за да служи пет години като монах и войник. Никой разумен мъж не би скитосвал до другия край на земята. — Премигна бавно, сякаш се пробуждаше. — Не ми отговори на въпроса. Попитах те дали знаеше замисъла на баща ти.

— Знаех го, разбира се.

Свали шала от лицето си. Приведе глава, долепи устни до раната на рамото му и започна да смуче съсирената кръв.

— Какво правиш? — прошепна той. Чувстваше зъбите й, захванали плътта около мускула, леки подръпвания като сукалче на гръд. Устата й беше влажна и гореща.

— Трябва да почистя раната.

— Спри — нареди й той дрезгаво.

Тя се отдръпна отново от него и го погледна озадачена. В очите й имаше бистрота, която за пръв път съзираше.

— Но така раната ще се възпали.

— Остави ме.

— Това ли искаш?

— Не, но ме остави.

По устните й имаше кръв. Мирисът й предизвика възбудата му, но не от парфюми и мазила, а от кръв, кожа и пот.

— Не може да се ожениш за татарска принцеса — каза тя.

— Как мисли да ме убие баща ти?

— Както повелява обичаят да се постъпи с хора от високо потекло и с изключителни качества. Ще те увият в килим и конете ще те стъпчат, така кръвта ти да не се пролее на земята и да донесе лош късмет на племето — неочаквано тя протегна ръка и го докосна леко, там където биеше сърцето. — Смелостта ти не знае граници. Трябваше да избягаш, когато можеше. Такъв беше планът ми; баща ми също участваше в съзаклятието. Не исках да стане така.

Жосеран не я слушаше. Дори сега единственото, за което мислеше, беше за дъха й, топлината й, очите й и както толкова често се беше чудил, тялото й. Погледът му отново издаде мислите му.

— Невъзможно е — каза тя.

— Умолявам те.

Двамата мълчаха един безкраен миг. После тя стана и отиде до входа на юртата. Жосеран си помисли, че си тръгва. Вместо това тя спусна покривалото на шатрата и се върна.