Колин Фалконър
Пътят на коприната (111)

109

Наричаха го канга, дъска от тежко дърво, която се поставяше около врата и имаше две малки дупки от всяка страна, към които привързваха китките. Щом я поставеха, вече беше невъзможно да се лежи, да се почива или да се спи. Тежестта на врата му и спазмите, които причиняваше в мускулите на раменете, несъмнено имаха за цел да сломят духа му.

Над дясното му око, сега подуто и затворено, беше засъхнала кръв. От време на време чувстваше как по бузата му се стича браздица от примесена с кръв бистра течност. Но това беше нищо в сравнение с болката в рамото му. Раната там гореше, сякаш ставата е била отворена с нажежена до бяло метална кука.

Почувства как пропада в мрака, в призрачен свят, населен с барабани на шамани и студена, нестихваща болка.

Някъде много отдалеч чуваше мърморенето и смеха на мъжки гласове, които се движеха из стана, зловещ жалеен плач над барабанния тътен, после крясъка, може би си въобразяваше, на един от другите двама пленници.

— Жос-ран — чу се глас.

Той вдигна поглед. През отвора на юртата виждаше само оранжевото проблясване на огньовете из стана.

— Жос-ран.

Осъзна, че е тук, неговата красива вещица Хутлун, очите й проблясваха в мрака. Приклекна пред него.

— Не биваше да се отдалечаваш от останалите — каза тя.

— Мой дълг беше да защитя свещеника.

— Искаше да си смел. Видя ли сега докъде се докара.

Отново се разнесе онзи зловещ вой.

— Какво е това? — попита я той.

— Скърбят за жените, които днес направи вдовици.

— Не възнамерявах да правя вдовици. Борех се за живота си. Ами вдовиците, които ти си направила?

Тя протегна ръка и пръстите й проследиха ръбовете на раната на челото му. Проява на нежност, най-накрая, помисли си той. Може би не е забравила напълно случилото се в пустинята.

— Какво ще стане с мен?

— Баща ми е гневен, че те върнах като мой пленник, гневен е и че не успя да умреш от раната си. Ще му се да си мъртъв, но не иска отговорността за смъртта ти да е негова.

Жосеран се опита да промени положението на тялото си, но усилието предизвика нов болезнен спазъм в рамото му.

— Кажи му, че съжалявам за неудобството, което му причиних.

— Той прочете писмото, което носеше от Хубилай. Това усложни положението. Някои от военачалниците на баща ми твърдят, че ти си посланик и към теб трябва да се отнасят с уважение. Други смятат, че тъй като си сключил договор с Хубилай, трябва да бъдеш екзекутиран. Неколцина искат да те задържат като пленник. Но дали животът ти е ценен за Хубилай?

Той с усилие се усмихна зловещо.

— Кажи им, че императорът на Катай ме обича като брат.

Тя обаче не се усмихна. Нещо в изражението й го притесни.

— А какво мисли баща ти?

— Баща ми клони към екзекуцията. Казва, че мъртвите ядат по-малко — въздъхна. — Ще направя, каквото ми е по силите, да го успокоя. Ще намеря начин да те освободя.

Със себе си беше донесла купа, пълна с вода. Натопи парче плат и с него почисти кръвта от окото му. После почисти раната от стрелата с нежните движения на любовница. Дори сега, в отчаяното си състояние, той осъзнаваше топлината на гръдта й опряна в копринената му риза.

— Все още те желая, Бог да ми е на помощ — прошепна той.

Тя не отговори.

— Чу ли ме, Хутлун?

— Почиствам раните ти. Друго не мога да направя за теб.

— Трябва да знам. Безразлична ли си към мен?

— Ти си варварин от запад. Как мога да чувствам нещо към теб? Ще се омъжа за син на хан, който ще направи от синовете ми принцове на степите като баща ми — тя привърши с грижите си. Проявява нежност, помисли си той, макар това да не уталожваше болката му. — Раната е почистена.

— Защо баща ти ме изтезава така с тази яка? Кажи му, че ако толкова го дразня, да направи каквото иска. Не се страхувам да умра.

— Ще му предам думите ти.

Тя стана и тръгна да излиза от юртата.

— Всичко бих дал, за да си легна поне за една нощ с теб, преди да умра.

— Тогава си глупак — рече тя и се стопи в тъмнината.