Колин Фалконър
Пътят на коприната (110)

108

— Спри!

Позна гласа.

Премигна, видя две черни очи изпод пурпурен шал.

— Хутлун — произнесе той името й. Светът започна да се върти още по-бързо. Улови рамото си с ръка. Измъкна стрелата окървавена. Коленете му се превиха.

И друго не помнеше.

 

 

Поставиха го по гръб на пода на юртата и свалиха ризата му. Кожата му беше бяла като сняг, кръв напояваше коприненото му бельо от раната на рамото. Имаше и друга рана над окото, където беше ударил главата си при падането от коня.

Хутлун се взираше в него. Вярвала беше, че повече няма да го види. Как е възможно! Това ли се опитваха да й покажат духовете? Тя изблъска настрани останалите. Извади ножа си и раздра ризата му около рамото. Усети как дъхът й секва. Връхлетяха я неканени спомени, как го беше завела в пещерите на Буда в Огнените планини; нощта при езерото полумесец, когато бяха слушали пеещите пясъци и той й каза, че я намира красива; усещането от твърдото му тяло, притиснато към нейното по време на карабурана, колко изплашена беше и как присъствието му я успокои.

Тя ядно отпъди тези мисли. Сега той беше неин пленник. Миналото не означаваше нищо, съвсем нищо.

Клепачите му потрепнаха.

— Ти — промърмори той.

— Трябва да извадя главата на стрелата — каза Хутлун.

Той кимна.

Тя беше взела четирима от своите арбан. Постави по един към всеки от крайниците на варварина и те ги притиснаха с цялата си тежест, а тя се залови за работа.

Заради зъбеца на металния връх стрелата направи по-широка рана при изваждането, отколкото при забиването си. Но долната му риза се беше увила здраво около главата на стрелата и Хутлун успя с помощта на коприната да завърти зъбеца, без да разкъсва силно плътта. Мускулите на Жосеран се свиха в спазъм и й се наложи да използва сила. Тамплиерът стенеше и се дърпаше, докато тя действаше. Най-накрая стрелата се освободи с влажен, всмукващ звук, Жосеран изохка високо и отново изгуби свяст.

Попи кръвта с кърпа. Тъкмо приключи, чу как покривалото на входа зад нея се отмята. Баща й стоеше на прага с ръце на бедрата си.

— Ще оживее ли?

Тя кимна.

— Стрелата е попаднала в мускул и не е наранила важни органи. — Вдигна златната плочка, която беше взела от врата му. — Носи пайзаха на Хубилай.

— Тук той не важи — изръмжа Кайду. Загледа се в тялото на грамадния варварин в краката му. Побутна го с крак повече с яд, отколкото с презрение.

— По-добре щеше да е, ако стрелата го беше пронизала в сърцето.

— Духовете на Синьото небе го защитават.

— Тогава не разбирам духовете — погледите им се срещнаха. Тя осъзна, че той е по-наясно с мислите и чувствата й, отколкото беше подозирала. — Не съм го искал.

— Нещастна случайност.

— Наистина — съгласи се той. — Но сега няма какво да се направи. Съвземе ли се, доведи го в юртата ми. Там ще го разпитам.

 

 

Кайду кръстосваше килимите със свити в юмруци ръце. Пред него бяха тримата пленници; двама от свитата на Сартак, и двамата от кесига на Хубилай, и варварският посланик. Варварският шаман се беше измъкнал, конниците на Хубилай се появили точно когато хората на Хутлун щели отново да го заловят.

Но бяха измъкнали дисагите на варварина и открили договора, който Хубилай беше предложил на християните в Акра. Открили бяха и даровете на хана.

— Какво носиш тук? — изрева Кайду. Разкъса вързопа и метна свитъците, изписани с фин почерк, на пода. — Това ли е ценно за Хубилай?

Нагази ги с ботушите си, за да покаже на варварина какво мисли за тях.

Жосеран се олюля на краката си. Изгубил беше много кръв.

— В нашите земи щяха да ги имат за… — Жосеран затърси татарската дума за изкуство, но не си я спомни, не знаеше дали е чувал подобна дума. — Хората щяха да се възхитят на красотата им.

— Красота! — изсъска Кайду. Цареше мълчание, нарушавано само от размърдването на някое тяло. Жосеран усещаше притискането на татарските тела и блясъка на върховете на копията в задимения мрак. Мирисът на пот, кожа и дим беше непоносим.

— Истинският воин живее в юрта — гневът на Кайду нарастваше. — Той язди кон всеки ден, бие се, пие кумис, ловува, убива. Китайците са изпили силата на Хубилай и той е забравил да живее като човек. Вижте! — взе един от свитъците и го вдигна. — Каква полза има от това един мъж?

Жосеран отново се олюля. Трудно му беше да се съсредоточи върху действията им. Сега беше просто пионка в противоречията помежду им. Кайду го считаше за човек на Хубилай, а златният пайзах, който трябваше да подсигури безопасността на неговото пътуване, май щеше да предреши съдбата му.

— Хубилай доказа, че не е никакъв хан на хановете. Той е повече китаец от самите китайци.

— Със сигурност няма нищо лошо в това да се понаучи нещо от тях — обади се Жосеран, който се улови, че дори сега се чувства задължен да защити закрилника си.

— Да се научи? Какво има да се учи от онези, които не са достатъчно силни, за да ни победят? — Кайду сам подклаждаше гнева си. — Ние сме господари на Китай, а той строи дворците си в Катай и живее там охолно. Сега иска да промени дори начина на живот, обичаите ни, които ни направиха господари на света! Той иска ние всички да станем като китайците и да живеем в градове и села. Вече не ни разбира, собствения си народ! За нас, да уседнем, означава да се заличим!

Татарите с рев изразиха подкрепата си и стесниха кръга около Жосеран и неговите събратя в пленничеството. Сега сме забавление, помисли си Жосеран, и зов за сплотяване. Кайду използва залавянето ни за свои цели. Гневът му цели да впечатли неговите войници и съюзници.

— Ако зависи от Хубилай, нашите деца ще носят коприни, ще се хранят с мазни храни, ще прекарват дните си в чайханите. Синовете ни ще забравят как се стреля с лък от галопиращ кон и ще се крият от вятъра. Ще станат като китайците и с нас завинаги ще е свършено. Погледнете към всичко, което имаме! — разпери ръце, за да покаже павилиона, стана им, пасищата, върху които живееха. — Имаме юрта, която пренасяме през сезоните. Имаме конете си, лъковете си и степта, имаме вечното Синьо небе! С тях станахме господари на земята! Това е редът на татарите, на Чингис хан и на Тенгри! Хубилай може би е хан на Шанту, но не е мой хан. Той е по-опасен за монголите, отколкото всичките ни врагове!

— Вашият спор не е важен за мен — надвика одобрителните възгласи Жосеран, болката го накара да забрави всякаква предпазливост. — Дойдох тук да търся съюз с хана на татарите срещу сарацините. Битката за трона помежду ви не е мое дело. Аз съм просто пратеник на господарите ми в Земите отвъд.

— Ако искаше да се договаряш с нас — извика Кайду, — трябваше да сключиш мира, преклонил коляно в краката на Арик Буке в Каракорум.

— С радост бих сключил този мир с онзи, на когото по право се пада тронът.

— Тронът принадлежи на Арик Буке! Но си прав, ти си просто пратеник, не си като тези кучета. — Той изрита Пияницата, който извика и удари глава в килимите. — Тепърва ще решавам какво ще правя с теб, Варварино. Ако ти позволим да се върнеш при твоите сънародници варвари, ти ще им кажеш, че между нас царят разногласия. Но все пак си пратеник и се налага да действаме предпазливо. Сложете го в канга, за да не може да избяга, и ще продължим да умуваме по неговия въпрос!

Докато го отвеждаха, погледът на Жосеран търсеше сред тълпата Хутлун, но видя само стария си приятел Текудай с толкова затъпяло изражение, колкото и на останалите. За пръв път го споходи мисълта, че може би го е изоставила.