Колин Фалконър
Пътят на коприната (104)

102

Такламакан

Низът от камили и коне се виеше през дюните. Сартак водеше пеша, дърпаше камилата си за повода й. Жосеран вървеше след него. Преди зазоряване спряха да почиват. Никой не проговори, но той долавяше гнева на татарите. Съвсем предсказуемо Ядосания избухна пръв. Метна кожения си мех за вода на пясъка.

— Няма да го намерим! — извика Сартак. — Варваринът е луд!

Сартак погледна към Жосеран.

— Не мога да го изоставя — рече той.

Сега Сартак погледна към Ядосания и сви рамене. Жосеран се върна при камилата си и я затегли за повода, накара я отново да се изправи. Тръгна с мъка през пясъка. На татарите не им оставаше друго, освен да го последват.

И така тръгнаха в нишка през дюните, обратно по пътя, по който бяха дошли, търсеха самотен плувец в огромния океан от пясък.

 

 

Очаквал беше да открие покой, може би дори въодушевление в смъртния си миг. Но никога не си беше представял, че ще умре неопростен и сам в пустошта. Когато слънцето се издигна над Такламакан, той се сви в расото си и захлипа като невръстно дете, повтаряше непрестанно Христовото име.

Ангелите на мрака вече се събираха. Кръжаха наоколо му, разперили ужасните си криле, с ярки, алчни малки очи.

Призраците приближаваха, готови да го повлекат към Ада. Можеше да си представи как железата за жигосване вече се нажежават до червено в мангалите, всички инструменти за неговото изтезаване го чакаха. Бог не знаеше милост към грешниците. Както Христос беше казал, не са важни само действията, които човек извършва през живота си, но и копнежите на сърцето му, които го излагаха пред Господа.

Дори отвъд Такламакан го очакваше вечност от страдание.

— Махнете се! — извика Уилям. — Имай милост, Боже!

Лешоядите се отдръпнаха назад, само на няколко стъпки, постреснати, но не и отказали се. За пръв път виждаше толкова грамадни птици, всеки един стигаше до гърдите на човек, а размахът на крилете му беше близо два рода. Знаеха, че мършата си е за тях, но клюновете им нямаше да заработят, докато плячката им не изпуснеше последния си дъх.

— Спасен съм в Христос! — отново извика Уилям и замери с шепа пясък най-близката птица. После рухна по лице и зарида.

 

 

Жосеран наблюдаваше безнадеждната съпротива на монаха със същото чувство на жалост и отвращение, което изпитваше при разкъсването на вързана мечка от кучета или публичните екзекуции. Останалите от татарите стояха събрани зад него в почтителна тишина. Не бяха очаквали да открият другия варварин, но изглежда, в крайна сметка бяха закъснели. Слънцето му беше отнело разсъдъка.

Жосеран беше на косъм да се откаже от търсенето, но след съмване забеляза в небето да кръжат лешояди. Уилям се оказа спасен от тях.

— Не можеш да ме упрекнеш! — отново извика Уилям. Вдигна ръце към небето. — Свети отче, прости ми греховете и нека ангелски криле ме издигнат на небето!

Жосеран се спусна тичешком по пясъка. Лешоядите извиха грозните си глави при приближаването му и един по един отлетяха, неохотно оставяйки своята плячка. Все още не се издигаха високо. Чакаха на безопасно разстояние, продължаваха да се надяват на угощението си.

— Уилям!

Свещеникът беше полуослепял от слънцето, лицето му беше аленочервено. По устните и клепачите му беше полепнал пясък.

— Уилям!

Монахът не го позна, дори не разбираше що за създание е той. Рухна на пясъка, не спираше да бълнува. Жосеран се опита да го изправи на крака, но без успех.

Усети колко тежи расото на свещеника.

— Какво в името Божие имаш тук? — изсумтя той.

Монахът вкопчи пръсти в наметката на Жосеран. Устните му кървяха, изгоряла кожа висеше на тънки ивици от челото му.

— Защити ме — програчи Уилям — и половината ще е твое.

И припадна.

 

 

Уилям беше прекалено слаб, за да продължи пътуването. Татарите направиха заслон с няколко пръта и парчета платнище и го скриха на сянка. Жосеран капна вода в устата му, докато той крещеше и бълнуваше. Вятърът отново се появи и те се присвиха заедно в защитния кръг от камили, напрегнаха сили да преодолеят жалостивия вой на пясъците.

Привечер Уилям вече не крещеше на призраците от своя делириум, вместо това беше изпаднал в безпаметен сън. Жосеран му донесе вода и когато се приведе над него, очите на монаха се отвориха.

— Сънувах — измърмори той. Езикът му се беше подул и с мъка изговаряше думите, — че съм се изгубил.

— Не е сън — отговори му Жосеран.

— Така ли? Тогава… ти си спасил… съкровището?

От покритите му с мехури устни протече примесена с кръв бистра течност.

— Какво съкровище?

— С него… ще съградим църква, в Шанту. Църква, прекрасна… колкото… Божи… гроб… в Йерусалим.

— Уилям, нямаше съкровище.

— Рубините! Не ги ли… откри?

— Какви рубини?

— Имаше… — той вдигна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да открие скъпоценните камъни на дланта си. — Държах ги… в ръката си.

— Сънувал си. Наметката ти беше пълна с камъни.

Жосеран взе наметката на Уилям и му показа отвора на джоба в нея. Бръкна с ръка, събра шепа прах и натрошена тухла от разрушената кула.

— Само камъни — повтори той.

Уилям го гледаше втренчено.

— Ти… ти открадна ли ги?

— Уилям, толкова много камъни беше насъбрал в расото си, че едва успях да те кача на камилата.

Главата на Уилям отново падна на пясъка, монахът затвори очи. Ако не беше пресъхнал напълно, щеше да заплаче. Вместо това изкриви лице от отчаяние и кръвта от устните му рукна по устата му вместо сълзи.