Колин Фалконър
Пътят на коприната (102)

100

Преди смрачаване имаше миг, в който сумракът ставаше бронзов. Жосеран се присви под плаща си. Всички насядаха около мижавия огън от аргол. Камилите кашляха в мрака.

— Нищо не можем да сторим — каза му Сартак.

Извадих късмет, помисли си Жосеран. Монахът се изгуби. Сега няма да има кой да ме обяви за еретик и богохулник, когато се върнем в Акра. Имам договор с татарите и славата ще е само за мен.

Но не можеше да изостави проклетия свещеник. Негов дълг беше като рицар тамплиер и като християнин да се върне и да го потърси. Имаше вероятност да е жив някъде в необятната пустош.

— Трябва да се върнем за него.

Сартак изсумтя присмехулно.

— Когато Такламакан погълне някого, никога не го връща обратно. Все едно е да търсиш човек в стомаха на мечка. Ще намериш само кости.

— Трябва да се върнем — повтори той.

Ядосания плю в пясъка.

— Варварина е луд.

— Човек не може да оцелее и ден без вода в тази пустиня — обясни Сартак. — Дори опитните пътешественици не могат да оцелеят сами. А твоят спътник не знае нищо за Такламакан. Уверявам те, че вече е много далеч от камилата си.

Жосеран знаеше, че е прав, а и нищо не дължеше на Уилям. Можеше дори да се предположи, че такава е волята Божия. Уилям така щеше да постъпи, ако се беше изгубил Жосеран.

— Ще отида и ще го потърся тази нощ, ако трябва, и сам. Вие трябва да вземете решение. Но дали Синът на Небето ще се отнесе благосклонно към вас, ако научи, че сте изгубили и двамата посланици?

Ядосания отново плю, кресна и го запроклина, спря чак когато Сартак нареди всички да млъкнат. Пияния без утехата на силното кобилско мляко започна да тананика тихо на разгарящата се жарава на огъня, докато луната се издигна над пустинята.

Припяваше татарска погребална песен.

 

 

Уилям се събуди на лунната светлина. Помисли си, че и други християни като него гледат към същото небе, на сигурно място в манастирите и енорийските домове в Тулуза, Рим или Аугсбург. Когато мисълта за нерадостното му положение го завладя отново, ужасът от затруднението му го връхлетя като удар и той отново зарида. Завладя го неистова скръб за собствения му живот и той застена високо. В този момент утехата на небето не означаваше нищо за него.

Вятърът беше утихнал и огромното море от пясък беше спокойно. Тогава видя останките от някаква кула, чийто силует се очертаваше отчетливо на бледата лунна светлина. Той се взира в нея дълго време несвястно. После се надигна и се запрепъва нататък.

Кулата беше само няколко камъка, може би част от крепост, която се е издигала на това място преди много векове, преди пясъците да я завладеят. Уилям изрови малка кухина от подветрената страна на разрушената стена, в която да легне, и се сви вътре. Почувства се по-сигурно тук, границите на камъните му даваха някаква защита срещу ужасяващата празнота, която го заобикаляше отвън.

Лежа дълго време, зъзнеше, слушаше насечения си дъх. Чуваше го като пъшкане на ранено животно. Опита се да поспи.

Може и да беше успял, но когато отново отвори очи, луната висеше почти над него, бяла и трепереща. Месецът беше пълен и светлината му посочи съкровищата, които лежаха близо до нозете му и блестяха като стъкло.

Запълзя към тях на четири крака със секнал в гърлото дъх.

Рубин, и то огромен. Обърна го в пръстите си, позволи на лунната светлина да огрее всяка фасета на шлифовката му. Зарови пръсти в пясъка и извади още един, и още един. След няколко минути на ровене шепите му преливаха от скъпоценни камъни и имаше още, едва наполовина заровени в пясъка. Кралският откуп на краля, заровен тук, в Такламакан, както им беше разказал камиларят.

Избухна в смях.

Едно от най-големите съкровища на света и да бъде дарено на мъртвец! Легна по гръб и зави срещу небесния свод. Това беше най-голямата и последна шега, която Бог си правеше с него. Когато смехът му секна, Уилям остана да лежи, гърдите му се надигаха и спускаха.

В унесеното си състояние той си представи как сто доминикански монаси го придружават обратно през пустинята на път за двора на император Хубилай, за да проповядват светата вяра и да приемат безброй души в лоното й. С това съкровище щяха да построят сто църкви. Сигурно това е искал Бог.

Само ако можеше да се измъкне жив.