Колин Фалконър
Пътят на коприната (100)

98

Ферганската долина

Режещ вятър от север понесе облаците, като че развя кобилски опашки през небето, преди поредицата от гръмотевици да стигне до тях и порой от леден дъжд да заудря по лицето й. Време беше да поведат стадата надолу към долините.

Овцете бяха пръснати по високото пасище. Наброяваха хиляди, клатушкаха се като гъски, задниците и опашките им бяха тлъсти от богатата лятна паша.

Текудай яздеше зад нея. Едва бяха разменили по някоя дума след завръщането й от Каракорум. Той смяташе, че съпровождането на варварските посланици трябваше да бъде поверено на него, и сега се радваше на провала й.

— Надявам се, че тези долини не ти се виждат прости след богатия двор в Каракорум. — Тя не му отговори и той продължи: — Жалко, че не си успяла да отведеш варварите до хагана. Каквато беше заповедта на нашия баща.

Хутлун стисна челюст и продължи да мълчи.

— Макар някои да разправят, че варваринът е бил отвлечен точно навреме.

— Кой го казва? — изсъска тя.

Текудай се ухили.

— Сестра ми, която го раздаваше като жребец, се оказа кобила в крайна сметка.

Тя се извърна. Няма да му достави удоволствието да му се хване!

— Разправят, че ти се качил три пъти.

Извърна се на седлото и изведнъж ножът й се оказа в ръката. Брат й се ухили, вдигна брада, за да изложи меката плът на гърлото си. Безполезен жест, както и празното му предизвикателство.

Хутлун усети как кръвта пулсира в слепоочията й.

— Кой говори такива неща за мен? — изсъска тя.

Погледът му проблесна, но той не каза нищо.

Хутлун върна ножа в ножницата, знаеше че действията й са я накарали да изглежда глупаво.

— Лъжа е — отряза тя. Заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи в галоп. Но чуваше победоносния смях на брат си да кънти в ушите й.