Колин Фалконър
Пътят на коприната (10)

8

Крепостта на тамплиерите в Акра

Над морския фар изгря сарацинска луна, съвършен полумесец. Жосеран застана до парапета, вперил поглед към спящия град. Чуваше как океанът се стоварва върху скалите под него.

Огромният манастир „Сан Сабас“ се издигаше в мрака, на хълма между венецианския и генуезкия квартал. Преди седем години монасите, които живеели в него, го изоставили и той начаса се превърнал в ябълка на раздора между представителите на двете съперничещи си търговски сили. Всяка от тях се опитваше да си го присвои, първо, чрез законова препирня с Висшия двор, после със сила. Разгорещените стълкновения по улиците довели до граждански размирици не на шега, наложило се бароните и военните ордени да вземат страна. Оцеляването на държавите на кръстоносците в крайна сметка зависеше от морската сила на италианските търговци.

Противопоставянето между двете страни стигна връхната си точка в морската битка при Акра само преди година и половина, когато венецианците потопиха двайсет и четири генуезки кораба. Папата уреди да се сключи крехко примирие. Но раздорът продължаваше да тлее, генуезците обаче изоставиха Акра и се насочиха към Тир на север.

Нали трябваше да се бием със сарацините!

Погледът на Жосеран различи и други важни места в мрака: високият и изящен силует на църквата „Свети Андрей“; дворецът на управителя на венецианския квартал; катедралата на Светия кръст; доминиканският манастир в Бургус Новос и в далечината, при северната стена бяха Прокълнатата кула и Кулата на Свети Никола.

Вече познаваше Акра по-добре, отколкото познаваше Париж или Троа. Прекара пет години в Земите отвъд и трудно разпознаваше у себе си зилотът^[1], който за първи път стъпи на тези брегове, трескав, тормозен от угризения на съвестта и уплашен. Когато напусна Франция, беше сключил заем за две хиляди шилинга от перцепторията на тамплиерите, за да плати пътуването си до Акра. В залог беше оставил собствеността си на тамплиерската ложа, в случай че не се завърне от поклонничеството си.

Пет години!

Толкова много се беше променил. У дома той и другарите му франки се обличаха в кожи и се тъпчеха с говеждо и свинско. Рядко се къпеше, беше убеден, че ще се простуди и ще умре. Ама че дивак беше! Тук ядеше малко месо и от медни подноси похапваше портокали, смокини и пъпеши, пиеше шербет вместо греяно вино. Къпеше се най-малко три пъти седмично.

От дете му бяха втълпявали, че мохамеданите са самото въплъщение на Дявола. Ала след пет години в Акра понякога носеше роби и тюрбани по сарацински обичай и от същите тези дяволи беше понаучил математика, астрономия и поезия. Тамплиерите държаха мохамедани затворници като занаятчии, оръжейници и седлари. С времето беше изградил колебливи приятелства с неколцина от тях, започна да ги възприема като равни.

Вече не съм сигурен дали мога да се върна у дома. Не знам дори къде е домът ми.

Режимът му като тамплиер беше строг. През зимата дните му започваха преди зазоряване; след утринята проверяваше конете и сбруите им, оглеждаше оръжията и бронята си, както и тези на своите оръженосци. След това заедно се заемаха с обучението си: постоянни упражнения по мятане на копие и боздуган, с меч, кама и щит. По пладне се хранеше за първи път, следващото хранене беше чак на вечеря. Всеки ден казваше по дванайсет пъти „Отче наш“, четиринайсет на всеки час и осемнайсет за вечерня. Водеше живот на монах-воин.

Така извършваше своето поклонничество, така изпълняваше своето покаяние, а времето на неговия обет беше към края си. Капеланът му беше казал, че всички грехове са му опростени. Защо тогава не спираше да чувства тази тежест в сърцето си? Скоро щеше да дойде време да се върне във Франция и да поеме управлението на земите, останали в наследство от баща му. Трябваше да очаква с повече нетърпение завръщането у дома.

Чу камък да пада в мрака и се обърна. Ръката му се насочи инстинктивно към меча. Този проклет град гъмжеше от убийци.

— Остави меча си, тамплиере — изрече мъжки глас на латински.

Жосеран разпозна доминиканския монах Уилям.

— Казаха ми, че ще те намеря тук — продължи той.

— Често намирам покой в нощта.

— А не в параклиса, така ли?

— Тук горе има по-малко лицемери.

Монахът се приближи до назъбения парапет на стената и погледна надолу към пристанището, лицето му оставаше в сянка. Доминиканците. Domini canes^[2], както някои по-устати умници биха нарекли „хрътките на Бог“. Орденът беше основан от Гусман, испанец, когото сега наричаха Свети Доминик, по време на кръстоносния поход в Лангдок. Поставили си бяха за цел да изкоренят ереста и да поставят Европа под крака на духовниците.

Те бяха ушите на папата. Винаги доминиканец заемаше поста на управител на Светия дворец, личен теолог на самия папа от времето на Гусман. През 1233 година Григорий IX им беше поверил святото дело на Инквизицията.

За Жосеран бяха натрапници и убийци. Единственото, което човек можеше да каже за тях, бе, че не бяха лицемери като епископите и техните свещеници; слугините им не забременяваха от тях и спазваха обета си за бедност. Но бяха жестоки и безрадостни създания. Неописуеми бяха изтезанията и кладите в Лангдок, за които бяха отговорни. Всичко правеха в името Божие, разбира се. Жосеран ги ненавиждаше до един.

— Ще бъдем спътници, по всичко личи — каза Уилям.

— Не избирам аз.

— Нито пък аз. Чувал съм за пороците и изменническата природа на тамплиерите.

— И аз съм чувал подобни приказки за свещениците.

Уилям се изсмя кратко и насечено.

— Трябваше да се сетя. Защо те избраха?

— Чу какво каза Берар за мен. Знам как да използвам меч и яздя доста приемливо. Бива ме и с езиците. Бог пожелал да ми даде такава дарба. Ти говориш ли друг език, освен латинския?

— Например?

— Трудно е да търгуваш в Земите отвъд, ако не говориш и малко арабски.

— Езикът на еретиците.

Жосеран кимна.

— Нашият Господ бог, разбира се, е говорил латински, докато е крачел из Назарет. — Уилям не отговори и Жосеран се усмихна на себе си. Малка победа. — Тогава говориш само латински и немски. Папата е избрал да изпрати чуден посланик на Изток.

— Говоря сравнително добре френски.

— В Сирия ще ти е от полза.

— Ако ще си мой преводач, очаквам да ми служиш вярно.

— Аз ще те съпровождам, няма да ти прислужвам.

— Знай, че няма да търпя никаква намеса в плановете си.

— Почна ли да ти се бъркам, винаги можеш да продължиш сам.

Уилям протегна ръка и докосна разпятието, което висеше върху сребърна верижка на врата на Жосеран. Той отблъсна ръката му.

— Много е красиво — рече Уилям. — Откъде го имаш?

— Не ти влиза в работата.

— Златно ли е?

— Позлатена мед. Камъните са гранати. Много е старо.

— Просто не ми приличаш на толкова набожен човек, а си дошъл тук да воюваш в името Божие. Защо избра тамплиерите? Те прибират какви ли не престъпници, така знам.

— И аз може да не съм от много набожните, но и ти не изглеждаш като човек с голяма дарба в дипломацията. А ето че са те пратили тук за посланик.

— Надявам се, че твоят господар знае що за човек е онзи, в чиито ръце поверява живота ми — Уилям се врътна на пети в мрака.

Жосеран се навъси. Свещеници! Но правилникът на тамплиерите изискваше от него да го охранява и да изтърпи безочието му по целия път до Алепо. С Божията помощ пътуването нямаше да продължи повече от месец.

Върна се отново към нощта и звездите, погълнат от размишления, къде ли ще го отведе съдбата до следващото пълнолуние.