Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (107)

24.

Когато Кайл забеляза Корин, тя все така стоеше до прозореца. Беше сама в полумрака. Застинала. Знаеше, че слуша музиката му. Може би със затворени очи. Изглеждаше толкова крехка. Но не като дете. Нейната крехкост напомняше за преживени страдания. Личеше по позата й. Страхуваше се, че може да избяга. Бутна вратата и тя зърна отражението му в прозореца.

— Ето, че те намерих.

Тя се усмихна. Той остави палтото си и найлоновия плик, който носеше, върху един от фотьойлите. Приближи се до нея.

— Харесва ли ти?

— Много — промълви.

— И как усещаш тези парчета?

— Това е… това е… Не зная как да ти обясня.

Кайл се приближи още към нея.

— Опитай се. Кажи ми как ги усещаш.

Корин не забелязваше, че той беше опасно близо, нито колко възхитително бе това. Тя се съсредоточи, за да намери точните думи. Харесваше й, че Кайл не я оставя на мира. Помага й да се освободи от веригите си. Именно той я кара да повярва в себе си. Да, че е точно той. Тогава пред очите й изплува картината и Корин каза, че за нея тези мелодии са осезаеми, сякаш имат обем.

— Навяват ми усещане за вълна.

Сравнението се хареса на музиканта.

— За пръв път ме сравняват с вълна. Но след като съм израснал в Сан Франциско и след като през половината от годината пътувам над океаните, вероятно без да го съзнавам, вълните ме вдъхновяват.

— Във всеки случай намирам двете последни парчета дръзки, вълнуващи и…

— И?

— … и непокорни, и меланхолични, и…

— И?

Тя вдигна очи към него.

— Нима не си такъв?

Това не беше въпрос. А заключение. Разбира се, той го знаеше. Но се смути дотам, че се приближи до прозореца. До Корин. Колкото е възможно по-близо. Имаше желание да чуе дишането й. Обичаше да слуша дишането на хората. Защото то измерваше тяхното чувство и в този миг Кайл усети непреодолима необходимост да разбере точно какво е чувството на младата жена. Самият той да бъде мярката.

Той не си го призна, даже не си го помисли. Защото в тези случаи нищо не си казваме. Изпадаме в недоумение като марионетка, която нечия ръка задвижва и я кара да танцува по свое желание. С удоволствие изживяваме всичките тези впечатления, които се превръщат в спомени, тъй като е невъзможно да се спре времето. Впрочем и не бихме го желали. Най-хубавото е все така една възможност.

Не, когато се приближи тихо до Корин, не мислеше за всичко това. Просто беше само Кайл, който вдишваше същия въздух като нея. По рефлекс, също като на сцена, съгласува дишането си с нейното. Като гласа си с мелодията. Искаше да постигне същото движение, същата вълна, същата тоналност. Разделянето им беше невъзможно. Както думи, съответстващи на определени картини. Точно както стихийната подвижност на вълните, която ще намери форма, достигайки плажа. Корин беше права. Дори не съзнаваше вече, че така преодолява измъченото си детство, че с всичките тези усилия търси единство. Протегна ръка, за да вземе една от слушалките.

— Докъде стигна?

Разбра веднага. Само че мелодията беше свършила. Прословутата „трета песен“. Същата, която Патси искаше да изхвърли. Беше я композирал преди месеци, когато по каприз на съдбата те се срещнаха, и оттогава младата жена обитаваше непрестанно съществото му. Корин беше по-забележителна от всички хора, с които се срещаше и общуваше.

Денем не преставаше да си повтаря, че като се вземат предвид обстоятелствата и неговото минало, е нормално да мисля за нея. Нощем все повече и повече чувстваше нейното отсъствие. Сега, точно в двайсет и три часа и четирийсет и три минути, тази жена беше само на няколко сантиметра от него и нищо друго не съществуваше. В мига, в който постави слушалката, разбра, че всяка нота беше по една надежда. А тя — отговорът.

Корин беше вперила очи навън, потънала в неговата музика. Кайл видя нейния профил и отражението му в прозореца. За него бе все така въздушна и безумно красива. Нито един от тези отвратителни белези нямаше да накърни изяществото й. Навярно по тази причина онзи кретен я беше пребивал. Все пак тя не правеше нищо друго, освен да бъде себе си. А това е било прекалено за Негодника и той не го е понесъл. Дали я е биел от страх, че ще му се изплъзне, и то завинаги? На Кайл му се зави свят. Господи! Какво си въобразяваше? Тя се обърна към него и сърцето му подскочи.

— Няма ли да има текст?

— Все още не намирам думите. В края на краищата… необходимите думи.

— Имаш ли някаква представа какво искаш да напишеш?

— Още не. Но все някога те сами ще дойдат.

— Всъщност така става… Нещата сами ти се налагат.

— Както в живота.

Преди още разумът да се намеси и да наложи възбрана върху каквото и да било, ръката му се плъзна около талията й и тя не реагира. Остана изненадан, че не се възпротиви. Дори не се изненада, когато взе ръката й и я притисна към сърцето си. Странна вълна се надигна от стъпалата към страните му. Тя притисна глава до рамото му и той се заслуша във вдишванията и издишванията й. Може би художниците вибрират само чрез светлината и цветовете, а поетите улавят само чувствата, но той, музикантът, чуваше музиката на живота. Дишането на Корин беше песен и като постави ръце върху нея, почувства всяка една от нотите, които съществуваха у нея.

Тогава думите му се явиха. Точно в този миг. Кайл ги прие една по една и изпита желание да види очите на младата жена. Поиска да я погледне, но… но това, което направи, бе продиктувано от нещо скрито в най-потайните кътчета на душата му. И пак знаеше точно какво щеше да направи, както знаеше, че не бива да го прави. Устните му се плъзнаха върху устните на Корин. И всичко си дойде на мястото.

Но в далечината се хлопна врата. А дали музиката не затихна изведнъж?